Определение № 2849 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1182/2024 г.

Производството е образувано по частна жалба на А. В. Г. и С. В. Г., двамата със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез пълномощника им адвокат К. Н., срещу определение №212 от 16.01.2024 г. по гр. дело №12/2024 г. на Върховния касационен съд, IV г.о., с коeто е оставена без разглеждане частната им касационна жалба срещу определение № 322/21.06.2023 г. по в.ч.гр.д. № 373/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд. В обжалваното определение е прието, че п роизводството по гр.д. № 1802/2022 г. е образувано по иск на П. Х. Т. срещу С. В. Г. и А. В. Г. с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на земеделски имоти. Съгласно чл.69, ал.1, т.4 вр. т.2, предл.1 ГПК цената на този иск е равна на данъчната оценка на имотите. В случая, видно от представените две данъчни оценки (на л.81 и л.83) сборът на данъчните оценки на всичките 13 имота, представляващи земеделски земи е в размер на 2 150.60 лева (за първите 12) и 547.30 лева (за 13-тия), което е равно на 2 697.90 лева. Въззивното решение, което би било постановено в производството по делото по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД с цена под 5 000 лева, не би подлежало на касационно обжалване, то и обжалваното въззивно определение на въззивния съд по това дело не подлежи на обжалване с частна касационна жалба. Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Правилно е направен извод в обжалваното определение, че съгласно изричната разпоредба на чл.274, ал.4 ГПК, не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Според чл.280, ал.3, т.1 ГПК (изм. ДВ, бр.50 от 03.07.2015 г. в сила от 07.07.2015 г., предишна ал.2, бр.86, 2017 год.), на касационно обжалване не подлежат решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК размерът на цената на иск за сключване на окончателен договор съвпада със стойността му, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот – с размерите по т. 2, т.е. - данъчната оценка на имота, предмет на договора. Предварителният договор няма вещнопрехвърлително действие и искът за обявяването му за окончателен е облигационен, а не вещен иск. Константната практика на ВКС приема, още при действието на отменения ГПК, че цената на иска за сключването на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато предварителният договор има за предмет сключването на окончателен договор с транслативно действие за недвижим имот, какъвто е настоящият случай, съвпада с данъчната оценка на имота. Това е така по съображения за справедливост и равнопоставеност на страните по предварителния и окончателния договор, предвид на това, че иск свързан със съществуване, унищожаване или разваляне на окончателния вещнотранслативен договор, чието сключване именно е предмет на предварителния, би имал цена определена според данъчната оценка на имота, а не според договорената между страните цена на сделката. В този смисъл са определение № 128 от 20.02.2014 г. на ВКС, IV- то г. о., по ч. гр. д. № 402/2014 г., определение № 621 от 30.12.2011 г. на ВКС, III – то г. о. по ч. гр. д. № 621/2011 г., определение № 390 от 20.11.2013 г. на ВКС, I- во г. о. по ч. гр. д. № 63008/2013 г. В случая предварителният договор има за предмет сключването на окончателен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, чиято обща стойност по данъчна оценка е под 5 000 лв. Ето защо обжалваното определение трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.