Определение № 325 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 387/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на С. П. С. чрез адвокат Р. Г. от АК-София срещу решение № 2155/10.09.2019 г. по в.гр.д. № 573/2018 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 7728/20.11.2017 г. по гр.д. № 14388/2016 г. на Софийски градски съд, 20 състав и се отхвърля предявения иск на С. П. С. против Прокуратурата на Република България на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за разликата над 4000 лева до претендираните 30 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от повдигането и поддържането на обвинение за престъпление от общ характер, по което съдът е постановил оправдателна присъда. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпроса за точното прилагане на принципа за справедливост съобразно изискванията на чл.52 ЗЗД, който според касатора е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и решения на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема, че ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 08.07.2009 г. по пр.пр. № 6649/2008 г. на СГП, за извършено престъпление като председател на СД на „Софийски имоти“ ЕАД по чл.219, ал.4, вр. ал.3 вр. ал.2 и чл.26 НК/, във връзка с което е била определена мярка за неотклонение „подписка”. Образуваното в съда производство е било връщано на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, като досъдебното производство е приключило с постановление за прекратяване от 31.10.2012 г., в сила от 16.01.2013 г. С оглед на конкретиката по делото за продължилото в разумен срок наказателно преследване, постановената мярка за неотклонение и широкото разгласяване в медиите, според въззивния съд са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Според мотивите на съда, повдигането на незаконно обвинение е дискредитирало доброто му име в обществото, отразило се е неблагоприятно на здравословното му състояние, но не е имало траен характер, поради което за конкретното обвинение /от общо образувани 10 наказателни производства/ и ограничаване на свободното му придвижване, справедливото обезщетение е в размер на 4000 лева. При тези мотиви в обжалваното решение, поставеният от касатора въпрос в изложението към касационната жалба не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за причинно-следствената връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, в съответствие с дадените разяснения в т.19 от ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, която не е загубила сила. Според указанията в това тълкувателно решение, при разглеждането на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за установяване на неимуществените вреди на ищеца и въз основа на тях е приел степента на въздействие върху неговия личен и професионален живот, с което е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. С оглед на особеностите на конкретния случай, въззивнаят съд е съобразил установената практика на Върховния касационен съд да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства, съдебното минало на обвинения и действителното отражение върху личния му и социален живот, включително взетата по отношение на него мярка за неотклонение. Тези обстоятелства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените от ищеца вреди, поради което предявеният иск е неоснователен за разликата над 4000 лева. В този смисъл, поставеният материалноправен въпрос за определянето на обезщетението за неимуществените вреди и прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, не е решен в противоречие с представените решения на ВКС, в които преценката на съда е извършена при различна фактическа обстановка за тежестта на обвинението и продължителността на наказателното преследване, както и публичното оповестяване в медиите по конкретния случай. Изводите на съда за размера на обезщетението са в съответствие със задължителната за съдилищата практика на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.