Определение № 139 от 07.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2695/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от държавата, представлявана от областния управител на Софийска област, упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройство, приподписана от главен юрисконсулт И. З., срещу определение № 514 от 9. 05. 2019 г. по ч. гр. д. № 291/2019 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 възз. с-в, с което е отменено определение от 20. 02. 2019 г. по гр. д. № 375/2016 г. на РС – Самоков, 2 с-в и е изменено, на осн. чл. 248 ГПК, решение № 141 от 7. 09. 2018 г. по гр. д. № 375/2016 г. на РС – Самоков, 2 с-в в частта за разноските, като е осъдена държавата да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Туристическо дружество Рилски турист“, гр. Самоков, деловодни разноски над сумата 2500 лв. до сумата от 16713 лв. Излагат се съображения за незаконосъобразност на определението и се иска отмяната му и неуважаване на молбата по чл. 248 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответната страна по касационната жалба – СНЦ „Туристическо дружество Рилски спортист“, гр. Самоков, чрез пълномощника – адвокат Е. В., изразява становище за правилност на обжалваното определение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Частната жалба е допустима. Същата е подадена от процесуално легитимирано лице, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. За да отмени първоинстанционното определение и присъди в полза на молителя – ответник по иска допълнително сумата 14213 лв. деловодни разноски, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение, съставът на въззивния съд е съобразил, че исковото производство е имало за предмет предявени от държавата срещу сдружението два обективно кумулативно съединени иска по чл. 108 ЗС – единият предявен за имот с идентификатор 65231.920.543.1, с данъчна оценка 674918, 30 лв., а другият – за имот 65231.920.227.6, с данъчна оценка 27805, 70 лв. Прието е, че минималните размери на адвокатските възнаграждения по всеки от исковете за един адвокат възлизат, съответно на 16957, 77 лв. и 1186, 11 лв. ,общо в размер на 18143, 88 лв. Сдружението е сключило договор за правна помощ с адв. В. и адв. С., с уговорено общо възнаграждение по двата иска 17713 лв. (1000 лв. за изготвяне на отговор на исковата молба и 16713 лв. за процесуално представителство), без да конкретизира възнагражденията на адвокатите поотделно. Платено е общо на двамата адвокати 22800 лв., но се претендират разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 16713 лв. Прието е, че след като договореното, платено и претендирано възнаграждение от 16713 лв. за двамата адвокати е под минимума за един адвокат, то направеното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно и, с оглед изхода на делото и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, на присъждане подлежи цялата претендирана сума от 16713 лв., представляваща разходи за адвокатско възнаграждение. Прието е, също, че възнаграждението е съответно на фактическата и правна сложност на делото, както и на извършените от процесуалните представители процесуални действия. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси „за приложението и обхвата на чл. 78, ал. 5 ГПК“, за „прецизността при определяне на разноските в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК“, за „съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото“, за възможностите за приложение на чл. 78, ал. 5 ГПК при установено несъответствие между претендираното адвокатско възнаграждение и положените усилия за защита от адвоката, за преценка сложността на адвокатската защита и стойността на защитавания интерес като критерии при определяне на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че разглеждането на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на определението. Въпросите са твърде общи, неточни, неясни, не кореспондират с установените по делото факти и не е изяснено значението им за изхода на производството по чл. 248 ГПК, поради което не покриват критериите на общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. На следващо място, по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК има формирана богата практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер (ТР № 6/6.11. 2013 г. по т.д. № 6/12 г., точка 3 и множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 и ал. 2 ГПК), с която е разяснено, че при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност, съдът е свободен да намали възнаграждението, но до минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така формираната практика не се нуждае от осъвременяване, нито се твърди и обосновава необходимост от промяната й като неправилна, поради което тълкуването на чл. 78, ал. 5 ГПК от настоящия състав не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност на решението е формално и се изразява в текстово възпроизвеждане на цитираната правна норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение