Определение № 50468 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1699/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Р. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 22 от 31.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 311/2021 г. на Монтанския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260272 от 15.07.2021 г., поправено с решение № 260353 от 27.09.2021 г., постановени по гр. д. № 1372/2020 г. на Ломския районен съд, с което е допусната съдебна делба на недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], обл. М., - поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива с площ от 19 836 кв. м, м.„Л.“; поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива с площ от 10 087 кв. м, м.„С.“, и на поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива с площ от 27 050 кв. м, м.„Г.”, както и на недвижими имоти в землището на [населено място], обл. М., - поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива с площ от 7996 кв. м, м.„К.“ и поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива с площ от 8002 кв. м, м.„Л.“, между Г. Т. М., Т. Г. С. и В. Г. С. с квоти по 1/6 ид. част и Б. Р. А. с квота 1/2 ид. част. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесните имоти е възстановено по реда на ЗСПЗЗ на общия наследодател на страните Р. Х. А., починал на 15.11.1999 г. Ищците в първоинстанционното производство Г. Т. М., Т. Г. С. и В. Г. С. са наследници по закон на неговата дъщеря В. Р. М., починала на 05.02.2005 г., а ответникът Б. Р. А. е негов син. Изложени са съображения, че в настоящия случай по делото не е доказано общият наследодател на страните приживе да се разпоредил с притежаваните от него имоти, като дари същите на своите деца, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот следва да бъдат извършени в нотариална форма, а по делото такива доказателства не са ангажирани, нито са налице данни такова разпореждане да е извършено със завещание или завет. Съдът е приел за неоснователно и въведеното с отговора на исковата молба възражение за придобиване на част от процесните имоти по силата на давностно владение, като е посочил, че сключването на договори за аренда, които дори не са представени по делото, не е основание да се приеме, че ответникът е владял имотите само за себе си, тъй като същите могат да се сключат и от част от наследниците и да ползват всички останали. С оглед на това съдът е достигнал до извода, че процесните недвижими имоти са съсобствени между страните при посочените по-горе права. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.„Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и всички направени доводи на страните“; 2.„За съответствието на съдебния акт с принципите на гражданския процес – за служебно начало /чл. 7 ГПК/, състезателно начало /чл. 8 ГПК/, за осигуряване равенство на страните при упражняване на процесуалните им права /чл. 9 ГПК/ и установяване на истината /чл. 10 ГПК/“; 3.„Когато близки и роднини сънаследници са наследили определени недвижими имоти и всеки един от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен имот със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражняват в продължени на повече от 10 години, придобиват ли имота в собственост или трябва да извършват някои други действия по отблъскване владението на другите съсобственици“. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата не вземат становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената ѝ дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос е твърде общо формулиран, не предполага даването на принципен отговор и по своята същност представлява общо касационно оплакване, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Освен това прилагането на основните принципи на гражданския процес няма обуславящо значение за крайния изход на спора при наличие на изрични правни норми, които следва да намерят приложение във фазата по допускане на делбата. Последният поставен въпрос, макар и неясно формулиран, е решен в съответствие с дадените с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този съсобственик, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, като докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите намерението да владее техните идеални части за себе си. В случая, обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до извода, че касаторът не е предприел такива действия, с които да отрече правата на другите съсобственици върху процесния имот. Изложеното изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва и приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Обжалваният съдебен акт е валиден и допустим. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на решението. От мотивите на същото не се установява нарушаване на основни правни принципи на гражданския процес или материалното право, нито явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито явна необоснованост. Въззивният съд е изложил подробни, ясни и логични мотиви, отговорил е на доводите на страните и е съобразил практиката на ВКС по приложимите правни норми. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,