Определение № 2623 от 19.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1110/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. К. срещу решение №.476/17.04.23 по г.д.№.635/21 на АС София, ІІс., с което е потвърдено реш.№.261 237/16.11.20 по г.д.№.1305/19 на СГС за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на 50 100лв. обезщетение за неимуществени вреди и 260лв. обезщетение за имуществени вреди от настъпило на 21.11.18 около 21.00ч. пропадане в шахта, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Столична Община /СО/ не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на иска за заплащане на обезщетение за имуществени такива /260лв./ е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. с равностойност в евро 2 556,46 eвро - за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща същата, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е намерено, че не са налице условията на чл.49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника. Прието е, че от събраните по делото доказателства не е доказано местонахождението и естеството на изкопа (шахтата/неравността), в който ищецът твърди, че е паднал и е получил телесни увреждания. Според уточняваща молба от 24.07.19 мястото на пропадането е строителен обект по дясното платно на [улица]в С., в участъка между [улица]и градинката пред църквата „С. Г.“; строителният обект е „Разширение на софийското метро – трети метродиаметър“, инвеститор е ответникът СО, изпълнител – дружество по ЗЗД – Метро Билд Център; изкопът бил направен за нуждите на посочения строителен обект и не бил обозначен по никакъв начин. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели на инцидента /И.К. и Б.Я./. Посочил е, че според първия местонахождението е дясната част на улицата; имало шахти, но те били покрити; ищецът паднал в изкоп - като свидетелят не помни дали до ламарините (ограждащи строителен обект) е имало пътека за пешеходци или не (л.75, гръб); изкопът бил до бордюра; „там има тротоар, имаше обозначена пътека за тротоар…и до тротоара беше този изкоп“; улично осветление нямало; било тъмно – към 20-21ч. Вторият свидетел, служител на фирма за почистване „Титан“ (и поради това заявил, че познава С.) се прибирал от работа към 19.30 – 20ч; шахтата била огромна дупка, с чували в нея; тя била на тротоара; свидетелят не помни името на улицата, а на уточняващи въпроси е заявил, че не знае дали наблизо се намира НДК, болница или църква; сигурен е, че мястото е в центъра на С., [улица]бил близо. Прието е, че от така описаното не става ясно дали ищецът и първият свидетел са се движели по тротоар или по импровизирана пътека за преминаване на пешеходци в рамките на строителен обект. Не е ясна локацията на изкопа – до бордюра, но от страната на мястото за преминаване на пешеходци, или извън него. Твърди се, че строителният обект е бил ограден от високи ламарини. Неясно е докъде са достигали оградните ламарини, за които свидетелите говорят – до края на тротоара (неговия бордюр) или до началото му, така че и по този тротоар да могат свободно да се движат пешеходци. Поради неясен спомен на втория свидетел за улицата, на която е станал инцидентът, не могат да се кредитират като достоверни твърденията му, че изкопът е бил на тротоара. САС е допуснал преразпит на свидетеля И.К., но въпреки неколкократното отлагане на делото, той не е бил доведен. Отразено е, че от доказването на местонахождението на т.н. изкоп зависи материалноправната легитимация на ответника. Несъмнено ако и доколкото е имало неравност на място за преминаване на пешеходци (без значение дали се възприема като шахта или изкоп), има неправомерно бездействие (относно обезопасяване на мястото). Самото място – тротоар или пътека за пешеходци, преминаващи през строителен обект, е от значение за определяне възложителя на работа на деликвента, проявил противоправно бездействие. Неотносимо е твърдението на ищеца, че инвеститор на строежа е ответникът. Видно от представен договор, отговорност за обезопасяване на строителните дейности и мястото на извършването им има изпълнителят. При това положение, доколкото не е доказана точната териториална локация на неравността, предизвикала падане на ищеца, не подлежат на обсъждане вредите, заявени като намиращи се в причинна връзка с инцидента, и страданията от уврежданията, а претенцията е неоснователна. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Длъжен би е въззивният съд в мотивите на постановеното си решение да обсъди доводите на страните?“/ППВС 1/53, ППВС 7/65, ППВС 1885, ТР 1/01, по г.д.№.1/00, ОСГК, реш.№.212/1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО, реш.№.17/23.07.14 по т.д.№.110/10, ІІ ТО, реш.№.17/23.07.14 по т.д.№.106/10, ІІ ТО, и др./; 2.“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствения материал по делото?“ /реш.№.222/6.04.17 по т.д.№.425/15, ІІ ТО, реш.№.134/30.12.13 по т.д.№.34/13, ІІ ТО, реш.№.212/1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО/; 3. „Длъжен ли е съдът при допуснат свидетел за разпит да предприеме процесуални действия по неговото довеждане в случай на неявяването му, след като въззивният съд е разпоредил повторен разпит на свидетеля, който е разпитан от първата съдебна инстанция?“; 4.“Длъжен ли е въззивният съд при липса на вменена доказателствена тежест на страните в процеса от първоинстанционния съд в доклада по чл.146 от ГПК да извърши процесуално действие по определяне на доказателствената тежест в процеса като втора инстанция по съществото на разглеждане на материалноправния спор?“ /реш.№.105/2.10.20 по г.д.№.4648/19, ІІІ ГО/, реш.№.172831.05.14 по г.д.№.6229/13, ІV ГО/; 5.„Длъжен ли е въззивният съд да констатира нередовност на исковата претенция поради насочване на исковата претенция срещу ненадлежен пасивно легитимиран правен субект и да остави исковата молба без движение и да даде надлежно указание на ищеца да отстрани нередовността на исковата претенция?