Определение № 1773 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3458/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Ж. И. Ж., чрез пълномощник адв. Ц. Д. от АК- Варна, срещу въззивно решение № 493/08.05.2024 г. постановено по в.гр.д. № 453/2024 г. на Окръжен съд- Варна. С въззивното решение е потвърдено решение № 4172/20.12.2023 г., по гр.д. № 7316/2023 г. на Районен съд- Варна, с което са уважени предявените от „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] против Ж. И. Ж. по реда на чл. 415 ГПК, вр. чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и е прието за установено в отношенията между страните, че Ж. И. Ж. дължи на ищцовото дружество сумата от 9737,27 лв., представляваща главница за незаплатена ел. енергия по партида с абонатен № [ЕГН], за обект, находящ се на адрес: [населено място], [улица], ап. 1, за която е издадена фактура № ФП0333320238/22.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 33,98 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, за периода 09.03.2023 г. - 20.03.2023 г., за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3683/2023 г. по описа на РС-Варна. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в частта му, с която е уважен предявения установителен иск, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че в настоящия случай спорът касае срокът на погасителната давност за вземането срещу ответника, обективирано във фактура с №[ЕГН] от 22.02.2023 г. на стойност 9737,27 лв., която фактура касаела ел. енергия начислена за периода от 14.08.2017 г. до 13.08.2018 г., след постановяване на съдебно решение и сторниране на стар счетоводен документ въз основа на който се претендира плащане. Твърди се, по подробни съображения изложени в жалбата, че вземането е погасено по давност. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд за обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“; 2. „След приключването на производството по отрицателния установителен иск, ищцовото дружество правилно и в съответствие с действащите данъчни закони ли е сторнирало фактурата с № [ЕГН] от дата 13.08.2019 г. и е издало нова фактура с № [ЕГН] от дата 22.02.2023 г. за сумата от 9737,27 лв., съобразно изхода от воденото между страните гр. д. № 14689/2019 г. по описа на РС-Варна?“ и 3. „При сторниране на фактура за периодично плащане съобразно изхода от воденото между страните по нея съдебно дело и издаване на нов счетоводен документ, прекъсва ли се давността и започва ли да тече нова давност, като се съобрази, че предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б."б" ЗЗД и чл.115 б."ж" ЗЗД действие?“. По първия въпрос се твърди, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и същия е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. По останалите два въпроса се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] в писмен отговор, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните не споря, а и от представените писмени доказателства се установява, че по гр. д. № 14689/2019 г. на РС -Варна, образувано по предявен от Ж. И. Ж. срещу „Енерго-Про Продажби“АД, [населено място] е бил предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 12 458, 14 лв. представляваща начислена, в резултат на извършена корекция на сметката на потребителя, стойност на електроенергия за периода от 14.08.2017 г. до 13.08.2018 г. за обект на потребление, находящ се в [населено място], [улица], с абонатен № [ЕГН] по партида с клиентски № [ЕГН], за която сума е издадена фактура № [ЕГН]/13.08.2019 г. Искът бил уважен в една част, като за сумата от 9737,58 лв. бил отхвърлен с въззивно решение № 1895/16.12.2021 г. по в. гр. д. № 1953/2021 г. на ОС-Варна. С определение № 50011/10.01.2023 г. по гр. д № 1748/2022 г. на ВКС, въззивното решение в отхвърлителната му част не било допуснато до касационно обжалване. След приключването на производството по отрицателния установителен иск „Енерго-Про Продажби“ АД сторнирало фактурата с № [ЕГН]/13.08.2019 г. и издало нова фактура с № [ЕГН]/22.02.2023 г. за сумата от 9737, 27 лв., съобразно изхода от воденото между страните гр.д. № 14689/2019 г. на РС- Варна. По ч. гр. д. № 3683/2023 г. на РС- Варна, в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на настоящото производство, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение от длъжника. В изпълнение указанията на съда заявителят, предявил установителните искове за вземанията си. Въззивният съд е приел, за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на първоинстанционно решение, като постановено по недопустими, поради липса на правен интерес, положителни установителни искове. Посочил е, че в случая установителните искове са предявени при условията на чл. 415, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3 ГПК, респ. чл. 422 ГПК, и то след влязлото в сила решение, с което е отхвърлен, предявен от ответника в настоящото производство срещу настоящия ищец отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 9737,27 лв. и липса на доброволно плащане от страна на задълженото лице. Посочил е, че в случая исковете са предявени след издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение и подадено срещу нея възражение, т.е., след като ищецът има издадено в своя полза съдебно изпълнително основание, като с уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск, заповедта за изпълнение би се стабилизирала и въз основа на нея следва да се издаде изпълнителен лист за вземането, а ефектът е аналогичен на влязло в сила решение, с което е уважен осъдителен иск за вземането. С оглед на тези данни въззивният съд, за да уважи иска е приел, че с влязло в сила на 10.01.2023 г. решение предявеният от Ж. И. Ж. против „Енерго–Про Продажби“ АД, [населено място] отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 9737,58 лв. по фактура № [ЕГН]/13.08.2019 г. е отхвърлен, и че със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните е установено, че Ж. дължи на „Енерго-Про Продажби“ АД посочената сума. Съдебното дирене по в. гр. д. № 1953/2021 г. на ОС-Варна приключило на 06.12.2021 г., поради което и всички възражения и доводи на ответника относно осъществени до тази дата факти, обусловили възникването и съществуването на вземането, наведени в отговора исковата молба, поддържани и във въззивната му жалба, били преклудирани и не следвало да бъдат съобразявани, тъй като това би означавало подновяване, респ., пререшаване на спор, решен със сила на пресъдено нещо. По отношение на възражението на ответника за погасяване на вземането на ищеца по давност е прието, че същото е неоснователно. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС: решение № 50017/27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на IV г.о., с което е прието, че предявяването на отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Според същото решение предявяването на отрицателен установителен иск за вземането във всички случаи спира течението на давността в хипотезата на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, тъй като основанието на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД не съдържа други изисквания, освен наличието на висящ исков процес относно вземането, като е без значение от коя от страните /длъжник или кредитор/ е иницииран. Според въззивния състав, дори да бъде възприета поддържаната от ответника Ж. теза, че предявяването на отрицателен установителен иск за вземането не прекъсва давността дори и искът да е отхвърлен с влязло в сила решение, то в периода 13.09.2019 г. до 10.01.2023 г. погасителната давност била спряна, на основание чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД. Периодът от 24.08.2019 г. до 13.09.2019 г. и от 11.01.2023 г. до 24.03.2023 г., през който погасителна давност е текла, бил общо 3 месеца и 3 дни, поради което и към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 24.03.2023 г. /с което погасителната давност е прекъсната/ не бил изтекъл нито тригодишния, нито петгодишния давностен срок. С оглед основателността на главния иск, акцесорният иск по чл. 86 ЗЗД също приет за основателен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с първия поставен в изложението процесуалноправен въпрос. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивното решение не е в противоречие с тази практика, поради което и не са налице основания за допускане на касационното обжалване във връзка с така поставения въпрос. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, основани на анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като е обсъдил приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, в т.ч. като е посочил ясно защо приема за неоснователни направените от ответника: възражение за недопустимост на предявените установителни искове по чл.422 ГПК, а така също и възражение за погасяване на задължението по давност. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК По останалите два въпроса: за да удовлетворяват изискванията за общо основание, поставените въпроси трябва да са правни, а не фактически, и да са изведен от решаващите изводи на въззивният съд, както и да са обусловил изхода на делото /в този смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед така разяснената със задължителна тълкувателна практика дефиниция на общото основание, се налага извода, че поставените въпроси с №№ 2 и 3 не са релевантни. Тези въпроси не са разглеждани от въззивния съд. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че в случая погасителната давност за главницата от 9737,27 лв. е започнала да тече от 24.08.2019 г. /деня, следващ падежа на задължението по предходната фактура № [ЕГН]/13.08.2019 г./, тъй като не се касае за нововъзникнало задължение /което да е възникнало след издаване на фактура с № [ЕГН]/22.02.2023 г./. Като в съответствие с даденото разрешение в решение № 50017/27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на ВКС, IV г.о., е приел, че в периода от 13.09.2019 г. до 10.01.2023 г. погасителната давност е била спряна, с отхвърлянето с влязло в сила на 10.01.2023 г. решение на отрицателният установителен иск, предявен от Ж. Ж. / предявен на 13.09.2019 г./, за недължимост на сумата от 9737,27 лв. по гр. д. № 14689/2019 г. на РС-Варна, погасителната давност е била прекъсната и от 11.01.2023 г. е започнала да тече нова давност, поради което към датата на подаването на заявлението по чл.410 ГПК за издаването на заповед за изпълнение пред РС-Варна - 24.03.2023 г., давността не е изтекла. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изхода на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалбата „Енерго–Про Продажби“ АД, [населено място] разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение