Определение № 3477 от 25.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3916/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. М., Д. А. М. и А. А. М. срещу въззивно решение № 156 от 08.07.2025 г. по в. гр. д. № 817/2024 г. на Ловешкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 249 от 15.11.2024 г. по гр. д. № 838/2022 г. на Тетевенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че П. К. П., който владее имота и за другите наследници, а именно за Р. П. С., М. М. Р., Д. Л. Р., Й. Л. Р. и Д. К. Д., са собственици по силата на наследствено правоприемство на 825 кв. м от проектен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място] извор, [община], област Л., с площ на проектния имот от 1298 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: спортно игрище, с адрес: [населено място], ул. Д.“, който съответства на имот с пл. № *, който имот влиза в парцел *, кв. *, отреден „за спортен комплекс“ по регулационен план на селото, одобрен през 1979 г., и на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да предадат на ищеца П. К. П., който владее имота и за другите наследници, владението на процесната част от имота, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 163/14.10.2022 г. в частта, съответстваща на имот с пл. № *. Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 149/09.10.1963 г., П. Д. П. е притежавал дворно място, находящо се в [населено място], с площ от около 825 кв. м, съставляващо парцел *-* в кв. 14 по регулационния план на [населено място] извор. Съгласно удостоверение № 75/05.02.1999 г., издадено от кметството на [населено място], имот с пл. № *, който е включен в парцел *, кв. * по регулационния план на селото, е записан в разписния списък на името на П. Д. П., като парцел *, кв. * е отреден за спортен комплекс, но не е отчуждаван и не е актуван като държавна или общинска собственост. Имотът, съставляващ парцел *-* в кв. 14 по стария регулационен план на селото, е идентичен с имот с пл. № *, който е включен в парцел *, кв. *, отреден „за спортен комплекс“ по новия регулационен план на селото, одобрен през 1979 г. П. Д. П. е починал на 24.01.1971 г. и е оставил за свои наследници по закон П. К. П., Р. П. С., М. М. Р., Д. Л. Р., Й. Л. Р. и Д. К. Д.. В [община] имот с пл. № * е записан на наследниците на П. Д. П., като същият е деклариран в [община] на името на ищеца П. К. П.. С нот. акт № 163/14.10.2022 г. А. Д. М. (починал на 17.10.2024 г. и оставил за свои наследници А. С. М. – съпруга, и Д. А. М. и А. А. М. – деца) и А. С. М. са признати за собственици на основание давностно владение на проектен имот с идентификатор ***, с площ от 1298 кв. м, който имот е образуван като отнета площ от 1298 кв. м от поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: [населено място] извор, [улица]. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че дворното място по нот. акт № 149/1963 г., с площ от 825 кв. м, попада в поземлен имот с идентификатор ***. Вещото лице е уточнило, че по преходния недействащ кадастрален план и действащ регулационен план на [населено място], приети със заповед № 579/1979 г., имот с пл. № * попада в един голям парцел * в кв. *, отреден за „спортен комплекс“, записан в разписния лист на П. Д. П.. Според заключението на вещото лице, съпоставяйки графически трите плана – КККР и регулационните планове от 1979 г. и 1915 г, процесният имот, включен в парцел *-*, кв. 14, по плана от 1915 г., е идентичен с имот пл. № *, с площ от 894 кв. м, по КККР от 1979 г., който попада в южната част на поземлен имот с идентификатор ***. По делото липсват данни парцел *-* в кв. * да е отчуждаван, като същият отговаря на изискванията на чл. 200 ЗУТ. На 03.11.1998 г. Д. К. Д. е сключил предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот с купувача М. С. М.. Договорената продажна цена от 1 400 000 лв. /неденоминирани лева/ е заплатена в деня на подписване на договора в брой, но страните не са сключили окончателен договор. От заключението на приетата по делото видеотехническа експертиза е установено, че от процесния имот, чрез жълта фадрома, са издърпани намиращите се в него четири автомобила. В показанията си свидетелите К. К., Р. И. и М. И. са посочили, че имотът е бил собственост на наследодателя на ищеца, като същият е ползван в периода от 2013 г. до 2022 г. от последните двама свидетели, които са съхранявали в него свои вещи. През есента на 2022 г., след като ответниците А. М. и А. М. се снабдили с констативния нотариален акт, последните са предприели действия, с които да извадят намиращото се в имота имущество – автомобили и строителни материали. В показанията на свидетелката З. А. е посочено, че в процесния имот е виждала само М. С., а А. М. (първоначалният ответник) му помагал. Имотът е ползван от ответниците и впоследствие им е продаден от М. С. през 2005 г. - 2006 г. След като М. С. закупил имота от Д. К., сложил оградна мрежа, порта, вода, като в това му помагал А. М.. Свидетелят М. М. твърди, че имотът бил в ниското и граничел с парцела на къщата им, там някога било блато, и когато предците им дошли в селото през 1987 - 1988 г., с А. М. закарали петдесетина камиона с насип, за да може да се влиза в този имот. Този имот по волята на бабата и дядото е на Д. К., поради което той му го е продал през 1998 г., като неговите роднини казвали, че мястото е отредено на него и свидетелят го е купил по предварителен договор със съгласието на роднините на К.. В показанията на Д. К. е посочено, че на 03.11.1998 г той е сключил предварителен договор за покупко-продажба на имота, който бил около 800 кв. м, тъй като същият бил на баба му и му е завещан, но нямал документ. Всички роднини знаели, че имотът е негов и от сключването на договора предал владението на купувача. Въззивният съд е приел, че с оглед твърденията изложени в исковата молба, както и в молба с вх. № 379/30.01.2023 г., е сезиран с иск по чл. 108 ЗС, като ищецът П. К. П. е предявил иска като ревандикиращ имота и за другите сънаследници - Р. П. С., М. М. Р., Д. Л. Р., Й. Л. Р. и Д. К. Д., по отношение на които производството по делото е прекратено с определение № 153/10.04.2023 г. по гр. д. № 838/2022 г. на Тетевенския районен съд, влязло в сила на 30.05.2023 г. Посочил е, че такъв иск е допустим, тъй като собственикът на идеална част от имот може да ревандикира целия от трето лице, което го владее или държи без основание, доколкото съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. С оглед на установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че ищецът е доказал твърденията си, че е един от собствениците на процесния недвижим имот на основание наследствено правоприемство на общия наследодател П. П., г., като е владян от него и за останалите сънаследници, чрез отдаването му за ползване на сем. И., които са ползвали имота от 2013 г., в който е имало оставени стари коли. За недоказани са приети възраженията на ответниците, че са владели имота като свой повече от 10 години преди 2022 г. В случая от показанията на свидетелите К., И. и И. е установено, че имотът е владян от различни от ответниците лица за периоди преди издаване на констативния нотариален акт през 2022 г. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите З. А. и М. М., тъй като същите са противоречиви и не кореспондират с останалия доказателствен материал. По отношение на показанията на З. А. е посочено, че същите са и в пълно противоречие с показанията й, обективирани в протокола от 14.10.2022 г. по нот. дело № 500/2022 г. по описа на нотариус Р. В.. Представеният предварителен договор също не разколебава извода на съда, тъй като с него не е предадено на купувача владението по отношение на спорния имот, а и той не е обявен впоследствие за окончателен. Показанията в този смисъл на свидетелите Д. Д. и Р. Д. съдът е ценил с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК при възможна тяхна заинтересованост, като е посочено, че същите противоречат на останалия доказателствен материал. По делото не е установено наличието на завещание в полза на Д. Д., въз основа на което той да е придобил собствеността на имота. С оглед до това е обоснован изводът, че от страна на ответниците не е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като те не са доказали твърдението си за непрекъснатост на владението им в продължение на 10 години, респ. за основателност на предявения иск. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: Допустимо ли е от процесуална гледна точка, сезираният с иск по чл. 108 ЗС съд служебно да прекрати производството по отношение на всички ищци, с изключение на един от тях, като служебно да приеме, че той предявява иска по чл. 108 ЗС от свое име и за останалите петима сънаследници - съсобственици. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата П. К. П. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК. Независимо от тях, касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, разяснения служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 ГПК, поради което ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК за проверка на неговата допустимост, в каквато насока е и поставеният от касаторите въпрос, на който отговор евентуално ще бъде даден в решението по същество на спора. С оглед изложеното на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 12,78 евро съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,