“ /т.4, ТР 1/01/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първите два въпроса касаят задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства. Безспорно съгласна практиката на ВКС, в това число цитираната, съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване; той трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението в тяхната съвкупност и взаимовръзка доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; следва да бъдат обсъдени и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Посочила е кои са правнорелевантните факти, кои от тях намира за установени и кои не и защо-в това число обсъждайки събраните доказателства, вкл. свидетелските показания, относимите писмени доказателства и доводи на страните. Предвид достигнатия извод за липса на пасивна материалноправна легитимация на ответника – от наличието на която е предпоставена основателността на иска - е приела, че доказателствата във връзка с вредите не следва да се обсъждат и претенцията е неоснователна. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Третият въпрос е конкретен и фактически, а и не съответна на обстоятелствата по делото - поради което не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 ТР 1/09, ОСГТК. Въззивната инстанция е уважила искане за преразпит на свидетел, който е бил поискан и съответно допуснат при условията на довеждане, трикратно е давала възможност той да бъде доведен от жалбоподателя /в откритите съдебни заседания на 16.02.2022, 19.10.22 и 29.03.23/, това не е било направено /като не е бил посочен и адрес за призоваването му/ с твърдения, че свидетелят не може да се яви поради здравословни проблеми – без да се представят и каквито и да е доказателства в подкрепа на тези твърдения. При това положение, като е определил краен срок за събиране на това доказателство на основание чл.158 ГПК във второто открито съдебно заседание – определяйки следващото като такъв краен срок, в третото открито съдебно заседание въззивният съд е заличил допуснатото доказателствено средство и е дал ход на устните състезания и на делото по същество. От друга страна съдът има възможност да постанови принудително довеждане на свидетел и да му наложи глоба поради неявяване само когато същият е допуснат при условията на призоваване, уведомен е редовно и не се е явил без уважителна причина /чл.85 ГПК/ - каквато не е разгледаната хипотеза. С оглед на изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с четвъртия въпрос касаторът се позовава на практика на ВКС, цитирайки приетото в реш.№.105/02.10.20 по г.д.№.4648/19, ІІІ ГО, че „при липсата на надлежен доклад не настъпва преклузията на закона и направено доказателствено искане за пръв път във въззивната жалба е допустимо на основание чл.266 ал.3 ГПК; нормите, регламентиращи дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото, изясняването на твърденията на страните за фактите и отстраняването на противоречията в тях са императивни“. В случая, обаче, се касае за хипотеза, в която първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като същевременно въззивният не е отказвал да събере доказателство. Напротив, той е уважил отправеното към него доказателствено искане като е допуснал преразпит на свидетеля К. с оглед евентуално отстраняване на противоречия в показанията на свидетелите-но жалбоподателят, въпреки предоставената му трикратно възможност, не го е довел; не е посочвал и адрес за призоваването му. С оглед на изложеното изведеният въпрос не съответства на фактите и обстоятелствата по делото, а и въззивната инстанция не е отрекла горните постановки, нито е процедирала в отклонение от тях. При това положение не е налице основанието на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с петия въпрос практика дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно продължение; тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, който се въвежда с исковата молба; последната трябва да съдържа задължителните реквизити и след като при всяко положение на делото съдът може да констатира нейните нередовности и да дава указания на ищеца за отстраняването им, а въззивният съд пристъпва направо към разглеждане на материалноправния спор по същество, той може да остави без движение исковата молба при констатация за дефекти в нея като даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. Въззивната инстанция не е отричала горните постановки, нито е процедирала в отклонение от тях. Ищецът е изложил фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и уточнението й, формулирал е петитум и е посочил ответник, от който претендира заплащане на обезщетение при условията на чл.49 ЗЗД. Дали този ответник е материалноправно пасивно легитимиран по спора е въпрос по съществото му, по който съдът се произнася с акта по същество – решението, след обсъждане на събраните доказателства, предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът има задължение да следи служебно само за процесуалната /а не за материалноправната/ легитимация на страните – която е абсолютна предпоставка за правото на иск. Само тогава - ако при проверката бъде констатирано, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството трябва да бъде прекратено. Както вече беше посочено, обаче, в разглежданата хипотеза става въпрос не за процесуалноправна, а за материалноправна легитимация на ответник по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Поради това и по въпроса дали ответникът е пасивно материалноправно легитимиран по спора произнасяне се дължи с акта по същество - решението, именно такова е налице, и не е било налице основание за оставяне на исковата молба без движение. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Позоваване на чл.280 ал.1 пр.2 ГПК с твърдения, че атакуваното решение е недопустимо, е неоснователно. Какво вече беше посочено във връзка с петия въпрос, не се касае за хипотеза, в която исковата молба е била нередовна поради ненадлежна процесуалноправна легитимация на ответника, респективно за бездействие на съда да обезпечи провеждане на допустим процес. Исковата молба е била редовна и съответно постановеното по нея въззивно решение – допустимо. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на Трето гражданската отделение,