Определение № 236 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4057/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 261280 от 15.10.2020 г., подадена от Н. Ц. И., чрез адвокат Б. Б. от АК - П., срещу решение № 260058 от 24.08.2020 г. по в.гр.д.№ 86/2020 г. на Окръжен съд - Перник, с което (в резултат от потвърждаването на решение № 1670 от 05.11.2019 г. по гр.д.№ 34/2019 г. на Районен съд – Перник) е отхвърлен предявеният от Н. Ц. И. срещу В. С. И. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че ищцата е собственик на следния недвижим имот: УПИ , кв. 48 по плана за регулация и застрояване от 1988 г. на [населено място], [община], с площ 652 кв.м. по документ за собственост, и с площ от 648 кв.м. по скица и граници по скица: от изток – [улица], от юг – дере, от запад – УПИ и УПИ в кв. 48, и от север – УПИ в кв. 48.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Предвидената в чл. 272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция, в случаите, когато се потвърждава нейното решение, освобождава ли съда от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК, включително и да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните; решен по съдебен ред между други страни предходен установителен иск изключва ли съдът да се произнесе по фактите, които пораждат правото, предвид това, че решенията по установителни искове нямат конститутивно действие ?;

2. При направено и прието за разглеждане по делото възражение и позоваване на оригинерно придобивно основание – давностно владение, следва ли съдът да обсъди в съвкупност всички факти, установяващи елементите на фактическия състав, включително и при допуснати и събрани гласни и писмени доказателства пред въззивния съд или е достатъчно само да ги изреди, без да ги анализира. Има ли задължение въззивният съд при допуснати гласни доказателства какви точно въпроси да формулира по отношение на ползвания процесен имот ?;

3. Относно елементите на фактическия състав на придобивната давност и кога осъществяваното владение е постоянно, явно и несъмнително, както и подаването на жалба до различни органи, вкл. и прокуратурата, смущава ли извършваното владение от владелеца - собственик и престава ли то да бъде спокойно и непрекъснато ?

Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 24 от 11.06.2020 г. по гр.д.№ 3108/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 68 от 24.04.2013 г. по търг.д.№ 78/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д.№ 1246/2009 г. на ВКС, ІV г.о., относно втория въпрос – разрешаването му в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр.д.№ 6396/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 87 от 02.07.2013 г. по гр.д.№ 829/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 27 от 07.02.2014 г. по гр.д.№ 4919/2013 г. на ВКС, І г.о., относно третия въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност”.

Ответникът по касационната жалба В. С. И. е депозирал писмен отговор чрез адвокат К. Б. от АК – П. и поддържа, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и че решението е правилно. Претендира разноски.

Въззивният съд се е произнесъл по установителен иск за собствеността върху урегулиран поземлен имот в кв. 48 по плана на [населено място], общ. П. от 1988 г., който (съгласно изготвената по делото съдебно-техническа експертиза) е идентичен на парцел в кв. 48 по плана на [населено място] от 1974 г. Ищцата в първоинстанционното производство е дъщеря на Ц. М. С., б.ж. на [населено място], общ. Перник, починал на 05.06.2000 г., а ответникът е син на Ц. К. С., като и двамата са наследници на М. С. Д., б.ж. на [населено място], починал на 03.12.1962 г. Ищцата извежда правото си на собственост върху процесния имот с нотариален акт за дарение № 116, том І, нот. дело № 299/85 г., а ответникът – с нотариален акт за дарение № 32, том ІІ, дело № 572/86 г. И двамата поддържат, че техните праводатели (баща, респ. – майка) са били изключителни собственици на процесния имот: първият на основание давностно владение /съгласно нотариален акт № 168, том І, дело № 297/85 г./, а втората - на основание давностно владение, наследство и делба /съгласно нотариален акт № 155, том V, дело № 1650/77 г./. По делото е представено съдебно удостоверение изх.№ 1856 от 11.09.2018 г. на РС – Перник и копие на изпълнителен лист от 04.07.1986 г. В удостоверението е посочено, че в Районен съд - Перник е било образувано гр.д.№ 51/1986 г. със страни Ц. С. (ищец; майка и праводател на ответника) и настоящата ищца Н. И., в качеството й на ответник с предмет „дело за собственост”, както и че делото е унищожено поради изтичане на срока за съхранение в архив. Изпълнителният лист е издаден въз основа на решение по гр.дело № 51/1986 г. и в него е посочено, че Н. И. е осъдена да предаде в полза на Ц. С. собствеността и владението върху следния имот: празно дворно урегулирано място от 460 кв. м., образуващо парцел в кв. 48 по плана на [населено място], местност „В.” при граници: дере, [улица] В.. Посоченият в изпълнителен лист парцел в кв. 48 по плана на [населено място] е идентичен с процесния УПИ в кв. 48 по регулационния план на [населено място]. Въззивният съд, съобразявайки събраните по делото гласни и писмени доказателства, е приел, че районният съд е достигнал до правилен и обоснован извод за недоказаност на правата на ищцата върху процесния имот, който извод е споделил и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение. За неоснователен е счетен доводът във въззивната жалба, че неправилно било прието от районния съд, че спорът между ищцата и праводателя на ответника е бил разрешен в предходно съдебно производство. На база цитираните съдебно удостоверение и изпълнителен лист въззивният съд е приел, че към датата на издаване на последния – 04.04.1986 г., спорът относно собствеността върху процесния имот е бил решен по съдебен ред и решението по спора обвързва както ищцата (която е участвала в съдебното производство), така и ответника (като правоприемник на страна по спора). Прието е още, че не следва да се обсъждат факти, съставляващи основанието на вече решения по съдебен ред правен спор и представените от страните за установяването им доказателства, в частност нотариален акт № 168, том І, дело № 297/85 г. и нот. акт № 116, том І, дело № 299/85 г.

Прието е, че твърдението за упражнявано от ищцата владение върху процесния имот след 04.04.1986 г. не е обхванато от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 51/1986 г. на РС - Перник, поради което правилно районният съд е изследвал въпроса дали правото на собственост е придобито от ищцата на основание давностно владение с горепосочения начален момент. Намерен е за правилен извода на районния съд, че ищцата не е упражнявала явно и несмущавано владение върху спорния имот в продължение на повече от 10 години, поради което не е придобила собствеността върху него по давност. Прието е, че този извод не се променя и от събраните във въззивното производство гласни и писмени доказателства. Предвид отречените права на ищцата на основание дарение от нейния баща, същата може да претендира права единствено като недобросъвестен владелец на процесния имот. Анализирани са показанията на свидетелите: Т. В. (сестра на ищцата), В. К., Г. С., В. Е., Б. С., Ж. Т., С. С., както и писмените доказателства (представени по делото приходни квитанции за заплатен данък както от ищцата, така и от ответника; типов проект за изграждане на водопроводно отклонение в процесния имот, изготвен на 13.07.1993 год. на името на ответника; подаден през 2012 г. от ответника сигнал до кмета на [населено място] във връзка с предприети от наследници на Ц. М. действия спрямо процесния имот, изразяващи се в разрушаване на изградена от него ограда и изваждане на новозасадени плодни дръвчета; поискано от ответника съдействие от РП -Перник във връзка с предприети от наследници на Ц. М. действия да продадат неговия имот). На тази основа е формиран извод, че ищцата не е доказала да е упражнявала след 1986 г. в продължение на повече от 10 години фактическа власт върху процесния имот. Дори и да се приеме, че от свидетелските показания се установява упражнено от ищцата владение върху процесния имот /в изискуемата по закон продължителност/, то това владение не е било нито спокойно, нито необезпокоявано. Приети са за установени по делото множество действия, извършени от ответника лично или чрез трети лица, които се определят като смущаващи и оспорващи владението върху имота и претендираните от нея права на собственост върху него. Съответно - приет е за недоказан сложния фактически състав на оригинерния придобивен способ - давностно владение по отношение на процесния имот от страна на ищцата, поради което същата не се явява изключителен собственик на процесния имот и предявения от нея установителен иск е отхвърлен като неоснователен.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното по искането за допускане на касационното обжалване:

