Определение № 4328 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4702/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 4170 от 25.09.2024 г., подадена от Й. Й. В. и К. И. В. чрез адвокат Е. Я. от АК - Б., срещу въззивно Решение № 221 от 09.08.2024 г. по в.гр.д.№ 299/2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което (посредством потвърждаването на Решение № 225 от 16.03.2023 г. по гр.д.№ 1485/2022 г. на Районен съд – Кюстендил в тази му част) е допусната делба между С. К. Й., Д. К. Й., Й. Й. В. и К. И. В., на двуетажна масивна жилищна сграда, откъм улица с ос.т. 119-146, в източната част на УПИ *-*, кв. 51 по регулационния план на [населено място], общ. С. б., и масивен гараж, антре със санитарен възел към него и помещение, обозначен на скицата като „МС”, със застроена площ от 42,12 кв.м., находящ се в югоизточната част на УПИ *-*, кв. 51 по регулационния план на [населено място], между улиците с ос.т. 119-146 и 146-147, при права за страните: 1/12 ид.ч. за С. К. Й., 1/12 ид.ч. за Д. К. Й., 10/12 ид.ч. за Й. Й. В. и К. И. В., притежавани в режим на СИО.

Ответниците по касация С. К. Й. и Д. К. Й. са депозирали отговор чрез процесуалния им представител адвокат Ю. С. от АК - К.. Поддържат, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендират разноските за защитата им пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

По делото е установено, че Й. Щ. е починал на 26.01.1989 г. и е оставил за наследници по закон С. К. Щ. (съпруга, починала на 18.12.2015 г.), Й. Й. В. (дъщеря) и децата на починалия преди наследодателя негов син К. Й. Щ. – ищците С. К. Й. и Д. К. Й..

К. В. и Й. Щ. (с брачно фамилно име В.) са сключили граждански брак на 05.08.1971 г.

С нотариален акт № 55 от 11.02.1961 г. Й. Щ., заедно с В. и М. Щ., са признати за собственици на парцели *-* и *-* по плана на [населено място], като нотариалният акт е издаден след постигната спогодба по гр.д.№ 90/1961 г. на РС - Ст.Димитров.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 17 от 09.10.2015 г. С. К. Щ. продала на съсобственика си Й. Й. В. 231,56/1042 идеални части от УПИ парцел *-*, кв. 51 по РП на [населено място], с урегулирана площ 1 042 кв.м., ведно с 4/6 ид.ч. от находящата се в парцела двуетажна масивна жилищна сграда и масивна сграда на допълващо застрояване – гараж, представляващи търпими строежи и намиращи се откъм улица с о.т. 119-146, 146-147.

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 66 от 17.11.2015 г. е признато правото на собственост на С. Щ. по отношение на 438,44/1042 кв.м. ид.ч. от процесния УПИ *-*, кв. 51 по РП на [населено място], ведно с 2/6 ид.ч. от находящите се в него двуетажна масивна жилищна сграда и масивна сграда на допълващо застрояване – гараж. В същия ден, с нотариален акт № 67 от 17.11.2015 г. С. Щ. е продала на Й. В. удостоверените с КНА № 66/2015 г. 438,44/1042 кв.м. идеални части от УПИ *-*, кв. 51 по РП на [населено място], ведно с 2/6 ид.части от находящите се в парцела двуетажна масивна жилищна сграда и масивна сграда от допълващото застрояване – гараж, представляващи търпими строежи и намиращи се откъм улица с о.т. 119-146, 146-147, за сумата 3 980 лв.

С влязло в сила Решение № 539 от 18.10.2017 г. по гр.д.№ 988/2016 г. на Районен съд - Дупница е признато за установено по отношение на Й. Й. В. и К. И. В., че на основание наследяване от Й. Щ. ищците С. К. Й. и Д. К. Й. са собственици на 1/6 ид.част, или всеки от тях – на по 1/12 ид.част, от двуетажна масивна жилищна сграда и гараж откъм улицата, построени в УПИ *-*, кв. 51 по РП на [населено място].

Съгласно заключенията на в.л. арх. Г. Г. гаражът, стаята зад него, банята и тоалетната, изградени в процесния имот, представляват самостоятелен и обединен обект, означен като „МС“ със застроена площ 42,12 кв.м., светла височина – 2,20 м.; жилищната сграда, обозначена в скицата като „2мж“ се състои от две нива – жилищен етаж с площ 71,49 кв.м., с включени външни стълби, съдържащ 3 жилищни помещения, обединени с вестибюл, веранда и външни стълби, от двора към нея. По начин на изпълнение гаражът е построен след изграждане на жилищната сграда. В жилищната сграда има зидана мивка, комини, хладилник и др. кухненски уреди, отговарящи на старите условия за готвене и кухня, но към днешна дата няма помещение, обзаведено като съвременна кухня.

От заключенията на в.л. Н. Г. е установено, че достъпът до жилищния етаж на къщата е осигурен от външно еднораменно стълбище с девет броя стъпала и стълбищна площадка, оформена и затворена с метална врата и остъкляване на метална рамка. Вестибюлът е преходен към останалите три помещения на етажа: две стаи, ползвани за спални и едно помещение, което най-вероятно е било килер или дрешник. На етажа няма сервизни помещения, тоалетна и баня, няма кухня, няма канал и течаща вода. Създаването на нова инсталация за баня и кухня на жилищния етаж би се осъществило без значителни преустройства, свързани с разходи и неудобства, по-големи от обикновените. В имота – сутерен и етаж, няма сервизни помещения, нито тоалетна, нито тоалетна с баня. Процесната жилищна сграда е едноетажна, изграждането на един гараж се полага, като входът и изходът на гаража следва да са разположени на уличната мрежа. Към гаража и паркинга не се изискват антрета и сервизни помещения; паркинги и гаражи се изграждат самостоятелно в парцела за гариране на моторно превозно средство, във или до оградата, в самостоятелна сграда на допълващо застрояване откъм улица с о.т. 146-119. По делото е представена скица на имота – извлечение от одобрения РП на [населено място], на която на основание Заповед № 213 от 12.09.1989 г. е отразена обща сграда МС, разположена на ъгъла на външните регулационни граници на УПИ *-*, кв. 51, при улица с о.т. 147-146 и 146-119, която съдържа двата обекта – различни по функции. Конфигурацията на сградата е с обща завършена форма, макар и с различни по функция помещения. Сградата е заснета по външни размери и нанесена в кадастралната основа във вида, в който е отразена на скицата. Цялата сграда според вещото лице представлява една постройка, с общи фасади и общ покрив, но вътре помещенията са с различно предназначение и начинът на достъп също е различен. За гаража е осигурен достъп откъм улицата, за да може да се влезе и излезе от него, докато за помещенията „коридорче със санитарен възел” и другото помещение има самостоятелен вход през двора. Построеният гараж, застроен с лице по улица с о.т. 146-110 е с осигурен добър достъп за ползването му като самостоятелен обект. В урегулираните имоти за жилищни нужди в малките градове и села се допуска основно застрояване – нискоетажни жилищни сгради, както и постройки на допълващо застрояване – гаражи, летни кухни, а за селата – и стопански постройки за животни и сеновали.

Обсъдени са и събраните по делото гласни доказателства – показанията на свид. В. Щ., К. У., Д. И. и Е. П..

От правна страна е прието, че дворното място (което не е предмет на спора), в което се намират процесните постройки, е придобито от Й. Щ. в съсобственост с В. и М. Щ.. С влязло в сила решение в отношенията им с ответниците ищците са признати за титуляри на право на собственост по наследство и право на заместване на 1/6 ид.част (т.е. всеки от тях на по 1/12 ид.част) от двуетажната масивна жилищна сграда и от масивен гараж в югоизточната част на УПИ *-*, кв. 51 по РП на [населено място]. Със заключението на съдебно-техническата експертиза е установено наличието на сграда – едноетажна масивна сграда, отразена на приложена скица – извлечение от одобрения регулационен план, като „МС”, разположена на ъгъла на външните регулационни граници на УПИ *-*, кв. 51, при улици с о.т. 147-146 и 146-119, съдържаща два различни по предназначение обекта – гараж и „антре със санитарен възел и помещение“. Входът за втория обект се осъществява през дворното място, откъм жилищната сграда и не затруднява ползването на гаража. Изградените антре и санитарен възел допълват липсващите задължителни помещения към жилищната сграда – тоалетна, баня и кухня. Т.нар. „лятна кухня“ е част от сградата, означена на скицата като „МС“, построена заедно с останалите помещения от тази сграда (антре със санитарен възел и гараж), като е установено, че те са били построени с оглед допълнителните дейности, извършвани от стопаните на жилищната сграда – в това помещение са слагани буркани със зимнина, обърквала се е храната за животните и се е съхранявало жито. Касае се за недвижим имот, чието ползване е насочено към задоволяване потребности на собствениците на жилищната сграда. От начина на ползване въззивният съд е направил извод, че се касае за сграда с обслужващо и спомагателно предназначение, при разпореждане с правото на собственост върху която приложение намира принципът, нормативно закрепен с разпоредбата на чл. 98 ЗС.

Дворното място, в което е извършено строителството, е било съсобствено между общия наследодател на страните Й. Щ. и други лица, придобито по наследство и делба. Липсват данни за учредено от Щ. и съсобствениците му в полза на някое от неговите деца вещно право на строеж за изграждане на постройките от допълващото застрояване и не става въпрос за надстрояване или пристрояване. В този смисъл не е споделена тезата за възникнало право на собственост в полза на настоящите касатори при условията на чл. 63, ал. 1 ЗС - по силата на извършено строителство. Със смъртта на Й. Щ. е възникнала съсобственост между страните по делото и С. Щ. досежно всичко, което той е притежавал в дворното място. Доказано за жилищната сграда и гаража, на ищците е признат дял от 1/6 ид.част, т.е. по 1/12 за всеки от тях. По делото не е установено осъществяването на действия по отричане на правата на някои от наследници и манифестиране на намерение да се владее целия наследствен имот, поради което С. Щ. не е придобила правата на ищците и не е могла да ги прехвърли на ответниците. Липсват доказателства за владение, довело до възникване на изключително право на собственост и за самите ответници. При това положение въззивният съд е приел, че при условията на чл. 10, ал. 2 ЗН ищците са станали собственици на 1/6 ид.част от двуетажната масивна сграда и от сградата на допълващо застрояване, инкорпорираща гараж и антре със санитарен възел и помещение. По делото няма спор, че ответниците са другите съсобственици на сградата, при правилно установени квоти в съсобствеността.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Кой е решаващият критерий за преценката дали една сграда представлява самостоятелен обект на собственост – функционалното предназначение на сградата или нейното кадастрално заснемане и отразяване; Функционалното предназначение на обекта води ли до извод за самостоятелност на обекта, ако същият е заснет с друг обект в една конфигурация, отразена в кадастралната карта като една сграда;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани доказателства и да изложи свои собствени мотиви.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първи въпрос – в противоречие с Решение № 50 от 08.07.2020 г. по гр.д.№ 2139/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., втори въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 222 от 27.03.2018 г. по търг.д.№ 505/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.

Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е допуснат до делба обект „антре със санитарен възел и помещение” извън заявения петитум. Твърди, че въззивният съд, в нарушение на диспозитивното начало, е променил предмета на спора, като е допуснал до делба обект, който не е бил заявен в исковата молба и който обект има предназначение, различно от обекта, поискан да бъде допуснат до делба от ищеца, а именно обект „гараж и лятна кухня”.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, затова не може да се допусне обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, постановяване на решение при направено оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда) и др. Извън тези хипотези е недопустимо и решението, което не е съобразено с прогласения в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало в гражданския процес – постановено е извън предмета на иска, очертан с неговото основание (фактите, на които ищецът основава своето право) и петитума (Решение № 72 от 07.07.2022 г. по гр.д. № 3673/2021 г. на ВКС, I г.о.). Такива пороци в настоящия случай не са налице. При описанието в диспозитива на решението за допускане на делбата съдът е индивидуализирал обектите на делба пълно и точно, като е взел предвид установените по делото техни основни характеристики при отчитане на принципното положение, че искът за делба на основната вещ включва и искане за делба на нейните принадлежности с оглед разпоредбата на чл. 98 ЗС (така: Решение № 295 от 19.12.2014 г. по гр.д.№ 4415/2014 г. на ВКС, І г.о.).

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос от изложението. Правото на собственост, както и всички вещни права, имат за обект определена вещ, върху която се съсредоточава това право с произтичащите от него правомощия. Съгласно § 5, т. 39 ЗУТ „обект“ е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР, като тази норма с оглед тълкувателния й характер се отнася и за вече построените сгради. От гледна точка обектите на правото на собственост, § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР определя „самостоятелния обект в сграда или в съоръжение на техническата инфраструктура” като обособена част от тази сграда или съоръжение, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение. При тълкуване на посочените разпоредби във връзка с чл. 39 ЗС се извеждат част от основните характеристики на самостоятелния обект на собственост – обособеността от останалите съседни обособени обекти на собственост и функционалното му предназначение, възможността да се използва самостоятелно, а не като принадлежност към друг съседен имот, който обслужва. Дали един обект е самостоятелен обаче не може да се определи само въз основа на тези конкретни, предварително зададени белези и характеристики, като изводът за статута му зависи и от другите, установени по делото обстоятелства, които подлежат на изследване във връзка с особеностите на конкретния случай, и с оглед фактическите и юридически критерии за определяне характера и предназначението на обекта. Няма колебание в практиката на ВКС, че построеното може да бъде самостоятелен обект на право на собственост, само ако притежава техническите характеристики и отговаря на действащите към момента на изграждането му законови изисквания за жилище, за ателие, за гараж, за магазин или др.под. Когато построеното не представлява отделен обект на собственост, на основание чл. 98 ЗС то се явява част от главната вещ, към която се присъединява, и съответно може да бъде обект на съдебна делба само заедно с тази главна вещ, като част от нея. Допълнително построеното, ако не е самостоятелен обект на собственост, е съсобствено при същите права, при които е съсобствен обектът, към който се присъединява. Сгради на допълващо застрояване могат да представляват самостоятелни обекти на право на собственост и да принадлежат на лица, различни от собствениците на дворното място и на построените в него сгради на основното застрояване, но само в хипотези, при които тези сгради имат самостоятелно функционално предназначение, могат да съществуват самостоятелно като обособени във функционално и пространствено отношение обекти, отделно от дворното място и жилищните сгради в него, без при това да са предназначени да обслужват дворното място или жилищните сгради в него. Постройки, функционално предназначени да обслужват жилищната сграда, са принадлежност към нея и следват режима на нейната собственост на основание чл. 98 ЗС.

Въззивният съд изцяло се е съобразил тези принципни постановки, застъпени в практиката на ВКС (Решение № 391 от 21.06.2024 по гр.д.№ 1548/2023 г. на І г.о., Решение № 32 от 10.03.2021 г. по гр.д.№ 2443/2020 на І г.о. и др.), като при извършването на преценката си по въпроса дали процесната постройка представлява самостоятелен обект е взел предвид функционалното й предназначение и обособеност. В случая за двете процесни сгради („2мж“ и „МС“) правата на страните са установени с влязлото в сила решение по гр.д.№ 988/2016 г. на РС – Дупница. За лятната кухня изрично е подчертано, че съставлява втори, различен от гаража, обект с функционално предназначение да обслужва жилищната сграда, като допълва липсващите в нея задължителни помещения – тоалетна, баня и кухня. В съответствие с практиката на ВКС (Решение № 303 от 14.01.2014 г. по гр.д.№ 5179/2013 г., І г.о.) описанието в диспозитива е съобразено с актуалното заснемане и конструктивното изпълнение на сградата, като е ясно, че при извършване на делбата водещо значение ще има функционалното предназначение, в резултат от което и на основание чл. 98 ЗС способът, приложим за жилищната сграда ще следва да бъде приложен и за „антрето със санитарен възел и помещение”, независимо от това какъв способ ще се приложи за гаража.

Във връзка с втория въпрос от изложението в практиката на ВКС се приема, че съдът е длъжен да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Такова задължение въззивната инстанция има като съд по съществото на спора, доколкото непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи и възражения, които са от значение за спорното право. Преценката на въззивния съд по предмета на спора е обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, което е извън обхвата на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения при формиране и обективиране на правораздавателната воля, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед настоящото произнасяне касаторите дължат да заплатят на ответниците по касация разноските, които са направили за защитата им в производството пред ВКС – сумата 1 000 лв., представляваща заплатено в брой възнаграждение на един адвокат (л. 33).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия