Определение № 931 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. С. Б. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Л. К., против въззивното решение № 267 от 19 юни 2012 г., постановено по в.гр.д. № 151 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2012 г., в частта му, с която е потвърдено решение № 1187 от 4 август 2011 г., постановено по гр.д. № 3024 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2009 г. в частта, с която е уважен предявеният от [фирма] [населено място] срещу Б. установителен иск, като признава за установено, че на 15 септември 2007 г. около 16,45 ч. на автомагистрала А-3, Б.-З.-Л., 87 км+300 м север, Р. Х., Б. при управляване на МПС, собственост на ищеца, е нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинил значителни имуществени вреди на ищеца в размер на 35966 лева, както и средни телесни повреди на Л. Б. М., което е довело до разстройство на здравето временно опасно за живота и трайно затруднение на движенията на снагата по смисъла на чл. 129 НК, с което е извършил престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „а” вр. чл. 342, ал. 1 НК, и първоинстанционното решение е потвърдено в частите му, с които Б. е осъден да заплати на [фирма] сумата от 35966 лева причинени вреди при изпълнение на служебните му задължения, настъпили в резултат на престъпното обстоятелство, изразяващи се в стойността на лек автомобил, заедно с обезщетение за забава за периода 15 септември 2007 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за осъждането на Б. да заплати на Л. Б. М. сумата от 10 хиляди лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили при ПТП от 15 септември 2007 г., причинено от Б. при управление на МПС на територията на Р. Х., ведно с обезщетението за забава от същата дата до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо и неправилно, тъй като в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение по предявения установителен иск е постановен нов диспозитив, който не кореспондира с диспозитива на първоинстанционното решение за признаване наличието на престъпно обстоятелство, и така въззивният съд недопустимо е изменил квалификацията на иска и крайния резултат на съдебния акт, а касаторът от една страна е лишен от правото на справедлив процес по НПК, а и е задължен да доказва по реда на ГПК, че не е виновен за претендирания вредоносен резултат; налице е и противоречие с чл. 124, ал. 5 ГПК във връзка с правната природа на амнистията – съдът е признал за установено не престъпно обстоятелство, какъвто е предметът на специалния установителен иск, а признава за установено „престъпление” свръх петитум и свръх правомощията, дадени му от ГПК; законът за амнистията лишава конкретното деяние от качеството престъпление в конкретния момент, и амнистията се отнася до извършени към определен минал момент дейния, които биват преоценявани като „престъпни” за периода, обхванат от амнистията, макар да запазват този си характер за вбъдеще; решението е и неправилно, тъй като съдът не е преценил липсата на влязъл в сила прокурорски акт за прекратяване на наказателното производство, при което ищецът не е доказал правния си интерес от предявяване на установителния иск; съдът е ползвал експертиза, работила по косвени данни, събрани по друг процесуален ред и въз основа данни от тахошайба, представена в копие и свидетелски показания, несъбрани в настоящото производство; по делото е ползвано извлечение от следственото дело и оригиналът не е представен след поискване от касатора; съдът не се е произнесъл по оплакването за материална незаконосъобразност на решението поради недоказаност на механизма на ПТП – приложен е българският Закон за движение по пътищата и не е установено какви са нарушенията на конкретните, приложими на територията на ПТП правила и законови разпоредби; съдът не се е произнесъл по оплакването за завишаване на размера и нарушаване на принципа за справедливост при определяне на обезщетението; не е налице произнасяне и по оплакването за неправилно определяне на разноските. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се даде отговор на въпросите: допустимо и правилно ли е съдът да се произнася по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК с диспозитив, съдържащ квалификацията на деянието „престъпление” при положение, че деянието е амнистирано; допустим ли е установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК в случай, че не е доказано прекратяване на наказателно производство с влязъл в сила акт, съответно дали прокурорско постановление за прекратяване е достатъчно доказателство за установяване на положителната предпоставка за доказване на правен интерес по такъв иск; приложеното извлечение от следствено дело, представено като копие, заверено от страната, има ли качеството на официален документ, при положение, че насрещната страна изрично е поискала представяне на оригинал; въззивната инстанция има ли правомощие да преквалифицира и конкретизира вида на престъпното обстоятелство, предмет на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, като „поправя” пропуск в това отношение на първата инстанция. Иска се произнасяне по допустимостта на обжалваното решение. Ответниците Л. Б. М. от [населено място] и [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. С., в отговор на касационната жалба сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че инцидентният евентуално предявен иск за установяване извършено от Б. престъпление, което е от значение за гражданската отговорност на ответника за причинените имуществени вреди, е допустим, и наказателното преследване е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК; следственото дело е било прекратено с постановление от 24 септември 2009 г. поради амнистиране на престъплението със Закона за амнистия от 2009 г., като амнистията не е декриминализираща, поради което не може да се приеме, че е заличен престъпният характер на деянието и не е налице извършено престъпление; самият касатор е представил удостоверение от прокуратурата за прекратяване на наказателното производство; касаторът като водач на лек автомобил, е имал техническа възможност да забележи движещия се пред него товарен автомобил и на са били налице пречки за видимостта, но водачът е реагирал несвоевременно на опасността, вследствие на което е настъпил удар; от приложената тахошайба е видно, че преди произшествието товарният автомобил не е променял скоростта си в продължение на около час и 45 минути и не е извършвал никакви маневри; цената за възстановяване на автомобила е по-голяма от неговата действителна стойност към момента на повреждането и е определена действителна стойност на материалните щети от 35966 лева; при произшествието на ищеца М. е причинена тежка съчетана гръдна и коремна травма и са причинени средни телесни повреди; доказани са всички елементи от фактическия състав на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 342, ал. 1 НК – касаторът не е спазил правилата за движение, установени със Закона за сигурността на движението по пътищата на Р. Х., чл. 109, както и чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП, деянието е извършено по непредпазливост, и са причинени значителни имуществени вреди на дружеството и средни телесни повреди на ищеца; формулираният непрецизно диспозитив по предявения инцидентен установителен иск следва да се уточни с квалифициране на извършеното престъпление и посочване на законовия текст по НК; няма основания за изключване на материалите по следственото дело от доказателствения материал по делото, тъй като те са официални документи, съставени от компетентните органи по образуваните наказателни производства в България и Х.; макар вредите да са били причинени по време, когато страните са били в трудово правоотношение, те са настъпили в резултат на извършено престъпление от касатора, поради което отговорността му се определя от гражданския закон; болките от нараняванията на ищеца са били остри, силни и особено интензивни в първите минути и часове след травмата, а страданията са продължили дни и седмици след това, на места са запазени в известна степен и понастоящем, съществувала е опасност за живота на ищеца, оздравителният процес е протекъл по-бавно и са получени усложнения, лечението на които е наложително; установено е от свидетелски показания състоянието на ищеца след катастрофата и през последващите месеци, както и промените в уморяемостта, физическата и психическата сфера. К. съд приема, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване във връзка с разрешението, дадено от ОСГТК в ТР № 1/2009 г., т. 1, според което ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. За касационното обжалване касаторът следва да внесе 1220 лева държавна такса. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение