Определение № 60332 от 27.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4061/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. А. А. против определение на Софийски апелативен съд № 1656 от 23.06.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 1703/ 2021 г., с което е потвърдено определение на Благоевградски окръжен съд от 09.02.2021 г. по гр.д.№ 102/ 2019 г. и по този начин е отхвърлено искането на частната жалбоподателка за връщане на сумата 469,40 лв – недължимо платена държавна такса по делото. Жалбоподателката счита, че неправилно въззивният съд намерил за неприложима разпоредбата на чл.4б ЗДТ. Твърди, че сумата 469,40 лв е била недължимо платена, тъй като е внесена по допълнителна искова молба с материален интерес 48 920,33 евро плюс 6 000 евро. Тази искова молба не била приета за разглеждане от първоинстанционния съд и ако трябвало да бъде заведена наново, таксата би била дължима, което щяло да доведе до неоснователно обогатяване на съда. Счита, че ако се следва логиката на въззивната инстанция, то би могло да се иска довнасяне на дължимата такса върху пълния материален интерес по допълнителната искова молба, което намира за абсурдно. Поради това жалбоподателката моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, а като основание за допускането му до касационен контрол в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са преповторени касационните доводи и е посочено, че е необходимо да се извърши тълкуване на разпоредбата на чл.3 ал.1 ЗДТ /без да е поставен конкретен правен въпрос/. Цитирани са разпоредбите на чл.280 ал.1 и 2 ГПК. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния Благоевградски окръжен съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от М. А. против П. К., Е. Д. и С. К., предявен е конститутивен иск за обявяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот за окончателен. На 12.11.2019 г. А. депозирала допълнителна искова молба, с която поискала, ако не бъде уважен първоначално предявения иск, ответниците да бъдат осъдени да й заплатят 48 920,33 евро, платени по предварителния договор и 6 000 евро -санкция по т.6.1 от договора. По тази молба е внесена с преводно нареждане от 16.01.2020 г. сумата 469,40 лв с посочено основание за превода „доплащане на държавна такса“. В молбата, с която преводното нареждане е представено по делото, е посочено, че плащането касае сумата 6 000 евро, претендирана като санкция по договора. С определение от 17.01.2020 г. първоинстанционният съд отказал да приеме за разглеждане допълнителната искова молба, а с определение от 28.10.2020 г. прекратил производството по делото поради липса на правен интерес. Определението е влязло в сила на 05.11.2020 г. Ищцата поискала да й бъде върната сумата 469,40 лв като недължимо платена, но съдът намерил, че не са налице законовите предпоставки за това. С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд потвърдил отказа на първата инстанция. Посочил, че преценката за дължимостта на таксата се прави към момента на отправяне на искането, а последващите действия на съда и страните и обстоятелството, дали искането е разгледано, нямат отношение към този въпрос. В случая държавната такса била внесена по иска за сумата от 6 000 евро, била дължима към момента на отправяне на искането, а обстоятелството, че впоследствие ищеца и ответника са уредили извънсъдебно отношенията си и първият е загубил интерес от иска, нямали значение за дължимостта или недължимостта на таксата. Така мотивираният от въззивния съд акт не може да бъде допуснат до касационен контрол при условията на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като жалбоподателката не е формулирала правен въпрос, по който това да стане. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос следва да бъде посочен от касатора и не може да бъде изведен служебно от касационната инстанция, тъй като това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало. В случая изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдържа оплаквания по правилността на въззивното определение, но не и конкретен правен въпрос във връзка с държаните от въззивния съд мотиви, който да има значението по т.1, т.2 или т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Актът не може да бъде допуснат до касационен контрол и като очевидно неправилен. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателката не сочи други обстоятелства, освен оплакванията за неправилно приложение на Закона за държавните такси, въз основа на които обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно“ неправилен. По изложените съображения Върховният касационен съд