Определение № 186 от 15.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3355/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК., вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). Образувано е по касационна жалба на П. С. П., чрез адв. В. А., против решение № 124 от 21. 04. 2017 г., поправено с решение № 122 от 12. 04. 2018 г., поправено с решение № 358 от 20. 11. 2018 г., всички постановени по в. гр. д. № 1074/2017 г. на ОС – гр. Стара Загора, с което, след частична отмяна на решение № 1189 от 16. 12. 2016 г. по гр. д. № 3746/2016 г. на РС – гр. Стара Загора, е признато за установено, по предявения от П. С. П. против Х. К. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че П. С. П. притежава вещно право на ползване върху 7/18 ид.ч. от недвижим имот – апартамент № ...., находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица], вх. ...., ет. ...., построена в УПИ ...., в кв. .... по ЗРП на града, състоящ се от две стаи, хол и кухня, сервизни помещения, с площ от 83, 81 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение с площ от 8, 36 кв.м., нанесен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор .... по кадастралната карта, одобрена със заповед № РЛ 18-65/30. 05. 2008 г., и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията за осъждане на Х. К. Г. да предаде на ищеца владението върху 7/18 ид.ч. от описания жилищен обект. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират се разноски за трите инстанции. Ответницата по касационната жалба Х. К. Г., чрез адв. П. Х., изразява становище за неоснователност на същата, правилност на решението и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: За да приеме, че ищецът притежава право на ползване върху 7/18 ид.ч. от процесния жилищен обект (описан по-горе), но искът по чл. 108 ЗС е неоснователен в осъдителната му част, съставът на въззивния съд е приел от фактическа страна, че страните са бивши съпрузи. През време на брака си са придобили в режим на СИО, с договор за покупко-продажба, собствеността върху 14/18 ид.ч. от процесното жилище, а съпругата е придобила на основание договор за дарение останалите 4/18 ид.ч. от правото на собственост. Впоследствие (на 17. 08. 2011 г., с н.а. ....г.) са дарили правото на собственост върху тези 14/18 идеални части на дъщеря си С. П. П., родена на .... г., но са си запазили правото на ползване върху дарените 14/18 ид.ч. от апартамента до края на живота си, безвъзмездно. През 2014 г. сключеният между ищеца и ответницата граждански брак е прекратен на осн. чл. 50 СК, по взаимно съгласие, като с решение № 59 от 15. 01. 2014 г. по гр. д. № 3462/2013 г. на Старозагорския районен съд е одобрено постигнатото между тях споразумение по чл. 51 СК. Със споразумението упражняването на родителските права върху роденото от брака дете С. П. П., както и ползването на семейното жилище са предоставени на Х. К. П.. От правна страна е прието, че П. С. П. има вещно право на ползване върху 7/18 ид.ч. от процесния апартамент, но ответницата държи същите на правно основание – одобрено със съдебно решение споразумение по чл. 51 СК. Последното поражда в полза на Х. П. и детето С. П., по отношение на което ответницата упражнява родителските права, облигационно право да държат и обитават целия апартамент. Прието е, че след като в споразумението не е посочен срок, в който ползването на семейното жилище е предоставено на бившата съпруга и майка на роденото от брака дете, на която е предоставено и упражняването на родителските права, то същото ще има действие до навършване пълнолетие на детето (.... г.) и не може да бъде изменяно едностранно от ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/. При липса на изрична уговорка в одобрено от съда споразумение по чл. 51 СК относно срока за предоставяне ползването на семейното жилище на съпруга упражняващ родителските права върху детето, би ли могло да се приеме, че предоставянето на ползването на семейното жилище е до навършване на пълнолетие на детето; 2/. Следва ли съдът задължително да изследва въпроса какъв е характерът на възникналото между страните облигационно правоотношение по ползването на семейното жилище при утвърдено от съда споразумение за развод по взаимно съгласие по чл. 51 СК, несъдържащо уговорка за срока на предоставеното ползване. На първо място се твърди, че въпросите са решени в противоречие с решение № 132 от 24. 07. 2015 г. по гр. д. № 1241/2015 г. на ВКС, 1 г.о., определение № 358 от 16. 06. 2015 г. по ч. гр. д. № 3014/2015 г., 3 г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Противоречие не е налице. В цитираното по-горе решение № 132 от 24. 07. 2015 г. по гр. д. № 1241/2015 г. на ВКС, 1 г.о. се приема, че влязлото в сила решение за развод по чл. 99, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.), с което е одобрено споразумение, по силата на което семейното жилище, собственост на единия съпруг, е предоставено на съпруга упражняващ родителските права, не лишава съпруга-собственик от правото му на собственост, нито от възможността да защитава правото си на собственост по исков ред, включително и с ревандикационен иск. Правото на ползване, възникнало с решението, е с правно значение в отношенията само между съпруга-собственик и съпруга-несобственик. Докато облигационното право на ползване съществува, съпругът несобственик има противопоставимо на съпруга-собственик основание да осъществява фактическа власт върху семейното жилище и предявеният срещу него иск по чл. 108 ЗС би бил неоснователен. Споразумението по чл. 99, ал. 3 СК (отм.) е без правно значение при преценка основателността на иска по чл. 108 ЗС, когато ответник по него е лице различно от бившия съпруг, за когото влязлото в сила решение е източник на облигационно право на ползване. В цитираното определение № 358 от 16. 06. 2015 г. по ч. гр. д. № 3014/2015 г., 3 г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е обсъждан въпрос, касаещ допустимостта на иска по чл. 57, ал. 2 СК. Възприето е становището, че одобреното от съда споразумение по чл. 51 СК в частта относно ползването на семейното жилище поражда облигационно право на ползване като по договор за наем, ако е уговорено ползването да е възмездно (в който случай неползващият съпруг може да поиска от съда определяне на наемна цена чрез иск по чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК) и като по договор за заем за послужване, ако е уговорено ползването да е безвъзмездно (в който случай искът на неползващия съпруг по чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК би бил допустим, но уговорената безвъзмездност на ползването ще е от значение при преценка на основателността му). Изводите в обжалваното решение не противоречат, а съответстват на формираната практика. Прието е, че одобреното със съдебно решение споразумение по чл. 51 СК, с което семейното жилище, върху което бившите съпрузи имат вещно право на ползване, се предоставя за ползване на съпруга, който ще упражнява родителските права върху роденото от брака ненавършило пълнолетие дете, поражда за последния облигационно право да ползва цялата вещ и е от значение при преценка основателността на иска по чл. 108 ЗС, предявен от неползващия срещу ползващия жилището съпруг. Споразумението представлява правно основание за упражняване на фактическа власт върху целия жилищен обект. Липсата на противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси води до липса и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в редакцията на нормата преди влизане в сила на ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86/27. 10. 2017 г ., приложима на основание пар. 74 ПЗР ЗИДГПК, за допускане до касационно обжалване на въззивното решение – противоречиво разрешаване на поставените въпроси от съдилищата. Представеното от касатора решение № 373 от 28. 11. 2014 г. по гр. д. № 1297/2014 г. по гр. д. № 1297/2014 г. на Старозагорския окръжен съд е постановено при следната фактическа обстановка, различаваща се от установената по настоящото дело, а именно: по силата на одобрено от съда споразумение по чл. 51 СК семейното жилище е предоставено за ползване на съпругата без уговорен срок и възмездност, но към сключване на споразумението и одобряването му от съда роденото от брака дете е било пълнолетно. Тоест, споразумението не е охранявало интерес на трети лица – ненавършили пълнолетие деца, родени от брака. При тази фактическа обстановка е прието, че одобреното споразумение поражда облигационно правоотношение по безсрочен заем за послужване по чл. 249, ал. 2 ЗЗД, в която хипотеза заемателят по всяко време може да иска връщане на вещта. В настоящия случай споразумението по чл. 51 СК защитава не само интересите на съпрузите, но и на роденото от брака и ненавършило пълнолетие (както към постановяване на съдебното решение за одобряването му, така и понастоящем) дете. Упражняването на родителските права върху детето е предоставено на майката, а местоживеенето на детето следва да съвпада с местоживеенето на родителя упражняващ родителски права. На бившата съпруга е предоставено и ползването на семейното жилище – без уговорен срок и без уговорена възмездност на ползването. За да утвърди споразумението, съдът е преценил, че същото осигурява по най-добър начин защита на интересите на ненавършилото пълнолетие дете (чл. 51, ал. 2 СК). При тази фактическа обстановка е прието, че след като в споразумението няма уговорен срок за ползване на семейното жилище от упражняващия родителските права съпруг, то същият има право да ползва жилището, заедно с детето, до навършване пълнолетие на последното. Тоест, различните изводи на съдебните състави, постановили съдебните решения, се дължат на различна фактическа обстановка, а не на противоречиво тълкуване и прилагане на правна норма. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по поставените въпроси. Същите са свързани с тълкуването и прилагането на чл. 51 СК. Цитираната норма е ясна, недвусмислена и редакцията й не предпоставя разнопосочното й тълкуване, а по прилагането й има формирана съдебна практика. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се добави, че съгласно правната теория и съдебната практика, формирана по приложението на чл. 51, ал. 4 СК, уредените с одобреното от съда споразумение въпроси, свързани с положението на децата (местоживеене, упражняване на родителски права, лични отношения, издръжка) могат да се пререшават при промяна на обстоятелствата, тъй като е възможно към одобряване на споразумението и с оглед съществуващите към онзи момент обстоятелства тези интереси да са били защитени, но промяната им да породи необходимост от пререшаване на посочените въпроси. При промяна на обстоятелствата могат да бъдат пререшавани и въпросите, касаещи отношенията между съпрузите (сред които и отношенията, свързани с ползването на семейното жилище), ако променените обстоятелства са свързани с положението и интересите на децата. Това, обаче, може да стане не едностранно от единия съпруг, а по исков ред – чрез предявяване на иск по чл. 51, ал. 4 СК, в производството по който съдът ще извърши преценка има ли промяна на обстоятелствата, както и дали и какво преуреждане на отношенията ще е в интерес на детето, като при необходимост ще поиска и становище от съответната дирекция „Социално подпомагане“ (чл. 51, ал. 2 СК). Докато породените от споразумението отношения не бъдат преуредени, съпругата ще има право да обитава цялото жилище при условията на одобреното споразумение, а ако със същото не е уговорен срок - до навършване пълнолетие на детето. Да се приеме обратното би означавало да се признае възможността на родител едностранно, по собствено усмотрение и без съдебна намеса и преценка за съответствие на промяната с интересите на детето, да промени местоживеенето му (което следва да съвпада с това на упражняващия родителските права съпруг) чрез предявяване на иск за предаване фактическата власт върху цялото жилище срещу съпруга упражняващ родителски права, съответно да наложи съвместно живеене на двамата бивши съпрузи и детето (ако предяви иск за предаване на фактическата власт върху реална част от жилището или върху идеална част срещу упражняващия родителски права съпруг), без да е ясно дали това ново положение ще съответства на интересите на детето и ще ги защитава в най-добра степен. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на Х. К. Г. сумата 600 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,