Определение № 60322 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1691/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ИНТЕР ПРЕСТИЖ” ЕООД, представлявано от адв. С. М., срещу решение № 199 от 20.01.2020г. по т.д. № 4989/2019г. на САС, ТО, 11 състав в частта, с която е потвърдено решение от 03.07.2019г. по т.д. № 2050/2017г. на СГС, VI-14 състав в частта, с която касаторът е осъден на основание чл.125, ал.3 ТЗ да заплати на Д. Й. М. сумата 198 747,25 лева, представляваща част от дружествен дял в дружеството към датата на прекратяване на членственото ѝ правоотношение /30.11.2011г./, ведно със законната лихва от 14.11.2016г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените прави, както и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че съдът не е бил своевременно информиран за наличието на заличения търговец „Мелница Дунав” АД, от който произлиза нереалното вземане от него в размер на 527 000 лева. Поддържа, че в отговора на исковата молба изрично е поискал да бъде съобразено наличието на нереални активи, отразени в приетото в производството по частичния иск заключение на тройна СИЕ, на базата на която е постановено решението по предходното т.д. № 24/2016г. на ВтАС. Излага довод за неправилност поради несъответствие с доказателствата по делото на извода на въззивния съд, че в отговора на исковата молба касаторът не е оспорил нито едно от фактическите твърдения на ищеца – нито реалната наличност на отделните пера на активите и пасивите, нито тяхната стойност, както и че описаните в исковата молба активи или пасиви не са съществували към 30.11.2011г. /не са били налични/, респ. тяхната стойност е друга или различна, като такова оспорване е било изтъкнато от касатора едва в молбата му, представена в с.з. на 23.04.2019г. пред СГС. В тази връзка намира за неправилна преценката на съда, че възраженията му са преклудирани. Поддържа, че в решението по частичния иск между страните, уважен за 30 000 лева, не е посочено част от каква сума е, т.е. не е посочена да е налице сума над присъдената по частичния иск, поради което счита, че производството по делото следва да бъде прекратено. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. последно ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Допустим ли е искът по настоящото дело при отхвърляне на частичния иск, макар и частично, с оглед задължителните мотиви към т.2 на ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС? Касаторът се позовава на т.2 на ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т.9 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 48/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. Допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е разгледал втория вариант на изготвената съдебно-икономическа експертиза, приета от въззивния съд, като не е обсъдил този вариант самостоятелно и в съвкупност с приетите по делото други доказателства, в т.ч. и приложеното първоинстанционно дело по частичния иск – т.д. № 738/2013г. по описа на ВтОС, в частност приетата по това дело тройна съдебно-икономическа експертиза и посочената в нея недопустимост по отношение на вземане от заличеното дружество „Мелница Дунав” АД? Касаторът излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че не следва да се обсъжда вторият вариант на приетата от него съдебно-икономическа експертиза поради преклудиране на възраженията на касатора за наличието на нереален актив в междинния баланс на дружеството и актив, придобит след изключване на ищцата, като твърди, че е „недопустим” първият вариант на СИЕ, тъй като искането на ищцата за допускането ѝ е било преклудирано. Сочи, че като не е обсъдил втория вариант на заключението, въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС – решение № 224 от 07.01.2019г. по гр.д. № 612/2018г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 55 от 22.02.2018г. по гр.д. № 984/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 385 от 11.03.2003г. по гр.д. № 1926/2001г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Следва ли с оглед съблюдаване на нормата на чл.125, ал.3 ТЗ да се изключи от актива на баланса актив, придобит след изключване на съдружника, но в рамките на месеца, към края на който се изготвя междинният счетоводен баланс, по който се изчислява наличието или липсата на дружествен дял на изключения съдружник в съответствие със Счетоводен стандарт /СС/ 34 – междинно счетоводно отчитане? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Налице ли е основанието на чл.280, ал.2 ГПК да се приеме, че е налице „очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение, в което е прието, че в сумата, от която се определя дължимият дружествен дял на изключения съдружник, се включва нереален /несъществуващ/ материален актив по отношение на извършената цесия за вземане от „Мелница Дунав” АД /в ликвидация/, което дружество е било заличено към датата на сключване на договора за цесия, както и сумата в размер на 257 500 лева, придобит актив съгласно договор за цесия от 30.11.2011г. /15 дни след изключване на съдружника Д. М./? Касаторът поддържа, че е налице очевидна неправилност, тъй като въззивният съд е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.

Ответницата по касация Д. Й. М., представлявана от адв. Б. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че: 1/ не е налице недопустимост на решението, тъй като частта, за която е отхвърлен частичният иск, е обособена, самостоятелна част от цялата претенция – стойността на дяловата вноска, както е прието от касационната инстанция; 2/ във връзка с втория въпрос, липсва твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила и този въпрос не е обусловил произнасянето на въззивния съд, а релевантно би било дали съответните възражения на касатора са били преклудирани и е следвало да се вземат предвид; 3/ третият въпрос не е обуславящ изхода на делото и не е мотивирано защо касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; 4/ не е налице очевидна неправилност, тъй като въззивният съд не е приел, че посоченият актив трябва да се включи в баланса, а е намерил за преклудирано възражението на касатора във връзка с този актив. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е взел предвид, че предмет на делото е осъдителен иск на ищцата срещу ответника по чл. 125, ал. 3 ТЗ за заплащане на сумата 199 223,32 лв., претендирана като остатък от стойността на дружествения дял на ищцата след приспадане на присъдена част, предмет на частичен иск по т. д. № 738/2013 г. на ОС – Велико Търново, за сумата 30 000 лв., представляваща част от претендираното процесно вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Посочил е, че искът е бил изцяло уважен с въззивното решение от 04.11.2016 г. по в.т.д. № 24/2016 г. на АС – Велико Търново, което обаче е било частично отменено с решение № 39/06.03.2018 г. по т.д. № 627/2017 г. на ВКС, II т.о., а именно – в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 2500 лв. – размер на дяловата вноска в капитала на дружеството като част от сумата 30 000 лв., представляваща част от стойността на дружествения дял, като с касационното решение искът е отхвърлен за тази част от 2500 лв. Изложил е съображения, че отхвърлянето на частичен иск /дори и частично/ отрича със СПН спорното право – цялостно или частично /за разликата над присъдената част, ако тя е по-малка от предявената част/, като за разликата друг исков процес е недопустим /така мотивите към т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС – ОСГТК/. Съобразил е обаче, че в случая от мотивите на решение № 39/6.03.2018 г. по т.д. № 627/2017 г. на ВКС става ясно, че стойността на дяловата вноска от 2 500 лв., за която е отхвърлен искът, е приета за самостоятелна претенция на отделно основание, различна от частичната претенция по чл. 125, ал. 3 ТЗ, която всъщност е за останалата част от исковата сума – 27 500 лв. Тази частична претенция по чл. 125, ал. 3 ТЗ е уважена до пълния си предявен размер от 27 500 лв., поради което въззивният съд е достигнал до извод за допустимост на настоящия иск за разликата до пълния претендиран размер от същото вземане.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от събраните доказателства, че: 1) ищцата е била съдружник в ответното дружество от регистрирането му на 13.07.2004 г. до 15.11.2011 г., като е притежавала 250 дружествени дяла, съставляващи 50 % от капитала; 2) членственото й правоотношение е било прекратено с решение от 15.11.2011 г. на ОС по реда на чл. 126 ТЗ поради изключване; 3) искът й срещу решението на ОС за изключване е бил отхвърлен с решение от 24.10.2012 г. по в.т.д. № 192/2012 г. на АС – Велико Търново, влязло в сила на 27.11.2012 г.; 4) заличаването на ищцата като съдружник е вписано на 22.01.2013 г. по партидата на ответното дружество в ТР; 5) с влязлото в сила в тази му част решение от 4.11.2016 г. по в.т.д. № 24/2016 г. на АС – Велико Търново, недопуснато до касация в същата част с определение № 383/14.06.2017 г. по т.д. № 627/2017 г. на ВКС, е бил уважен изцяло предявеният от ищцата срещу ответника частичен иск за процесното вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ до размера от 27 500 лв. – стойност на дружествения й дял; и 6) присъдената сума от 27 500 лв. е изцяло заплатена от ответника на 30.10.2017 г.. За спорен по делото е приел въпроса дали ищцата притежава вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ за разликата над присъдената сума с първия частичен иск. Посочил е, че въпросът за размера на дружествения дял, изчислен съобразно чл. 125, ал. 3 ТЗ, не е свързан с основанието на иска, а с неговия размер, поради което е намерил за несподелими съображенията на СГС, че влязлото в сила решение по частичния иск установявало със СПН общият размер на вземането на ищцата – 226 723,32 лв., който обвързвал съда и по настоящото дело, тъй като се обхващал от правопораждащите факти относно спорното право – съобразно разясненията по т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС – ОСГТК. Поради това е счел, че в настоящото исково производство е допустимо да се събират доказателства и да се преценява дали над присъдената сума с частичния иск в полза на ищцата се дължи и друга сума по чл. 125, ал. 3 ТЗ, доказването на което е в нейна тежест.

Въззивният съд е приел, че размерът на вземането на ищцата по чл. 125, ал. 3 ТЗ зависи от това дали е налице превишение на активите над пасивите /без собствения капитал, резервите и финансовия резултат/ от имуществото на ответното дружество към края на месеца, в който е настъпило прекратяването на членството, по историческа цена и, тъй като членството на ищцата е прекратено на 15.11.2011 г. с решение на ОС по чл. 126 ТЗ, то релевантна за преценката се явява датата 30.11.2011 г. Взел е предвид, че в исковата си молба ищцата е изтъкнала редица фактически твърдения относно видовете активи и пасиви в баланса на дружеството към релевантната дата, които е възпроизвела от данните, установени в предходното дело, а именно: 1) активът на дружеството възлизал на 2 300 637,57 лв., от които 1 458 162,93 лв. – ДМА, 826 658,57 лв. – текущи активи и 15 816,17 лв. – разходи за бъдещи периоди, 2) пасивът на баланса също в размер на 2 300 637,57 лв. включвал: 194 161,78 лв. – собствен капитал, 1 424 302,06 лв. – задължения и 682 173,83 лв. – финансирания и приходи за бъдещи периоди. Посочил е, че в отговора на исковата молба по чл. 367 ГПК ответникът не е оспорил нито едно от тези фактически твърдения – нито реалната наличност на отделните пера на активите и пасивите, нито тяхната стойност а оспорванията му са били от правен характер – че при изчисленията по чл. 125, ал. 3 ТЗ следва да се изключат изцяло текущите активи в размер на 827 хил. лв. /включващи вземания в размер на 785 хил. лв. и парични средства в размер на 42 хил. лв./, тъй като те не били краткотрайни материални активи /материални запаси/, които само можело да се вземат предвид /според ответника/. Преценил е, че в отговора на исковата молба липсват насрещни фактически твърдения на ответника, че така описаните в ИМ активи или пасиви не са съществували към 30.11.2011 г. /не са били налични/, респ. тяхната стойност е друга или различна, като за пръв път подобно оспорване е било изтъкнато от ответника едва в молбата му, депозирана в съдебното заседание на 23.04.2019 г. пред СГС, в която е посочено, че от активите следвало да се изключат: 1) вземане към „Мелница Дунав” АД в размер на 417 065 лв. главница – по договор за цесия от 6.06.2009 г., и 2) вземане към „Интер Агро” ЕООД в размер на 257 000 лв. главница – по договор за цесия от 30.11.2011 г., тъй като ищцата била изключена преди това – на 15.11.2011 г. Въззивният съд е достигнал до извод, че двете възражения се явяват преклудирани на осн. чл. 370 ГПК, тъй като се основават на факти, които не са били своевременно изтъкнати в отговора по чл. 367 ГПК, а същевременно – те са съществували далеч преди това, били са му известни и ответникът не твърди и доказва, че пропускът да ги изтъкне в отговора се дължи на особени непредвидени обстоятелства /още повече предвид участието му в предходното дело по частичния иск, където също е могъл, но не е изтъкнал тези възражения – видно от материалите по приложеното дело на ВТОС/. Преценил е като неоснователен довода на ответника, че възраженията не се явявали преклудирани, тъй като по делото не била осъществена изискуемата двойна размяна на книжа по глава 32 ГПК, т.е. не му била дадена възможност да подаде допълнителен отговор, като е посочил, че от една страна, процедурата по двойна размяна на книжа е надлежно изпълнена още в хода на първоначално образуваното т. д. № 159/2016 г. на ВТОС и при липса на подадена от ищцата допълнителна искова молба ответникът не разполага с право на допълнителен отговор, а от друга страна, дори и да е имал право на допълнителен отговор, в същия ответникът би могъл да релевира нови възражения и нови факти само във връзка с наведени в допълнителната искова молба нови факти и новопредставени доказателства. С оглед на това е заключил, че в случая, доколкото в исковата молба ищцата е навела фактите относно перата и стойностите по баланса към 30.11.2011 г., то срокът за тяхното оспорване е този по чл. 367 ГПК и в този срок ответникът не само не ги е оспорил, а даже ги е признал в писмения си отговор, поради което новите му възражения по молбата от 23.04.2019 г. се явяват преклудирани и не подлежат на разглеждане. По същите съображения е намерил за преклудирани и имплицитно направените в съдебното заседание на 16.12.2019 г. пред САС оспорвания от процесуалния представител на ищцата на реалността и стойностите на отразените в баланса задължения на ответното дружество към трети лица, във връзка с което са направени доказателствени искания по чл. 190 ГПК, доколкото не са изтъкнати своевременно в първата инстанция, а и противоречат на собствените твърдения на ищцата в исковата й молба за съществуването на същите задължения, основани на събрани доказателства в делото по частичния иск.

Въззивният съд е взел предвид приетата по делото ССЕ за установяване балансовите стойности към 30.11.2011 г., която е дала заключение в два варианта: 1) по искане на ищцата – според отразеното в счетоводните отчети на ответното дружество към този момент и 2) по искане на ответника – след приспадане от активите на вземане към „Мелница Дунав” АД в размер на 526 454,53 лв. Посочил е, че с оглед изложените съображения вторият вариант не следва да се обсъжда, тъй като почива на преклудирани възражения на ответника. Съобразил е първия вариант, изготвен на база отразените стойности по междинен баланс към 30.11.2011 г. според счетоводството на самия ответник. Своевременно направеното в отговора по чл. 367 ГПК възражение на ответника, че от активите следвало да се изключат вземанията и паричните средства, тъй като не били материални активи, е намерил за неоснователно, като е изложил съображения, че не съществува основание за подобно игнориране, доколкото вземанията, а още повече паричните средства, са безспорна част от имуществения актив и те се включват в баланса по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Взел е предвид, че приетото заключение на ССЕ в първия вариант установява, че активите превишават пасивите /без собствения капитал, резервите и финансовия резултат/ с 476 312,26 лв., на колкото възлиза чистото имущество и следователно стойността на един дружествен дял /при общо 500 дяла/ възлиза на 952,62 лв., а общо за дяловете на ищцата /250/ – 238 155 лв., на колкото възлиза и вземането на ищцата по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Посочил е, че вземането е дължимо в брутен размер, но при реалното му изплащане ответникът следва да удържи дължимия данък по чл. 46, ал. 3 ЗДДФЛ в размер на 11 907,75 лв., т.е. нетната сума е 226 247,25 лв., но е съобразил, че в исковата молба ищцата е посочила именно нетната сума като база за определяне на останалата част от вземането, след приспадане на присъдената сума по частичния иск, поради което и въззивният съд съобразно диспозитивното начало е зачел така изразената воля. По тези съображения е заключил, че от нетната сума от 226 247,25 лв. следва да се приспадне присъдената сума по частичния иск в размер на 27 500 лв., поради което остават дължими 198 747,25 лв., до който размер искът е основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 199 223,32 лв. е неоснователен.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. С постановеното в предходното дело между страните по предявения от ищцата частичен иск решение № 39/6.03.2018 г. по т.д. № 627/2017 г. на ВКС, II т.о. е отхвърлена единствено претенцията за заплащане на сумата 2500 лева, представляваща стойността на дяловата вноска на ищцата, поради това, че същата не се включва в компонентите при определяне стойността на дружествения дял при прекратяване участието на съдружник, съгласно чл.125 ал.3 ТЗ, и не подлежи на връщане на самостоятелно основание при прекратяване на участието на съдружника в дружество с ограничена отговорност. В останалата част – в която е уважен частичният иск на ищцата за заплащане на сумата 27 500 лева, представляваща част от стойността на дружествения ѝ дял по чл.125, ал.3 ГПК, постановеното по това дело въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила. Следователно не е налице отхвърляне на частичния иск на ищцата за заплащане на дружествения ѝ дял по чл.125, ал.3 ГПК /изцяло или частично/, а е отхвърлена единствено претенцията за връщане на заплатената от нея дяловата вноска. С оглед на това не е формирана сила на пресъдено нещо по целия размер на вземането на ищцата за дружествен дял и предявеният в настоящото производство иск е допустим. Като е достигнал до същия извод, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, създадена с ТР № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по първия въпрос е неоснователно.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд съгласно чл.236, ал.2 ГПК да обсъди всички събрани по делото доказателства, е поставен във връзка със съдържащото се във въпроса твърдение за необсъждане на втория вариант на приетото във въззивното производство заключение на съдебно-икономическата експертиза самостоятелно и в съвкупност с приетото по предходното дело между страните заключение на тройната съдебно-икономическа експертиза. По въпроса не е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил всички събрани в производството доказателства, относими към счетените за допустимо въведени твърдения и възражения. Действително във въззивното решение не е обсъден вторият вариант на приетото във въззивното производство заключение на съдебно-икономическата експертиза, но в тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения за настъпило преклудиране на доводите и възраженията, за чието установяване е изготвен този вариант на заключението. По отношение на тези мотиви на въззивния съд липсва формулиран въпрос, а единствено е изложено оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство. Необсъждането на приетото по предходното дело между страните заключение на тройната съдебно-икономическа експертиза също не е в противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като това заключение не се явява годно доказателство в производството по настоящото дело.

Третият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Съдът е изложил подробни съображения за преклудиране на възраженията на касатора, че от активите на дружеството следвало да се изключат: вземане към „Мелница Дунав” АД в размер на 417 065 лв., главница – по договор за цесия от 6.06.2009 г., и вземане към „Интер Агро” ЕООД в размер на 257 000 лв., главница – по договор за цесия от 30.11.2011 г., тъй като ищцата била изключена преди това – на 15.11.2011 г., поради което и тези възражения не са обсъждани при произнасянето по основателността на предявения иск.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. От друга страна, твърденията на касатора, с които е обоснован доводът за очевидна неправилност, не съответства на мотивите на въззивния съд, който е счел за недопустимо обсъждането на възраженията на касатора във връзка с посочените активи и поради това не е излагал съображения по същество относно тези активи.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На пълномощника на ответницата адв. Б. Г. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществената защита пред касационната инстанция в размер на 5 504,95 лева, на основание чл.38, ал.2 ЗА, определено съгласно Наредба № 1/2004г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,