Определение № 486 от 06.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 2557/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество ЕВРОИНС“ АД срещу решение № 1330/04.06.2019 г. по в. гр. д. № 5429/2018 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 4565/06.07.2018 г. по гр. д. № 2658/2017 г. на Софийски градски съд за осъждане на дружеството на основание чл. 226 от Кодекса за застраховане /отм./ да заплати на И. В. И. обезщетение за причинени от ПТП, реализирано на 27.06.2016 г., неимуществени вреди в размер 150 000 лв.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационен контрол с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и ал. 2, предл. III ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са решени в противоречие със задължителна практика на ВС и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Въпросите са следните:

1 „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“

2. “Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 от ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един от тях при определяне на размера на обезщетението?“

3. „Кои са критериите за определяне на едно събитие като случайно и ангажира ли се отговорността на застрахователя при настъпили вреди за трети лица при случайно събитие?“

4. „Следва ли и доколко /в каква степен/ съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя да съобрази нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“ и конкретните икономически условия/икономическа обстановка?“

5. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното съдебно решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните факти по спора?“

6. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“

7. „Допустимо ли е въззивният съд да преповтаря мотивите на първоинстанционния съд при потвърждаване на съдебното решение?“

По първите три въпроса е посочено, че решението на въззивния съд се явява в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 104/2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I ТО, решение № 78/2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на II ТО, решение № 94/2017 г. по т. д. № 60 364/2016 г. на I ГО и решение № 93/2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на II ТО. По четвърти въпрос се твърди отклонение от разрешенията, дадени в решение № 83/2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II ТО, решение № 66/2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на II ТО, решение № 207/2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на II ТО, решение № 27/2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на II ТО, решение № 73/2014 г. по т. д. № 3343/2013 г. на II ТО. Последните три въпроса са обосновани с противоречие на приетото в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 3/2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III ГО, решение № 24/2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I ГО, решение № 796/2011 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на I ГО, решение № 37/2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I ГО, решение № 65/2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на II ТО, решение № 12/2016 г. по дело № 2184/2015 г. на III ГО, и т. 19 на ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. От касатора е счетено, че въззивното решение е и очевидно неправилно.

При изложените доводи от касатора е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът по касация И. В. И. оспорва жалбата като неоснователна и излага доводи за отсъствие на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Неговият процесуален представител претендира заплащане на разноски – адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявеният от И. В. И. срещу „Застрахователно дружество ЕВРОИНС“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане /отм./ за обезщетяване на причинени му неимуществени вреди е основателен до размер на 150 000 лв. При очертан от въззивната жалба предмет на второинстанционното производство в решението Апелативен съд София е обсъдил наведените от ищеца и счетени за релевантни за ангажиране отговорността на застрахователното дружество факти, които са оспорени. Приел е, че процесното ПТП е реализирано поради наличие на техническа неизправност /разкъсване на предна лява гума/ на товарния автомобил, управляван от делинквента З. С.. Тъй като разкъсването на гумата не е нейно характерно свойство, което може да причини вреди, не е споделил изводите на първостепенния съд за приложение на чл. 50 ЗЗД и наличие на вреда от вещ. Установените от вещото лице факти, че разкъсването на гумата е резултат от износване и неправилна експлоатация при допуснато значително занижено вътрешно налягане, което е довело до прегряване и оттам до нейното разпадане, са подведени от въззивната инстанция под хипотезиса на чл. 45 ЗЗД, вр. с 49 ЗЗД. В мотивите е прието, че загубата на контрол върху управлението на товарното превозно средство се дължи на „бездействие на съответните лица, отговарящи за изправността на автомобилите“. При оспорен размер на вредите от решаващия съд са анализирани изслушаните в хода на първоинстанционното производство две съдебно – медицински експертни заключения, както и приетото за безспорно обстоятелство, че след приключване на първоинстанционното производство не е настъпило подобрение в състоянието на ищеца И. И.. При определяне размера на обезщетението за претърпените от последния неимуществени вреди съдът е отчел възрастта му към датата на ПТП /46 години/, извършените 7 на брой операции, значителният период от време, през който той е в отпуск по болест и неприключилия в рамките на повече от две години възстановителен процес, трайната непълноценност на увредения ляв горен крайник и необходимостта от постоянна помощ за обслужване на всекидневните му нужди, наличието на посттравматично стресово разстройство, което персистира с прогноза за хронифицирането му, както и социално – икономическата обстановка в страната.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, релевирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Предвид тежестта на изведения порок, обосноваващ пряк достъп до касация, първо е необходимо да бъде проверено дали въззивното решение е очевидно неправилно. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения селективен критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

Първи, втори и четвърти въпроси, формулирани от касатора, касаят критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се удовлетвори изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – то да бъде справедливо. Въпреки, че по отношение на тази група въпроси е изпълнено изискването на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да са от значение за изхода на делото, то не е налице допълнителният селективен критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на който се позовава касаторът – те да са разрешени в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция и такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г., ППВС № 2/1984 г., установява, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Основните разрешения, дадени в цитираните постановления, са съобразени и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, на които касаторът се позовава. В процесната хипотеза Апелативен съд София е взел в предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства – вида и интензитета на причиненото увреждане, продължителността на оздравителния процес, който не е приключил към датата на устните състезания пред въззивната инсатниция, неблагоприятната бъдеща прогноза, възрастта на ищеца към датата на ПТП, както и множеството операции, които е претърпял. Въззивният съд е съобразил формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД задължителна съдебна практика, както и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Съотнесъл е и определеното обезщетение с обществено – икономическите условия в страната към датата на ПТП, с което е преценил като обуславящ размера на обезщетението критерий моментното разбиране на обществото за справедливост. Именно обществено – икономическите условия стоят в основата на нормативно определените нива на застрахователно покритие, както сочи и касаторът. Последователно е разбирането на касационната инстанция, обективирано в редица решения, че нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите нямат самостоятелно и водещо значение за прилагане на принципа за справедливост. От този мотив се е водил и въззивният съд при постановяване на решението си, съответно не е допуснал произнасяне в разрез с практиката на касационната инстанция. Уместно е да се отбележи и обстоятелството, че приложението на чл. 52 ЗЗД във всеки конкретен казус зависи от конкретно установените релевантни факти, различни по всяко дело, както и от самостоятелната им преценка от страна на съдебния състав, който я извършва по свое вътрешно убеждение в изпълнение на регламентираното от чл. 12 ГПК правило. Следователно, по отношение на тези три въпроса не е налице соченото от касатора основание за селектиране по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпрос три е хипотетично зададен, доколкото в мотивите на въззивното решение не е обсъждано като причина за процесното ПТП наличието на случайно събитие. В мотивите е направен анализ на събраните доказателства и са отграничени хипотезите на чл. 50 ЗЗД – вреди, причинени от вещ - и чл. 49 ЗЗД – обективна отговорност на лицето, натоварило другиго с работа, за вреди, причинени при или по повод изпълнение на тази работа от последния. С въззивното решение е преодоляна въведената от Софийски градски съд хипотеза на чл. 50 ЗЗД и е формиран извод за ангажиране отговорността по чл. 49 ЗЗД на дружеството, ползвател на товарния автомобил, вредите от управлението на който са били застраховани по застраховка „Гражданска отговорност“ от „Застрахователно дружество ЕВРОИНС“ АД. Наличието на неравност по пътя, което да е довело до пръсване на гумата на товарния автомобил, не е било въведено във фактическата обстановка по делото от въззивния съд, поради което не може да се приеме, че по отношение на анализирания трети въпрос е изпълнено основното изискване, разяснено с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, да е зададен относно факт, включен в предмета на спора и от значение за формиране решаващата воля на съда и изхода на делото.

Въпросите под номер пет, шест и седем касаят задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да мотивира постановеното от него решение и са поставени във връзка с оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на възражението, наведено от застрахователното дружество, че ПТП е реализирано поради настъпило случайно събитие, за което няма вина водачът на застрахования от него товарен автомобил по застраховка „Гражданска отговорност“, както и събраните в тази насока доказателства. Обратно на твърденията, релевирани от касатора, постановеното от Апелативен съд София решение съдържа собствени изводи по съществото на спора досежно причината за реализиране на процесното ПТП, а именно - не наличието на случайно събитие, а наличието на бездействие при осъществяване на контрол по отношение на товарния автомобил – във всеки един момент той да бъде в съответствие с изискванията за техническа изправност. За решаващия извод на съда без значение се явява обстоятелството кое точно лице е отговорно за допуснатото бездействие – дали това, което осъществява технически контрол на товарния автомобил преди потеглянето му на път, или шофьорът по време на пътуването, тъй като това са все лица, на които „Автолукс“ ООД /ползващото лице на описания в застрахователната полица по застраховка „Гражданска отговорност“ товарен автомобил/ се явява възложил на работа. Следва да се отбележи и обстоятелството, че в хода на исковото производство не са събрани доказателства в подкрепа на извод за наличие на случайно събитие, които, както твърди касаторът, да не са обсъдени от въззивния състав. Напротив – автоекспертът и в заключението си, и в проведеното на 22.03.2018 г. съдебно заседание, поддържа теза, че причина за процесното ПТП е техническата неизправност на товарния автомобил, управляван от делинквента, която е била лесно установима. Следователно, трите процесуалноправни въпроса са хипотетично зададени и предпоставени от некоретното твърдение на касатора, че въззивният съд не е обсъдил всички наведени от него срещу предявения иск правоизключващи възражения, тъй като, обосновавайки наличието на пасивна материалноправна легитимация в полза на ответника, всъщност съдът е анализирал в тяхната логическа последователност осъществяването на релевантните за спора факти, косвено отговаряйки негативно на въведения въпрос – реализирано ли е случайно събитие, което да е причинило процесното ПТП. Изложеното мотивира настоящата инстанция да приеме, че въпроси пет, шест и седем не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация /неговия процесуален представител/ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1 от Закона за адвокатурата.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС