Определение № 2656 от 20.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3548/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 8556 от 13.07.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 5616/2023 г. по описа на Градски съд – София, с което е потвърдено определение № 11953 от 29.03.2023 г. по гр.д. № 14981/2023 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба на В. Д. М., в частта, с която се иска да бъде установен осигурителния стаж на ищеца за периодите от 05.05.1988 г. до 01.09.1989 г., от 30.09.1989 г. до 31.12.1993 г. и от 01.04.1999 г. до 31.12.1999 г. поради недопустимостта ѝ. Частният жалбоподател – В. Д. М., чрез процесуалния си представител, поддържа че касационно обжалване на определението следва да се допусне по поставените в изложението въпроси и сочи доводи за неправилност на определението Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С определение № 11953 от 29.03.2023 г. по гр.д. № 14981/2023 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба на В. Д. М., в частта, с която се иска да бъде установен осигурителния стаж на ищеца за периодите от 05.05.1988 г. до 01.09.1989 г., от 30.09.1989 г. до 31.12.1993 г. и от 01.04.1999 г. до 31.12.1999 г. поради недопустимостта ѝ. За да постанови обжалваното определение, като потвърди първоинстанционното такова, въззивният съд е приел, че исковата молба, в частта, с която се иска установяване на осигурителен стаж за периодите 05май 1988 г. - 01.09.1989 г., 30.09.1989 г. до 31.12.1993 г. и 01.04.1999 г. до 31.12.1999 г. следва да бъде върната като недопустима, а производството по делото в тази му част прекратено, като е взето предвид и направеното в исковата молба изявление от ищеца, че е работил без трудово правоотношение като артист илюзионист, с изключение на периода 01.09.1989 – 30.09.1989 г. Въззивният съд е приел, че съгласно действащата през тези релевантни периоди нормативна уредба – чл. 145, ал. 4, б. „а“ и ал. 5 (отм.) КТ, ищецът е упражнявал свободна професия като артист-илюзионист и е дължал заплащането на осигурителни вноски за своя сметка. Прието е, че предвидения в закона ред за установяване на трудов и осигурителен стаж съгласночл. 1, ал. 2 ЗУТОССР не е приложим по отношение на лица, чиито вноски за държавното обществено осигуряване са изцяло за тяхна сметка, или на лица, които полагат труд безтрудово правоотношение. Посочено е че, разпоредбата на чл.2, ал. 3 ЗУТОССР относно установяване натрудов стаж и трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г., в хипотезатана чл. 1, ал. 1, т. 3 от закона, по отношение на лица, които са задължително осигурени запенсия за инвалидност поради общо заболяване, пенсия за старост или наследствена пенсияпо дял III от Кодекса на труда от 1951 г. (отм., ДВ, бр. 110 от 1999 г.), Указ № 265 от 1953 г. за взаимно осигуряване членовете на трудово-производителните кооперации (отм., ДВ, бр.110 от 1999 г.) или са били членове на ТКЗС, има само пояснителен характер за уредената в чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР искова претенция и не води до приложимост на установения взакона ред за установяване на този стаж и относно лицата, чиито вноски за държавното обществено осигуряване са изцяло за тяхна сметка. По изложените съображения въззивният съд е приел, че предявената искова молба в частта, с която се иска установяване на осигурителен стаж за периодите 05 май 1988 г. - 01.09.1989 г., 30.09.1989 г. - 31.12.1993 г. и 01.04.1999 г. - 31.12.1999 г., е недопустима и обжалваното определение на СРС следва да бъде потвърдено. В изложението, инкорпорирано в частната жалба, се поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправни въпроси от значение за спора: съставлява ли разпоредбата на чл. 1, ал.1, т.3 ЗУТОССР изключение от общия предвиден в закон ред за установяване на трудов стаж по съдебен ред и при действието на която следва да се прилага единствено и само действащата нормативна разпоредба до влизане в сила на ЗУТОССР или същата следва да се прилага във връзка с ограниченията на императивната разпоредба на чл. 1, ал.2 ЗУТОССР, има ли обратно действие разпоредбата на чл. 1, ал.2 ЗУТОССР или действа занапред считано от влизане на закона в сила и съставлява ли удостоверението по чл. 5, ал.1 ЗУТОССР абсолютна процесуална предпоставка за предяваване на иска по чл. 1, ал.1, т.3 ЗУТОССР или се прилага само за общия ред предвиден в същия закон за установяване на трудов стаж по съдебен ред. Частният жалбоподател, чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. Въпросът за това има ли обратно действие разпоредбата на чл. 1, ал.2 ЗУТОССР или действа занапред считано от влизане на закона в сила не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е относим към предмета на частното производство и решаващите изводи на въззивния съд. Въззивния съд именно в съответствие с действащата правна уредба е приел, че производството е недопустимо позовавайки се на изричната законова разпоредба- чл.1, ал.2 ЗУТОССР. Съгласно задължителните разяснения обективирани в Тълкувателно решение по тълк.д. № 5/2021 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че действието на гражданския закон се проявява от момента на влизането му в сила (чл. 5, ал. 5 Конституцията на Република България (КРБ)), а отмяната на гражданския закон преустановява неговото действие за в бъдеще. Правилото за действието на новия граждански закон по време е, че той урежда юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще (ех nunc). Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите въпроси поставени за разглеждане в касационната жалба. В практиката на ВКС обективирана и в решение по гр.д. № 223/2014 г. на III – г.о. е прието, че в разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗУТОССР е предвидена особена предпоставка за допустимост на установителния иск по този закон. Прието е, че за да е допустим предявения иск към исковата молба следва да е приложено удостоверение, издадено от работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, от неговия правоприемник или от друго юридическо или физическо лице, което съхранява книжа, ведомости за заплати и други, че документите са изгубени или унищожени. В настоящия случай въззивното определение не е постановено в противоречие с посочената практика. Въззивният съд е приел, че за да допустим предявения иск по чл. 1, ал.1, т.3 ЗУТОССР към исковата молба следва да бъде представено удостоверение издадено от работодателя/осигурителя, при който е придобит стажа, а в процесния случай такова липсва. Така установената практика не е неправилна за да се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК е само формално, тъй като не се сочи обжалваното определение на кои актове на КС на РБ и на съда на ЕС противоречи. Предвид изложените съображения съдът: