Определение № 50461 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2353/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№2103/08.04.2022г., подадена от Д. Ц. А. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. С. Д. от АК-Л., срещу решение № 36, постановено на 21.02.2022г. от Окръжен съд – Ловеч, граждански състав по в.гр.д.№521/2021г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е признато за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от М. В. Д. по отношение на Д. Ц. А. и „Турист тръст“ ЕООД правото на собственост на М. В. Д., придобито по давностно владение върху поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], област Л., [улица], целият с площ от 835 кв.м., с идентификатор ..........по КККР на [населено място], заедно с находящите се в имота едноетажна паянтова жилищна сграда с идентификатор ...........със застроена площ от 53 кв.м. и едноетажна паянтова жилищна сграда – лятна кухня, с идентификатор ............, със застроена площ от 23 кв.м. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за придобивната давност в противоречие с практиката на ВКС, като не е отчел обстоятелството, че след извършването на публична продан на имота купувачът придобива правомощията на собственика в пълен обем (правото да владее, ползва и се разпорежда с продадената му вещ) и ако длъжникът остане в имота, след като вече е възложен на купувача, той вече упражнява чуждо правомощие, след като не е собственик, и затова има качеството държател. Навежда довод, че в подобна хипотеза за да придобие качеството владелец не е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота, а е необходима промяна в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато. Позовава се на решение №136 от 16.06.2014г. по гр.д.№436/2014г. на I г.о. на ВКС. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и по следните правни въпроси: 1.Задължение ли е на въззивния съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства? Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. 2.Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства и при липса на непълнота относно определени събития трябва ли да изложи съображения защо приема, че тези събития не са настъпили в правния мир? Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. 3.Може ли да се приеме, че са доказани елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС в хипотезата, когато позоваващия се на придобивната давност упражнява фактическа власт върху имота, при положение, че имотът е възложен с постановление за възлагане на имот (влязло в сила) от съдия-изпълнител по изпълнително дело, по което ищецът по настоящето производство е бил конституиран като длъжник? Поддържа, че по така поставения въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 4.Може ли да се приеме, че след като имотът е продаден, позоваващият се на придобивната давност има качеството на владелец и по отношение на него е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, при положение, че не се установи по делото промяна в намерението му да свои имота за себе си? Твърди, че въззивното решение противоречи на решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на IV г.о. на ВКС и решение №176 от 28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г. на II г.о. на ВКС, касаещи начина, по който съдът следва да обсъди показанията на разпитаните по делото свидетели. Чрез това позоваване следва да се приеме, че касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за начина, по който въззивният съд следва да извърши преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели. Позовава се и на противоречие с решение №243 от 17.07.2015г. по гр.д.№6828/2014г. на IV г.о. на ВКС, според което държателят не може да придобие право на собственост върху недвижим имот, независимо от периода от време, през който е продължило държането, без да е променил намерението си да свои имота и да го е обективирал в действия, които отричат правата на досегашния собственик или владелец. Чрез това позоваване следва да се приеме, че касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за възможността държателят да придобие по давност правото на собственост върху недвижим имот. Позовава се и на противоречие с решение №291 от 09.08.2010г. по гр.д.№859/2009г. на II г.о. на ВКС, според което за да промени държането във влъдение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която да е открито демонстрирана спрямо собственика; на решение №12 от 19.02.2014г. по гр.д.№1840/2013г. на I г.о. на ВКС, според което в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване) и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. Позовава се и на противоречие с решение №483 от 11.12.2012г. по гр.д.№493/2012г. на I г.о. на ВКС, според което фактическите състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, т.к. почиват на близки приятелски или други лични отношения, не представляват държане по смисъла на чл. 68 ЗС. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба М. В. Д. чрез процесуалния си представител адв. М. В. от АК-Л., изразява становище, че не са налице визираните от касатора основания за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните: М. В. Д. е предявил срещу Д. Ц. А. и „Турист Тръст“ ЕООД по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване правото му на собственост върху процесните недвижими имоти, с твърдението, че е придобил това право по давност. Поддържа, че живее в имота, който е негов наследствен, от раждането си, като този имот се е водел в разписната книга при [община] на наследниците на Г. Т. Д., който е негов пра дядо, а от 1964г. е записан на неговия баща Велико А. Д., а след това и на него, като никой не е претендирал, че е собственик на имота и не е оспорвал неговите права. Твърди, че през 1995г. е теглил заем от „Б.“, чийто последващ правоприемник е „Д. Б.“ АД и плащал периодично заема, като по негова преценка го изплатил и след това получил съобщение от ДСИ по изп.д.№245/1995г., арх.№97/1998г., че същото е прекратено като изпълнено, но след това му били връчени книжа по образувано пред Ловешкия РС гр.д.№844/2020г. с правно основание чл. 108 ЗС, от което му станало ясно, че Д. Ц. А. закупил имота от „Турист тръст“ ЕООД на 14.01.2020г. Установил също така, че „Д. Б.“ АД се снабдила с констативен нотариален акт от 29.09.2006г., за издаването на който послужило постановление за възлагане на имота от съдия изпълнител при Л. от 12.01.1996г., вписано в Агенцията по вписванията под №7161/19.09.2006г., след което през 2008г. имотът бил прехвърлен на „Турист тръст“ ЕООД. Поддържа, че през цялото време единствено той е живял в имота и никой не го е уведомил за всички тези прехърляния, като владението му било необезпокоявано, трайно и непрекъснато като собственик. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът „Турист тръст“ ЕООД оспорва така предявения иск като неоснователен с твърдението, че ищецът не е изплащал в срок договорените погасителни вноски по кредита към „Б.“ АД, поради което кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем и въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на банката, е образувано изпълнително производство, в което имотът е бил възложен на взискателя. Твърди, че на 19.01.2001г. „Б.“ АД (в несъстоятелност) е продадена като търговско предприятие на „Р. банк“ АД, преименувана в „Д. Б.“ АД, който по-късно се влива в „Ю. И Еф Д.“ АД. Навежда довод, че изпълнителното дело е ило прекратено не поради доброволното изпълнение на задължението към банката, а по причина, че взискателят е бил удовлетворен принудително за вземането си към длъжника М. Д. посредством възлагането на имота в собственост. Поддържа, че за целия, посочен в исковата молба период, ищецът не е изразявал волята си да придобие собствеността върху имота по давност, защото е знаел, че от 1996г. имотът не е негова собственост, а с постановление на ДСИ е бил възложен в собственост на банката, както и че е знаел за извършените след това прехвърлителни сделки. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че Г. Т. Д. е починал на 08.05.1924г. и оставил законни наследници, сред които и А. Г. Д. (син), починал на 01.04.1952г., чийто законен наследник е неговият син Велико А. Д., починал на 11.11.1988г. и наследен от сина си М. В. Д.. Прието е, че Г. Т. Д. е бил собственик по силата на н.а. от 1919г. на имот от 830кв.м. с №........., парцел ..... в кв.........., като в разписния лист към КК на [населено място] под №........е направено отбелязване в този смисъл. При това е взето предвид, че по одобрената със заповед №РД-18-68/02.06.2008г. КК на [населено място] процесният имот е с идентификатор ..........с площ от 835 кв.м., а по предходен план - пл.№.........в кв............, парцел ........., записан на името на Д. Ц. А. въз основа на н.а.№.........../14.01.2020г. Взето е предвид, че В. А. Д. е декларирал в декларация №159/17.05.1963г. за оценка на недвижим имот, облагаем с данък върху сградите и застраховка за 1964г. двор от около 900 кв.м. по наследство в [населено място], ведно с къща, застроена през 1925г. и второстепенни сгради на [улица], въз основа на които данни е прието, че се проследява собствеността на наследодателите на В. Д. след 1919г. и се доказва твърдението му, че имотът е наследен от него след смъртта на неговия баща и от този момент е владял имота за себе си. Взето е предвид, че в представеното по делото съобщение от 16.06.2006г. по изп.д.№245/1995г. на СИС-Л., арх.№97/1998г. на съдебен изпълнител при РС-Ловеч, е посочено, че е вдигната наложената възбрана върху имота, а изпълнителното дело е унищожено като изпълнено, но е посочено, че няма данни кога и по какъв начин това съобщение е връчено на М. Д.. Посочено е, че по делото не са представени писмени доказателства за сключването на договор за кредит от М. Д. с ТБ“Б.“ и не може да се установи размера на задължението, към коя дата е възникнало и какъв е бил срокът на договора, както и какви са били останалите елементи на облигационната връзка. Посочено е също така, че по делото липсва и постановление за възлагане на имота от съдия-изпълнител от 12.01.1996г. по изп.д.№245/1995г. на ТБ“Б.“, но е взето предвид, че същото е било повод за снабдяване с констативен нотариален акт от 29.09.2006г. на „Д. Б.“ АД за поземления имот, находящ се в [населено място], [улица], заедно с построените в него полумасивна жилищна сграда и лятна кухня – н.а.№........., том .........., рег.№........, дело №........../29.09.2006г. Взето е предвид, че въз основа на договор за покупко-продажба на „Б.“ АД (в несъстоятелност) като предприятие, сключен на 19.01.2001г., банката е придобита от купувач „Р.“ АД-София срещу поемане на задължения в размер на 17150000 лева, като в §3 към раздел X. на договора е посочено, че неразделна част от него са приложение №4 – списък с недвижими имоти, собственост на „Б.“ АД. Посочено е обаче, че такъв списък по делото не е представен и не може да се установи включен ли е процесният имот в него. Взето е предвид също така, че „Ю. и Еф Д.“ АД като правоприемник на „Д. Б.“ АД е продало на 09.12.2008г. на „Турист тръст“ ЕООД процесния недвижим имот, след което на 14.01.2020г. „Турист тръст“ ЕООД е продало имота на Д. Ц. А.. Въззивният съд е посочил, че възприема като конкретни, ясни, непротиворечиви и потвърдени от писмените доказателства, свидетелските показания на Т. С. К., Н. С. Ц. и О. Т. К.. Посочено е, че съдът не кредитира свидетелските показания (без да уточнява, за кои свидетели се отнася констатацията), тъй като съдържат противоречиви изявления. Уточнено е, че св.Е. Д. Т. е заявил, че М. Д. му е споделял, че къщата е взета от банката, но същевременно е посочил, че „не съм разговарял с М. сега и не знам какво осъзнава, но сигурно го осъзнава“. Посочено е също така, че показанията на Г. С. С. относно субективното отношение на М. Д. за владеене на имота не са непосредствено негови възприятия, а чути коментари от други лица: „М. знае, че къщата е чужда. Самият М. го е казвал. От други хора съм го чувал, от хората в Л.. От самия М. не съм чувал нищо. Аз не говоря с М., само на здравей – здрасти“. Според въззивния съд третият свидетел Б. Т. И. е заявил, че имотът е закупен от лицето И., но е посочено, че тези категорични твърдения не кореспондират с доказателствата и фактите по делото, доколкото през 2020г. имотът е закупен от Д. А.. Поради това е прието, че свидетелят няма яснота по казуса. При тези данни въззивният съд е приел, че М. Д. е доказал придобиването на правото на собственост на процесния имот по давностно владение след смъртта на своя баща Велико Д. в периода от 1996г. до 2020г. Взето е предвид, че М. Д. живее в имота през целия си живот и го е напускал единствено при получаване на висшето си образование за 6 години (според показанията на св.Т.К.); след създаването на семейството си е продължил да живее в имота заедно със семейството си и понастоящем обитава дворното място и една от сградите със сина си; че с течение на времето в жилищната сграда възникнали течове (според показанията на св.Ц.) и той се преместил със сина си в лятната кухня; че двамата поддържат имота въпреки влошеното си здравословно състояние и ограничени материални възможности, вкл. косят тревата; че до смъртта на съпругата на М. Д. дворът е обработван, но предвид заболяването му (гонартроза на двете коленни стави, деформация на крайниците и затруднено ходене с помощни средства) неговото движение е трудно (според показанията на св.Ц.). Прието е, че от писмените доказателства не се установява приобретателите да са встъпвали във владение на имота към който и да е период, да са уведомявали М. Д. за прехвърлителните сделки и да са демонстрирали по какъвто и да е начин правото си на собственост върху процесния имот – според въззивния съд липсват доказателства след придобиване на имота при публичната продан на 12.01.1996г. ТБ“Б.“ АД да е била въвеждана във владение на имота, като постановлението за възлагане е вписано в АВ едва на 19.09.2006г. Взето е предвид, че не са представени доказателства процесният имот да е бил включен в патримониума на ТБ“Б.“ към момента на продажбата ѝ като предприятие на „Д. Б.“ АД предвид липсата на приложение №4 към договора от 19.01.2001г. и в този смисъл е прието, че за периода от 13.01.1996г. до 13.01.2006г., а впоследствие и за времето от 09.12.2008г. до 14.01.2020г. М. Д. се е намирал в имота със съзнанието, че е собственик, като го е владял продължително, непрекъснато, явно и със субективното намерение, че е негов. Прието е, че „Д. Б.“ АД се е снабдила с констативен нотариален акт едва на 29.09.2006г., след като 10 годишният срок по чл. 69 ЗС вече е бил изтекъл. Въз основа на гласните доказателства въззивният съд е направил извод, че за периода от 2008г. до 2020г. М. Д. заедно със сина си не е намирал в имота със съзнанието, че е негов, а твърденията, че след придобиването на имота на 14.01.2020г. Д. А. е заявил претенции, не представляват непосредствено възприети от свидетелите факти, а възпроизвеждане на чути данни от други лица. При така изложените от въззивния съд съображения настоящият състав приема, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора факти, както и за начина, по който следва да бъдат обсъдени и преценени свидетелските показания. Основание за допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос представлява обстоятелството, че въззивният съд не е взел предвид и не е отчел твърденията, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, представената с исковата молба справка за заплащани данъци, отбелязванията в разписния лист към кадастралната карта, които също следва да бъдат взети предвид при постановяване на решението. Налице са и предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса може ли да се приеме, че са доказани елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС в хипотеза, при която позоваващия се на придобивната давност, който е упражнявал фактическа власт върху имота, има качеството „длъжник“ в изпълнителен процес, в който имотът е възложен на друго лице с постановление за възлагане. Основание за допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос представлява обстоятелството, че именно този въпрос следва да бъде определен като основен при разрешаването на правния спор между страните при съобразяване на всички установени от събраните по делото факти и обстоятелства, относими към всеки един от елементите на фактическия състав на придобивната давност. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение