Определение № 60333 от 04.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1775/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗЛАТЕКС ООД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 61 от 01.06.2020 г. по в.гр.д. № 99/20 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 733 от 22.10.2019 г. по гр.д. № 4327/2018 г. на РС – Ямбол. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.345 ал.1 ТЗ против СИД И КО ЕООД за заплащане на сумата 23 520 лв., представляваща част от сумата 243 520 лв., дължима по договор за осигуряване доставката и закупуването на селскостопанска техника при условията на финансов лизинг № L-2067 от 07.05.2014 г. В касационната жалба се твърди, че атакуваното въззивно решение е недопустимо, евентуално - неправилно, поради наличието на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли същото да бъде обезсилено и делото да се върне на друг състав на въззивния съд за произнасяне по предявения иск, евентуално – да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен, с присъждане на разноските за всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1/ При направено във въззивната жалба от страна на въззивника /ищец/ оплакване, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и при наличие на погрешна изначална правна квалификация, дадена от първостепенния съд, допустимо ли е въззивната инстанция да потвърди така постановеното решение, без да предприеме действия по изясняване на фактическата обстановка, предмет на спора; 2/ При направени оплаквания за представени и приети по делото неистински писмени доказателства следва ли въззивният съд да спре производството по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК; Задължен ли е съдът да се произнесе /коментира/ направено от една от спорещите страни по делото подобно възражение. Поддържа се, че по отношение на първия въпрос са налице допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с посочена практика на ВКС, а по втория – тези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и че е налице самостоятелното селективно основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба /с променено наименование/ – СИД И КО 2000 ЕООД, [населено място], чрез процесуалните си пълномощници, изразява становище, че отсъстват основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е допустимо и правилно. Претендира разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Не се установяват обаче предпоставките на закона за селектиране на жалбата и осъществяване на касационен контрол върху въззивното решение. Ямболският окръжен съд е потвърдил решението на първата инстанция по съображения за правилност на изводите, че по делото не е доказано ответникът да е встъпил като купувач на мястото на ЗИТ ЕООД в договора за осигуряване доставката и закупуването на селскостопанска техника при условията на финансов лизинг. По оплакванията във въззивната жалба за допуснати нарушения при докладване на делото и определяне на правната квалификация на иска, съставът на въззивния съд е приел следното: В исковата молба ищецът е основал претенцията си и е извличал правата си от посочения и представен от самия него Договор за финансов лизинг № L-2067/07.05.2014 г., по който ищецът е продавач, а купувач е ЗИТ ЕООД, с предмет на договора - зърнокомбайн марка FENDT, модел 6335 С MCS, при цена от 371 600 лв. и ДДС от 74 320 лв., която е била актуализирана с анекс от 10.12.2014 г. на 381 600 лв. и ДДС в размер на 76 320 лв., както и е твърдял встъпване на ответника, като купувач, на мястото на ЗИТ ЕООД. В хода на процеса, в първото по делото о.с.з., проведено на 13.12.2018 г., пълномощникът на ответника отново е поддържал описаното и заявено в ИМ основание на предявения иск. Нещо повече - във връзка с твърденията на ответника за наличие на договорни отношения на друго основание (договор за покупка-продажба), пълномощникът на ищеца изрично е заявил - "такъв договор не съществува между страните по делото, а е сключен тристранен договор между ищеца, ответника и ЗИТ ЕООД, с екземпляр от който ищецът не разполага". При тези данни по делото съставът на окръжния съд е преценил, че не са допуснати нарушения в доклада по делото, вкл. при определяне на правната квалификация на иска. Ново основание на претенцията, различно от описаното, в хода на процеса пред първостепенния съд ищецът не е заявявал, нито се е възползвал от възможността да направи изменение на основанието на иска по реда на чл. 214 ГПК. Едва в писмената защита, депозирана пред ЯРС, а в последствие и с въззивната жалба, се въвежда ново основание на иска - облигационна връзка между страните въз основа на неформален договор за покупко-продажба. Въззивният съд е съобразил, че в този случай не са спазени императивните правила на чл. 214 ГПК, тъй като новите твърдения за различно основание на исковата претенция, вече почиваща на договор за покупко-продажба, представлява недопустимо изменение на иска, извършено извън предвидения в закона преклузивен срок. На следващо място е съобразил, че не отговаря на обективната действителност твърдението на ищеца - въззивник за изложени в исковата молба и пренебрегнати от ЯРС факти за съществуващ между страните договор за покупко-продажба на процесната вещ. Напротив - такива твърдения ищецът не само не е заявявал в хода на процеса пред първата инстанция, а това е защитната теза на ответника, който през цялото време е поддържал позиция, че не е приемал и не се е съгласявал да встъпва или пък да участва по някакъв начин в процесния договор за финансов лизинг и анекс към него, както и не е приемал и не се е съгласявал да приема или пък да поема каквито и да било задължения по същия, не е встъпвал като съдлъжник по тях, нито се е съгласявал да отговаря за същите по някакъв начин, в това число СИД и КО ЕООД не е замествал длъжника ЗИТ ЕООД [населено място] в задълженията му. На последно място е посочено, че определящо значение за изхода на спора има очертаният от ищеца предмет на същия и относимите към този предмет доказателства. Дали съществува друг договор между страните по делото относно процесния зърнокомбайн и налице ли е неизпълнение по него не е предмет на висящия спор и правилно събраните по делото доказателства касателно такъв договор не са обсъдени в решението на първата инстанция, като ирелевантни. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не удовлетворяват общите селективни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК, както същите са изяснени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият процесуалноправен въпрос е некоректно поставен, а и ирелевантен за разрешаването на спора, доколкото изясняването на фактическата обстановка като поредица от процесуални действия е свързано с доказване на заявените от страните твърдения и възражения, а ако се има предвид, че исковата молба е следвало да бъде оставена без движение за изясняване на обстоятелствата по нея, то в случая не са били налице основания за това. Ето защо съдът е коментирал, че заявеното в исковата молба основание на исковата претенция може да бъде променено само по реда на чл. 214 ГПК – процесуална възможност, от която ищецът – настоящ касатор – не се е възползвал в законоустановения срок. Вторият процесуалноправен въпрос също няма значение за изхода по конкретното дело, доколкото оспорените доказателства са във връзка с твърдяното от ответника различно правоотношение между страните, чието доказване или недоказване не влияе върху неоснователността на предявения иск. При липсата на надлежно формулиран правен въпрос, съответстващ на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният съд не е длъжен да коментира наличието или липсата на допълнителните основания за достъп до касация, на които касаторът се позовава. Отсъстват и предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Съдът не е излязъл извън предмета на търсената защита, а е разгледал именно иска, определен чрез основанието и петитума в исковата молба. Дали същият е бил квалифициран вярно въз основа на договора, от който ищецът черпи права, е без особено значение, при положение, че ответникът не е страна, нито правоприемник на страна по него, освен това въпросът е относим към правилността, а не към допустимостта на решението. При този краен резултат в настоящата инстанция, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените от нея съдебно-деловодни разноски за адвокатска защита в размер на 1 000 лв., представляващи надлежно уговорен и заплатен адвокатски хонорар. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение