Определение № 115 от 09.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1301/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Д. Р. К. и „Юробанк България“ АД срещу въззивно решение № 10 от 08.01.2020 г., постановено по в. т. д. № 326/2019 г. на Апелативен съд - Варна. С касационната жалба на Д. Р. К. от [населено място] е обжалвана частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решение № 69 от 17.01.2019 г. по т. д. № 1605/2017 г. на Окръжен съд - Варна е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Д. К. дължи на „Юробанк България“ АД сумата 7 870.69 швейцарски франка, представляваща част от дължима главница с общ размер 103 093.33 швейцарски франка за периода от 03.02.2015 г. до 08.08.2017 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 31067/29.11.2007 г., на основание чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 11.08.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед № 6940/2908.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 11742/2017 г. на Районен съд - Варна, както и в частта (вж. изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жаба), с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Д. К. против „Юробанк България“ АД насрещен иск за прогласяване за нищожни на основание чл.146, ал.1 вр. чл.143, т.19 ЗЗП на клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, чл.2, ал.1 и ал.3 и чл.3, ал.1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 31067/29.11.2007 г.. Касаторът Д. К. поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно, тъй като при постановяването му не е зачетена задължителната сила на мотивите към влязлото в сила решение по т. д. № 70/2017 г. на Окръжен съд - Варна, с което е установено между страните, че кредитът е отпуснат и усвоен в евро и връщането му се дължи в същата валута, а не в швейцарски франкове. Навежда оплаквания, че след като със сила на пресъдено нещо са установени фактите, релевантни за съществуването, изискуемостта и размера, в т. ч. валутата, на спорното вземане, в производството по чл.422, ал.1 ГПК е трябвало да се изследва какъв е размера на дължимото вземане в евро като се съотнесат и разпределят извършените плащания в швейцарски франкове по фиксинга в деня на плащането и дължимата разлика до размера по фиксинга в деня на усвояване на кредита да се определи еднозначно в съответствие с влязлото в сила решение. Излага доводи за неравноправен характер на клаузите, уреждащи предоставянето на креда в швейцарски франкове и начина на усвояването му, и прави оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност и противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) на изводите на въззивния съд за отсъствие на предпоставките на чл.146 ЗЗП и чл.143, т.19 ЗЗП за прогласяване на тези клаузи за нищожни. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационната жалба на „Юробанк България“ АД е насочена срещу частта от решението на Апелативен съд - Варна, с която е потвърдено решението по т. д. № 1605/2017 г. на Окръжен съд - Варна в частта за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за разликата над признатите за дължими 7 870.69 швейцарски франка до претендираните 64 554.75 швейцарски франка. Касаторът „Юробанк България“ АД поддържа, че въззивният съд е проявил изключително формалистичен подход като е приел, че предсрочната изискуемост на кредита не е обявена на ответника - длъжник посредством връчената чрез възлагане по реда на чл.50 ЗННД нотариална покана. Навежда оплаквания за неправилна преценка и тълкуване на клаузата на чл.30 от договора за кредит, с която страните са постигнали съгласие относно възможните способи за връчване на уведомления и изявления във връзка с кредитното правоотношение. Релевира доводи, че доколкото съдът е формирал извод за осъществяване на обективните предпоставки на предсрочната изискуемост, отричането на нотариалната покана като допустим способ за обявяване на изискуемостта не е в интерес на нито една от страните и създава условия за нов съдебен процес. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Юробанк България“ АД е обосновал искането си за достъп до касационно обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като е въвел бланкетно и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В депозираните отговори по чл.287, ал.1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна и поддържаните от нея основания за достъп до касационно обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да отмени частично решението по т. д. № 1605/2017 г. на Окръжен съд - Варна и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Юробанк България“ АД против Д. Р. К. установителен иск за разликата над сумата 7 870.69 швейцарски франка до сумата 64 554.75 швейцарски франка, представляваща според твърденията в исковата молба част от непогасена главница по договор за банков кредит, превърнат в предсрочно изискуем, Апелативен съд - Варна е приел, че за посочената разлика искът е неоснователен, тъй като до датата на подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК банката - ищец не е обявила на длъжника предсрочната изискуемост на кредита. От събраните по делото доказателства въззивният съд е счел за установено, че страните са обвързани от облигационно правоотношение, възникнало от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 31067/29.11.2007 г. и приложение № 1 към него, по силата на който банката - ищец е предоставила на ответника кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 70 000 евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот срещу поето от кредитополучателя задължение да върне получения кредит в срок от 300 месеца след усвояването му, заедно с дължимите лихви. В чл.19, ал.1 страните са уговорили, че при непогасяване на която и да е вноска или при неизпълнение на което и да е задължение на кредитополучателя банката има право да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а в чл.19, ал.2 - че при неиздължаване на три последователни месечни вноски, изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща изцяло в предсрочно изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, без да е необходимо волеизявление на страните, и банката има право да пристъпи към принудително събиране на вземането си. С адресирана до ответника нотариална покана, оформена като връчена на 05.07.2017 г. по реда на чл.47 ГПК, банката е направила изявление за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем съгласно договорната клауза на чл.19.2, позовавайки се на формирани към 28.04.2017 г. просрочия в размер на 26 012.92 швейцарски франка. Според неоспореното заключение на съдебносчетоводната експертиза, ответникът е извършвал погашения по кредита до падежната дата 03.01.2015 г. и ги е преустановил напълно след 04.02.2015 г., когато е погасил малка част от дължимата вноска. Въз основа на приетите за установени факти въззивният съд е направил извод, че тъй като ответникът не е издължил на падежа много повече от три последователни месечни вноски, за банката е възникнало право да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, но това право не е упражнено надлежно поради неизпълнение на изискването за обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК - т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е възприел тезата на ищеца, че предсрочната изискуемост е обявена с изпратената до ответника нотариална покана с рег. № 987/2017 г., чието връчване по реда на чл.47, ал.7 вр. ал.5 ГПК е било спорно между страните. Без да обсъжда дали връчването по чл.47, ал.7 вр. ал.5 ГПК е редовно или не - както е приел първоинстанционният съд, въззивният съд е отрекъл възможността в конкретния случай обявяването на предсрочната изискуемост на кредита да бъде извършено чрез нотариална покана при условията на чл.47 ГПК, предвид клаузата на чл.30 от договора за кредит. С посочената клауза страните са постигнали съгласие всички уведомления и изявления във връзка с кредитното правоотношение да бъдат направени в писмена форма и да се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка или с препоръчана поща или с телеграма достигнат до адресите, посочени в договора. Тълкувайки съдържанието на клаузата, съдът е извел разрешението, че страните са договорили изрично възможните способи за връчване на уведомления и изявления във връзка с кредитното правоотношение, които не включват предприетия от банката алтернативен способ за връчване на волеизявлението за предсрочна изискуемост на кредита чрез възлагане на нотариус по реда на чл.50 ЗННД. С оглед на така възприетото разрешение съдът е заключил, че поради отсъствие на субективния елемент от фактическия й състав предсрочната изискуемост не е настъпила към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. В зависимост от извода за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита въззивният съд е преценил, че следва да намерят приложение постановките на Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и искът по чл.422, ал.1 ГПК да бъде уважен само за непогасените вноски по кредита, падежирани до датата на формиране на силата на пресъдено нещо. При разрешаване на спора за размера на дължимите падежирани вноски въззивният съд е съобразил, че със заявлението по чл.417 ГПК ищецът е предявил вземането си по кредита като частично за сумата 64 554.75 швейцарски франка, формирана от неиздължени вноски за периода 03.02.2015 г. - 08.08.2017 г., както и че между страните има спор относно валутата, в която е отпуснат и в която е следвало да бъде върнат кредита. На база заключенията на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза съдът е приел за установено, че на 03.12.2007 г. по банковата сметка на ищеца - кредитополучател са постъпили 118 338 швейцарски франка и на същата дата сумата е превалутирана в евро в размер на 73 500 евро, равняващи се на 124 254.40 швейцарски франка, като разликата от 5 916.40 швейцарски франка или 3 500 евро представлява кеш бонус съгласно чл.10 от договора за кредит; За периода от отпускане на кредита до датата на последното погашение - 04.02.2015 г., ответникът е направил погашения на стойност 73 961.26 швейцарски франка, 109 806.48 лв. и 56 143.18 евро. В чл.1 на договора за кредит страните са уговорили банката да предостави на кредитополучателя кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността 70 000 евро по собствения си курс „купува“ за швейцарски франк към евро в деня на усвояване на кредита, а в чл.2, ал.1 е предвидено, че кредитът се усвоява от кредитополучателя по блокирана сметка в швейцарски франкове, като усвоеният кредит се превалутира служебно от банката в евро по собствения й търговски курс „купува“ на швейцарския франк към еврото в деня на усвояването, след което се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро. От клаузите на чл.1 и чл.2 въззивният съд е направил извод, че макар те да не предвиждат реален паричен поток от кредитора към кредитополучателя в швейцарски франкове и по силата на тях действителното усвояване на кредита да е в резервната валута на страната - евро, кредитът следва да се счита отпуснат в швейцарски франкове и да бъде погасяван в швейцарски франкове. Изводът относно валутата на погасяване на кредита е аргументиран с актуалната и безпротиворечива практика на ВКС по аналогични дела, в която е възприето разрешението, че дори договорът да не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута на кредита, кредитът следва да се погаси в същата чуждестранна валута при прилагане на БЛП на банката за жилищни кредити в съответната чуждестранна валута - швейцарски франкове (в конкретния случай - 6.15 %). В подкрепа на направения извод въззивният съд се е позовал и на становището на СЕС, изразено в т.20 на постановеното по чл.99 от Процедурния правилник на СЕС определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, че отпуснатият в швейцарски франкове кредит следва да се погасява в същата чуждестранна валута, независимо, че е предоставен в националното платежно средство и независимо, че договорът предвижда преобразуване на налични по банковата сметка на кредитополучателя ликвидни средства в националното платежно средства във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. Въззивният съд е констатирал, че в отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за неравноправен характер, обуславящ нищожност на клаузите от договора, които прехвърлят валутния риск изцяло върху него, като се е аргументирал с влязлото в сила решение по т. д. № 70/2017 г. на Окръжен съд - Варна. С решението по това дело е уважен осъдителен иск на Д. К. срещу „Юробанк България“ АД за връщане на платени без основание суми по договора за кредит, начислени въз основа на приети за неравноправни договорни клаузи за едностранно изменение на лихвения процент по воля на банката и за поемане на валутния риск от кредитополучателя. След самостоятелен анализ на съдържанието на договора въззивният съд е преценил, че прехвърлянето на риска от промяна във валутния курс на швейцарския франк е предмет на уреждане в клаузите на чл.23, ал.1 и ал.2 от договора за кредит. В ал.1 на чл.23 кредитополучателят е изразил съгласие да поеме за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс „купува“ или „продава“ на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева или евро, а в ал.2 на чл.23 е декларирал, че разбира икономическия смисъл и правните последици на клаузите на договора и е съгласен с настъпването им. Като е обсъдил спорните клаузи в аспекта на формираната безпротиворечива практика на ВКС по аналогични дела, съобразена с практиката на СЕС, въззивният съд е формирал извод, че клаузите на чл.23, ал.1 и ал.2 са неравноправни и нищожни на основание чл.146, ал.1 вр. чл.143, т.19 ЗЗП, поради което не следва да се прилагат в отношенията между страните. Произнасянето в посочения смисъл е аргументирано със съображения, че преди сключване на договора за кредит банката не е предоставила на ответника - кредитополучател достатъчно информация, която да му позволи извършване на разумна преценка за икономическите последици от клаузите за поемане на валутния риск спрямо собствените му задължения по кредита. Същевременно обаче съдът е акцентирал върху приетото от него разрешение, изведено от актуалната практика на ВКС, че клаузите, с които е уговорена валутата по кредита и по силата на които кредитът следва да бъде погасяван в швейцарски франкове, не са неравноправни и нищожни по смисъла на чл.146 ЗЗП. Определянето на размера на падежираните вноски, за които въззивният съд е приел, че се дължат в швейцарски франкове, по необходимост е предпоставило и произнасяне относно размера на приложимия към кредита лихвен процент. Според чл.3, ал.1 от договора за кредит, за усвоения кредит кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период за начисляване на лихвата, плюс договорена надбавка от 1.65 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП е 4.5 %, или 6.15 %. Предвид извода за нищожност на клаузата на чл.23, прехвърлящи риска от промяната във валутния курс на швейцарския франк, съдът е заключил, че за целия период на договора следва да се прилага лихвения процент, при който е отпуснат кредита, а именно - 6.15 %. Изхождайки от дадените разрешения относно валутата, в която подлежи на връщане кредита, и приложимия лихвен процент, въззивният съд е приел, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск следва да бъде уважен за сумата 7 870.69 швейцарски франка, формирана като сбор от падежираните към момента на формиране на силата на пресъдено нещо погасителни вноски по кредита, изчислени в т.3 от основното заключение на счетоводната експертиза. С обжалваното решение Апелативен съд - Варна е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения от Д. К. против „Юробанк България“ АД насрещен иск за признаване нищожност на клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, чл.2, ал.1 и ал.3 и чл.3, ал.1 от договора за кредит, след като е приел, че изброените клаузи не са неравноправни и няма основание да бъдат квалифицирани като нищожни по смисъла на чл.146 ЗЗП. Относно клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3 и чл.2, ал.1 и ал.3, уреждащи размера на кредита и валутата, в която се отпуска, усвоява и връща кредита, съдът е изложил мотиви, че те съдържат уговорките на страните по повод основния предмет на договора, формулирани са по ясен и разбираем начин съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП и според практиката в решение № 314/29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., нямат неравноправен характер. В клаузата на чл.3, ал.1 е уговорено кредитополучателят да заплаща за усвоения кредит годишна лихва в размер на сбора от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове (4.5 % към момента на сключване на договора), валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка 1.15 пункта. Въззивният съд е преценил, че доколкото касае цената на договора за кредит под формата на възнаградителна лихва, формирана от сбора на два компонента - константна надбавка от 1.15 пункта и БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове, посочената клауза би била неравноправна единствено ако съдържащата се в нея уговорка е неясна и неразбираема по смисъла на чл.145, ал.2 ЗЗП. След анализ на текста на чл.3, ал.1 съдът е приел, че той урежда по ясен и разбираем за средния потребител начин изначалните условия на предоставения кредит към момента на сключване на договора; че подписвайки договора, страните са изразили съгласието си с действащия към момента на сключването му конкретен БЛП, поставен в основата на цената на предоставения кредит и предвиден в погасителния план. С оглед на това съдът е направил извод, че клаузата на чл.3, ал.1 не покрива критериите за неравноправност по чл.145, ал.2 ЗЗП и не е нищожна на основание чл.146 ЗЗП. При обсъждане на клаузата на чл.3, ал.1 съдът е изразил становище, че признаването й за нищожна би довело до нищожност на целия договор за кредит поради липса на елемент от същественото му съдържание и за банката би възникнало вземане за връщане поради начална липса на основание на целия предоставен от нея паричен ресурс, което не е в интерес на кредитополучателя. По отношение на валутата съдът е препратил към т.20 от определението по дело С - 119/17 на СЕС, според която независимо, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът, за лихвата се прилага БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че клаузата на чл.3 е нищожна по смисъла на чл.146 ЗЗП в частта на ал.5, в която е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора Д. Р. К.: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК първоначален иск, е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК е аргументирано с доводи, че при постановяване на решението си въззивният съд не е зачел обвързващото страните установително действие на мотивите към влязлото в сила решение по т. д. № 70/2017 г. на Окръжен съд - Варна, в които е прието, че кредитът е отпуснат и усвоен в евро и следва да бъде върнат в евро от кредитополучателя, както и че надвнесените валутни разлики и лихва подлежат на връщане от банката на кредитополучателя. Във връзка с релевираната недопустимост на въззивното решение е формулиран следния въпрос: „След като с влязло в сила решение, по осъдителна претенция, е прието, че клаузите на потребителски договор са неравноправни, допустимо ли е по последващ установителен иск да бъде постановен диспозитив в обратния смисъл; В каква валута следва да се приеме, че е настъпила изискуемостта: отречената от съдебното решение (в случая швейцарски франк) или установената от съдебното решение (в случая евро)“. Настоящият състав на ВКС намира, че от мотивите към обжалваното решение и от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на обжалваното въззивно решение, предпоставяща допускането му до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Незачитането на мотивите към влязлото в сила решение, с което е разрешен иницииран от касатор спор за връщане на получени от банката суми, платени за погасяване на главницата и на договорните лихви по кредита въз основа на квалифицирани като неравноправни клаузи в договора за кредит, не обуславя недопустимост на обжалваното решение, а е от значение за неговата правилност. Влязлото в сила решение не съдържа установителен диспозитив, признаващ за нищожни по смисъла на чл.146 ЗЗП клаузи от договора за кредит, поради което въпросът дали е допустимо с решението по иска по чл.422, ал.1 ГПК да бъде постановен диспозитив в обратен смисъл, т. е. диспозитив, отричащ нищожността на признати по-рано за нищожни клаузи, не е релевантен за допустимостта на обжалваното решение. Въззивният съд не е игнорирал влязлото в сила решение по предходния съдебен спор между страните, а в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК е извършил самостоятелна преценка за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и е признал за нищожни по смисъла на чл.146 ЗЗП онези клаузи, които според виждането му създават неравновесие в отношенията между банката и кредитополучателя. В частност съдът е квалифицирал като нищожни по смисъла на чл.146 ЗЗП клаузите на чл.23 /и чл.21/ от договора, за които е приел, че прехвърлят валутния риск изцяло върху кредитополучателя, и клаузата на чл.3, ал.5 от договора, която предоставя право на банката да променя едностранно приложимия към кредитното правоотношение лихвен процент. Аналогично разрешение е прието и в мотивите към влязлото в сила решение по т. д. № 70/2017 г. на Окръжен съд - Варна, но при използване на различен подход за преценка кои клаузи прехвърлят риска от промяна в курса на швейцарския франк и уреждат начина на формиране на лихвения процент. Що се отнася до произнасянето в обжалваното решение, че уговореният в швейцарски франкове кредит подлежи на връщане в същата валута - швейцарски франкове, независимо, че фактически е предоставен на кредитополучателя в разервната валута на страната - евро, то е съобразено с актуалната практика на ВКС по аналогични дела, обективирана в решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г., решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г., решение № 294/27.03.2019 г., решение № 155/24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018 г., решение № 136/20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г., решение № 168/29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. и др. Според тази практика, съобразена със задължителната за съдилищата в Република България практика на Съда на ЕС /определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, решение от 20.09.2017 г. по дело С-186//16 и др./, в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/. Във връзка с доводите на касатора за противоречие между влязлото в сила решение по т. д. № 70/2017 г. на Окръжен съд - Варна и обжалваното решение досежно валутата, в която следва да бъде погасяван отпуснатия кредит, настоящият състав препраща към разрешението, прието в мотивите към решение № 168/29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т. о., че при уговорка, идентична на залегналата в клаузите на чл.1 и чл.2 от договора между страните, за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и установена неравноправност на клаузите в договора за кредит, които прехвърлят валутния риск върху кредитополучателя /в случая чл.23/, кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута - равностойността на швейцарски франкове на съответната сума в евро по първоначално определения курс, т. е. курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Твърдението на касатора, че обжалваното решение не е съобразено с изводите във влязлото в сила решение за неравноправен характер, обуславящ нищожност, на клаузите от договора за кредит, които уреждат размера и начина на формиране на възнаградителната лихва по кредита, не кореспондира с мотивите към решението. От тях е видно, че въззивният съд е формирал самостоятелен извод за неравноправен характер на клаузата на чл.3 в частта, предвиждаща право за банката да променя едностранно уговорения при сключване на договора лихвен процент, и за приложимост на лихвения процент, действал по време на сключване на договора. В същия смисъл е и становището на Окръжен съд - Варна, изразено в мотивите към влязлото в сила решение. Поради отсъствие на данни, насочващи към вероятна недопустимост на обжалваното решение, същото не следва да се допуска до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Второто заявено основание - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, се поддържа за въпроса „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 от ЗЗП клауза от договор за кредит, съгласно която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията по чл.144, ал.3 от ЗЗП“. Поставеният въпрос е от значение за изхода по конкретното дело, но не е изпълнено допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд не противоречи на сочената в изложението практика на ВКС, обективирана в решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г., решение № 284/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. и решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. Въззивният съд е приел, че прехвърлянето на валутния риск върху потребителя е предмет на уреждане в клаузите на чл.23, ал.1 и ал.2 от договора за кредит. След преценка на съдържанието на тези клаузи съдът е формирал извод, че те са неравноправни и нищожни на основание чл.144, т.19 ЗЗП вр. чл.146 ЗЗП, тъй като неоправдано прехвърлят валутния риск изцяло върху кредитополучателя, поради което не следва да се прилагат в отношенията между страните. Формираният извод съответства напълно на цитираната практика на ВКС, с която е отречена приложимостта в кредитното правоотношение на клаузи от договор за кредит, които нарушават изискването на чл.144, т.19 ЗЗП като прехвърлят риска от валутните промени върху по-слабата страна в кредитното правоотношение - кредитополучателят. Относно извода на въззивния съд за валутата, в която подлежи на връщане получения от касатора кредит, следва да се има предвид актуалната практика на ВКС, цитирана при обсъждане на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран и следния въпрос: „При постановяване на последващото решение решаващият състав следва ли при прилагане на предходното съдебно решение и съобразно разрешенията, дадени от ТД № 8/2017 г. да уважи исковата претенция като замести отречените неравноправни клаузи - за валута и лихвен процент, като се преизчисли остатъка от кредита във валутата, в която реално е предоставен кредита, при лихвен процент, определен съобразно първоначалния договор“. Въпросът е означен като въпрос „по правилността“ на обжалваното решение и според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на него. Допълнителен аргумент за недопускане на касационно обжалване по поставения въпрос е липсата на поддържана и надлежно обоснована допълнителна предпоставка по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Предвид изложените съображения, решението на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната от касатора Д. К. част. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора „Юробанк България“ АД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК първоначален иск, е обвързал искането си за достъп до касационно обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че „постановеното решение е в противоречие с решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., в което се посочва, че начинът на уведомяване на длъжника следва да е такъв, че да цели ефективното упражняване правата на банката, като същевременно не следва да ограничава правата на получаващата страна; в това решение се посочва, че доставянето по възлагане на нотариус е лично връчване, а личното доставяне е един от способите, предвиден в процесния договор“. Касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, чието разрешаване от въззивния съд противоречи на съдебната практика, обективирана в решението по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, І т. о. Съдържанието на изложението предполага служебно извеждане и формулиране на значимия правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК от касационната инстанция, което е недопустимо с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на правния въпрос е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, а при липса на поставен въпрос е невъзможно да се извърши преценка налице ли е релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е заявено бланкетно за въпросите: „ 1. За да е валидно достигнало съобщение/уведомление от една страна по договорно отношение до другата страна, следва ли всички способи за кореспонденция да са изчерпателно изброени в договора или кореспонденцията се счита за валидна дори да са използвани други средства, ако това е било обичайна практика за кореспонденция между страните или пък е използван метод за кореспонденция, който е по-сигурен и достоверен, като например чрез доставяне по възлагане на нотариус или съдебен изпълнител; 2. Счита ли се доставяне по възлагане на нотариус или съдебен изпълнител за валидно извършена кореспонденция, въпреки, че това изрично не е изброено сред способите за кореспонденция в договора между страните“. Дори да се приеме, че поставените въпроси покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне, тъй като касаторът не е изложил съображения в какво се изразява значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Изводът на въззивния съд, че избраният от банката алтернативен способ за връчване на волеизявлението й за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита на длъжника не е сред изрично уговорените от страните възможни способи за връчване на уведомления и изявления във връзка с кредитното правоотношение, е обусловен от тълкуване на клаузата на чл.30 от договора за кредит. С оглед възприетото в резултат на тълкуването съдържание на клаузата на чл.30 отговорът на въпроса дали може да се счете за валидно предприетото от банката връчване по възлагане от нотариус на волеизявлението за предсрочна изискуемост би имал значение за правилното разрешаване на спора между страните, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се е позовал и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение, че „постановеното решение е в противоречие с решението на ЕСПЧ „П. срещу България“, тъй като съдът е приложил недопустим формализъм, обсъждайки способите за уведомяване за предсрочна изискуемост, като при формалния подход не е зачел степента на сигурност и достоверност на доставяне по възлагане на нотариус; чрез това незачитане е постановено и неправилно решение, което е в противоречие с чл.117 и чл.121, ал.2 от КРБ“. Посочената формулировка не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да се отрече наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че не е налице и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решенията на ЕСПЧ не са сред актовете, включени в обхвата на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По изложените съображения решението на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационен контрол и в обжалваната от касатора „Юробанк България“ АД част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,