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените в изложението въпроси във връзка с приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в цитираните по-горе актове, съгласно които въззивният съд е инстанция по същество и трябва да направи собствени фактически и правни изводи след самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото; предвидената в чл. 272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите на потвърждаване на нейното решение, не освобождава въззивният съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение и да се произнесе по спорния предмет. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, а е процедирал в съответствие с нея – същият не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, възприемайки съдържащите се в тях фактически и правни изводи, а след преценка на релевантните за спора факти и относимите към тях доказателства е направил свои собствени изводи по съществото на спора и по основателността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е разгледал и обсъдил показанията и на двете групи свидетели, допуснати по делото, съвкупно със събраните писмените доказателства. Направил е извод с решаващо значение, че ищцата не е доказала да е упражнявала след 1986 г. фактическа власт върху имота в продължение на повече от 10 години. Търсената чрез поставените от касатора въпроси ревизия на така формирания извод не може да бъде постигната в рамките на производството по селекция на касационните жалби, което има друг предмет – произнасяне по наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Преценката на въззивния съд, че ищцата не е установила елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, е обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото и не подлежи на обсъждане по реда на чл. 288 ГПК. Съобразяването на практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Втората част на първото питане се свежда до по-общия въпрос за обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение. На база цитираното съдебно удостоверение и изпълнителен лист въззивният съд е приел, че към датата на издаване на последния (04.04.1986 г.) спорът относно собствеността върху процесния имот е решен по съдебен ред и решението по спора обвързва както ищцата (участвала в съдебното производство), така и ответника (като правоприемник на страна по спора). Прието е още, че не следва да се обсъждат факти, съставляващи основанието на вече решения по съдебен ред правен спор и представените от страните за установяването им доказателства. Изводите на въззивния съд са съобразени с трайно установената практика на ВКС, в която е прието, че силата на пресъдено нещо на решението следва да бъде зачетена от съда, пред когото то се представя; то е задължително за страните и преклудира споровете по всички релевантни факти, осъществени до постановяването му, независимо дали са били наведени в процеса или не.

Липсва противоречие на въззивното решение и със сочената от касатора практика на ВКС, обективирана в решение № 27 от 07.02.2014 г. по гр.д.№ 4919/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., доколкото дадените в тях разрешения са свързани с различни факти от тези по настоящото дело. С решение № 27 от 07.02.2014 г. по гр.д.№ 4919/2013 г. на ВКС, І г.о. е разрешен въпроса дали съдът следва да обсъди в съвкупност всички факти, установяващи елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, и дали когато са допуснати гласни доказателства, съдът следва да формулира въпроси към свидетелите така, че да се установи точно кой е ползваният имот, при спор кой какво точно е ползвал и за какви нужди. Цитираното като противоречива практика решение касае хипотеза, в която общият наследодател на страните е притежавал две дворни места и е предоставил на всяко от децата си по един имот, в който същите са построили жилищни сгради, като съдът не е поставил конкретни въпроси на свидетелите за местонахождението на жилищните сгради. С Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, I г.о. е разгледан правния въпрос дали е явно и несъмнително владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици, и допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито. Такъв въпрос по настоящото дело не се поставя.

По въпроса за признаците на владението по чл. 68 ЗС има богата практика на ВКС, която намира своеобразно обобщение в посоченото от касатора Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, I г.о. Прието е, че владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително, като тези признаци са следствие от основните два - упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Като елемент на придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно, т.е. да не е от инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Прието е също, че не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако собственикът не може да узнае чрез тях за осъществяваното владение. Необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива действия собственикът ще узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.

В случая, въззивният съд е приел, че по делото не е установено ищцата да е упражнявала фактическа власт върху имота след 1986 г., в законоустановения десетгодишен давностен срок, поради което даденото с Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, I г.о. тълкуване относно допълнителните признаци на владението (извън съществените такива, изрично уредени в ЗС – обективeн и субективен) не може да намери приложение.

В цитираното с жалбата решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І г.о., е дадено разрешение, че владението не може да се счита за смутено с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота. Прието е, че и в този случай владението остава необезпокоявано (несмущавано, непрекъснато), тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на поведението на владелеца по отношение на имота. Не се разкрива сходство с конкретния случай, в който решаващите изводи на въззивния съд са за недоказано от ищцата владение върху имота. В този смисъл, третият поставен въпрос за смущаване и обезпокояване на владението, няма обуславящо значение за изхода по конкретното дело.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

С оглед изхода от настоящото производство, касаторката следва да заплати на ответника по касация разноските за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева (ДПЗС № 24538 от 02.11.2020 г., л. 50).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение