Определение № 28 от 06.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 571/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Министерство на здравеопазването на Р.България против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2096 от 06.10.2017 г., по т.д. № 1421/17 г., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 52 от 11.01.2017 г., по т.д.№ 6915/2015 г. е уважен предявения от „ЕС АЙ КОНСУЛТ“ООД срещу настоящия касатор, като ответник, осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 1 944 лв. -гаранция за изпълнението по договор за възлагане на обществена поръчка № РД-11-308/12.06.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба - 02. 11.2015 г. до окончателното и изплащане и е потвърдено решението на Софийски градски съд в останалата му част - за уважаване на предявените в обективно кумулативно съединяване искове: по чл. 266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 77 760 лв. - възнаграждение по договор за възлагане на обществена поръчка № РД-11-308/12.06.14 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.11.2015 г. до окончателното и изплащане и по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 1 944 лв. – договорна неустойка, както в тежест на касатора са възложени и деловодните разноски за двете инстанции в общ размер на сумата 3270. 82 лева. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, възпроизвеждайки отново касационните си оплаквания, касаторът се позовава единствено на предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК. Твърдението за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт е обосновано с неточно тълкуване и приложение на § 1, т. 2, б. “г“ от ПМС № 333 от 17.10.2014г., изменило ПМС № 19 от 07. 02.2014г., поради което изграденият от въззивния съд краен правен извод за отсъствие на предпоставките на чл.9, ал.1, т.6 от договора е необоснован и в нарушение на закона. Счита, че доколкото силата на Закона за държавния бюджет на Р.България, Министерството на здравеопазването се е оказало в обективна невъзможност да осигури финансирането на сключения между страните договор за възлагане на обществена поръчка, в която хипотеза по изрично съгласие на съконтрахентите, обективирано в чл.9, ал.1, т.6 от договора, възлагащият орган може да предприеме действия по прекратяване на договорните правоотношения, виновно неизпълнение по см. на чл.79, ал.1 ЗЗД не е налице и липсва основание за ангажиране на договорната му отговорност за заплащане на възнаграждение. Теза си жалбоподателят е допълнително аргументирал и с липса на съставен, одобрен и приет двустранно подписан от страните приемо - предавателен протокол, единствено предпоставящ изискуемост на вземането за възнаграждение и настъпила от него длъжникова забава. Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на визираното основание “очевидна неправилност“. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с основателността на въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данни по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, в частта й относно предявения иск по чл.266, ал.1 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.63 ЗОбП/ отм./, е процесуално допустима- подадена от надлежно конституирана страна в процеса в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт. В останалата част, подадена срещу горепосоченото въззивно решение по обективно съединените искове, основни на: чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 1 944 лв., неустойка за забава; на чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 116 лв., обезщетение за забава и на чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 1 944 лв. - внесена и подлежаща на връщане гаранция за изпълнение на договора, касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е процесуално недопустима по критерия на чл.280, ал. 3 ГПК/ ДВ бр.86/27.10.2017 г./ и следва да се остави без разглеждане. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК( ДВ бр. 86/2017 г.). Съгласно формираната непротиворечива практика на ВКС дефинираната от законодателя „очевидната неправилност”, като предпоставка за достъп до касационен контрол е налице само ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда "prima facie" - без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.В този см. очевидно неправилен ще е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща, или на несъмнено отменена правна норма /extra legem"/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86 / 17г./, когато въззивното решение е незаконосъобразно поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановено в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, доказателствената тежест за които е на касатора. Следователно няма да обоснове очевидна неправилност и ще е необходимо да са осъществени предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно разрешени от въззивния съд въпроси, касаещи приложимия закон, действието на правните норми във времето, разпределението на доказателствената тежест, правомощията на въззивния съд и пр. Няма да е очевидно неправилен и съдебен акт, когато необосноваността му произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка. Този порок, при определените в закона предпоставки, ще обуслови допускане на касационно обжалване, но единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК. Очевидно неправилно по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, обаче, ще е въззивното решение, постановено при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на опитните правила и на правилата на формалната логика. В случая, за да постанови обжалваното решение въззивният съд, прилагайки процесуалното правило на чл.272 ГПК, е възприел за основани на закона и доказателствата по делото изводите на първостепенния съд за валидно съществуващо облигационно правоотношение между страните, породено от договор за изработка № РД-11-308 / 12.06.2014 г., сключен помежду им след провеждане на обществена поръчка, с предмет „Техническа помощ във вр. с подготовка на възлагане на обществени поръчки, свързани с изпълнението на инвестиционна програма „ Растеж и устойчиво развитие на регионите”. Позовавйки се на събраните по делото и неоспорени в процеса писмени доказателства, вкл. техническа спецификация на възложителя –Министерство на здравеопазването, въведените доводи и възражения, въззивната инстанция е приела за безспорно от фактическа страна още, че ищцовото дружество, като изпълнител, е следвало да извърши две групи услуги – дейности, свързани с анализ на собствеността и проектната готовност на Центровете за спешна медицинска помощ на МЗ за бъдещо възлагане на обществени поръчки и изготвяне на проекти на документации за възлагане на обществени поръчки във вр. с тези Центрове за спешна медицинска помощ, частично готовият трудов по които е предал на ответното ЮЛ. По отношение на основните спорни между страните въпроси - свързани с качеството на извършената работа - изготвянето на документация относно възлагане на обществена поръчка за СМР в тридесет и четири центъра ( филиали) лечебни заведения и с осъществяване на изрично предвиденото договорно основание за едностранно прекратяване на облигационната връзка, поради настъпили съществени промени във финансирането на обществената поръчка, Софийски апелативен съд е изложил подробни съждения, базирани на отсъствие на проведено пълно и главно доказване на сочените обстоятелства, съобразно възложената на с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест. Съпоставяйки договорната клауза на чл.9 ал.1, т.6, въвеждаща възможност за едностранно преустановяване на договорната обвързаност между страните при настъпване на непредвидени обстоятелства с установена в чл.43, ал.4 ЗОбП/ отм./ специалната хипотеза, въззивната инстанция е изградила правен извод, че като разновидност на изричното законодателно отклонение от общия правен принцип за прекратяване на двустранните договори, тази клауза не е нищожна, поради което е отрекла и основателността на обоснованото със същата правопогасяващо възражение на ищеца. С оглед възприетото разрешение подборно са обсъдени произхода и вида на поддържаното от ответника непредвидено обстоятелство - промяна във финансирането на поръчката, възникнало след сключване на процесната изработка, както и неговата евентуална предвидимост от възложителя към релевантния за спора момент – датата на сключване на договора Подлагайки на стриктно тълкуване, касаещи финансите за процесната обществена поръчка, нормите на ПМС № 19 от 07.02.2014 г., на отменилото го ПМС № 333/ 17. 10.2014 г. и на предхождащото отмяната ПМС № 308 от 26.09.2014 г. въззивната инстанция е изградила краен правен извод, че така предприетото финансиране на СМР и други дейности във вр. със спешните медицински центрове не е отменено, а единствено преуредено.Липсата на категорични доказателства, че средствата по ПМС № 30//2014 г. не са могли да бъдат ползвани за заплащане на дейности по възложения на ищеца трудов резултат, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, означава, че елементите от фактическия състав на прекратителното основание по чл.9, ал.1, т.6 от договора са неосъществени. Ответникът Министерство на здравеопазването не е могъл успешно да прекрати договора си с „ЕС АЙ КОНСУЛТ”ООД чрез едностранно отправеното му предизвестие от 08.12. 2014 г., тъй като в негова полза, като възложител, не се е породило потестативно право на едностранно преустановяване на договорната връзка между страните. При аргументиране основателността на предявената искова претенция, основана на чл.266, ал.1 ЗЗД, въззивният съд се е позовал в допълнение и на клаузата на чл.8, ал.5, възпроизвеждаща законовото правило на чл.43, ал.4 ЗОбП( отм.), с което и в разглежданата хипотеза на едностранно прекратяване на договора, е вменено задължение на възложителя да заплати извършената от изпълнителя,неразплатена услуга – разрешение изцяло съобразено с общото правило на чл.268 ЗЗД. Нещо повече, доколкото е било безспорно в процеса, че към датата на волеизявлението на ответника възложената работа е била изпълнена и като единствено спорът между съконтрахентите е за качеството на част от престираното от изпълнителя и, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел и за безпредметно упражненото от възложителя право на прекратяване на договора. Позовавйки се на осъщественото от МЗ приемане на готовия трудов резултат, на вида на твърдяните впоследствие недостатъци и на разпоредените от чл.264 ЗЗД последици, въззивната инстанция е отрекла да е основателно и правоизключващото възражение за прекратяване на процесния договор, поради съществени недостатъци на изработеното, два месеца, след фактическото и преминаване в ответника без възражения. Изложени са и съображения, че при липсата на доказателства негодността на изработеното да е в степен, че да се отразява на възможността за ползването му по предназначение или според уговореното, изключва отправеното от ответника едностранно предизвестие за прекратяване на договорната връзка и на това основание, да е породило целените правни последици. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че в случая обжалваното въззивно решение, което е изцяло съобразено с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.264, ал.2, изр.2 и изр.3 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД, чл.265, ал.1 ЗЗД и чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Що се отнася до евентуалната му необоснованост, произтичаща от неправилното възприемане на фактическата обстановка или от необсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна логическа обвързаност, както и твърдяното неправилно приложение на конкретните законови разпоредби на отделните ПМС относими към чл.9, ал.1, т.6 от договора, те могат да са предпоставка за допускане на касационно обжалване, но единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 ГПК, каквито в случая касаторът въобще не обосновава в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК същият има право да му бъдат присъдени такива, за производството по чл.288 ГПК но само ако е доказал реалното им извършване, каквито доказателства по делото отсъстват. Мотивиран от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС