Определение № 433 от 16.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 969/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 09.08.2018г. по гр.д.№812/2018г. на ОС Бургас, с което е прекратено частично производството по иск, предявен на основание чл.439 ГПК и е уважен същият в останалата му част. Жалбоподателят-Г. А. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, съдът е постановил недопустим съдебен акт, както и че решението е очевидно неправилно. Поддържа също така, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с актове на КС на РБ и СЕС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да бъде допуснато касационното обжалване. Ответникът –Т. В. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. С определение от 14.03.2019г. по ч.гр.д. 968/2019г. ВКС е присъединил на основание чл.213 ГПК за разглеждане към настоящето дело и производството по частна жалба на Г. Д. срещу определение от 19.12018г. по гр.д.№812/2018г. на ОС Бургас. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Т. Д. не дължи на Г. Д. изпълнение на задължението по изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ и район на действие района на БОС над размера от 11 551,83 /единадесет хиляди петстотин петдесет и един лева,осемдесет и три стотинки/ лева до размера от 11 623,83/единадесет хиляди шестстотин двадесет и три лева,осемдесет и три стотинки/ лева, представляващо сумата от 72 /седемдесет и два/ лева – разноски по изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б.,индивидуализирано съгласно Поканата за доброволно изпълнение с изх.№ 3808/10.05.2016г.по изп.дело №406/2016г.на ЧСИ И. Б., е прекратил производството по делото в тази му част. Със същото решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е е приел за установено по отношение на Г. А., че Т. Д. не дължи изпълнение на задължението по изпълнително дело №406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ и район на действие района на БОС до размера от общо 11 551.83 лева/единадесет хиляди петстотин петдесет и един лева осемдесет и три стотинки/. Решението е постановено при участието на третото лице помагач ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ и район на действие района на Окръжен съд град Бургас. Съдът е приел, че е сезиран с иск, предявен на основание чл.439, ал.1 ГПК, като е счел, че ищецът е уточнил в исковата си молба, тъй като в обстоятелствената част е изложил подробно фактите и е посочил размера на вземанията, както са индивидуализирани от ЧСИ в поканата за доброволно изпълнение и в удостоверението от 14.11.2016г., а с петитума е поискал установяване на недължимостта на вземанията, посочени в призовката за доброволно изпълнение, поради което няма противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба и същата не е неясна. Установено е по делото, че Т. Д. е осъден с влязло в сила решение от 14.07.2007г. по гр.д.№758/2006г. на ВКС, ІІ г.о. да заплати на Г. Д. законната лихва върху сума от 4 40 лева, считано от 24.10.2003г., а с решение по гр.д.№17/2006г. на АС Бургас е осъден да заплати сумата 15 350 лева обезщетение за вреди от настъпило ПТП на 24.10.2003г. и 2058 лева разноски по делото. Прието е, че за вземанията е образувано изп.д.№39/2006г. на ЧСИ И. Б., с рег./№/, район на действие ОС Бургаса с постановление от 20.04.2016г. последният е прекратил изпълнителното дело на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. Констатирано е, че ново изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б. е образувано след подадена молба с вх.№ 2242/27.04.2016г.от пълномощник на Г. А., по повод разпореждане на ЧСИ Б. от 27.04.2016г., с което подадени от взискателя молби са оставени без движение за уточнения на исканията. Установено е, че с протокол от 10.05.2016г. ЧСИ Б. е образувал отново изпълнително дело и е изпратил на длъжника покана за доброволно изпълнение на сумата от 12 719.56 лева, която обща сума включва главница от 10 958 лева, неолихвяема сума 2 857,01 лева, 72 лева разноски по изп.дело и такса по т.26 от ТТРЗЧСИ в размер на 1095,73 лева, ведно със законна лихва по изпълнителен лист по гр.д.№17/2006г.на БАС и изпълнителен лист по гр.д.№758/2006г.на БОС. Установено е, че с молбата с вх.№ 1435/19.02.2014г., подадена по изп.дело №39/2006г. от пълномощника на взискателя, е поискано налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и в същата липсва каквато и да било неяснота относно искането, при което частния съдебен изпълнител я е удовлетворил, изпращайки запорно съобщение до работодателя на длъжника „Хлебна промишленост“АД. Констатирано е, че запорното съобщение е било прието и третото лице е върнало на ЧСИ уведомление на 19.03.2014г ., в което е направено волеизявление, че ще бъдат правени удръжки от трудовото възнаграждение на ответника-длъжник в размер на по 118 лева месечно. Констатирано е, че едва след прекратяването на изпълнителното дело №39/2006г. ЧСИ Б. е оставил подаваните от взискателя молби за извършване на изпълнителни действия без движение и е последвало уточнение, че с молбата с вх.№ 1435/19.02.2014г. се иска образуване на ново изпълнително дело. Новото изпълнително дело № 406/2016г.е образувано на 10.05.2016г.,след подадена от взискателя молба на 27.04.2016г. Установено е, че с молба от 04.02.2008г. взискателят е поискал, освен наложеният запор върху трудовото възнаграждение, който е бил изпълняван, да се наложи и запор върху вземания на длъжника от ЗД“Евроинс“АД, а ЧСИ е изпратил запорно съобщение до това трето лице на 06.02.2008г., като на 01.07.2008г. е постъпила молба от взискателя, в която е заявено, че застрахователят е изплатил сумата 10 958 лева по първия изпълнителен лист, като в тази връзка е поискано приспадане от дълга, в последователност разноски, лихви, главница. Прието е, че по наложен запор от работодателя на длъжника ДК“Домостроене“ последното плащане е било на 26.05.2009г., която дата е приета като последна, на която е предприето изпълнително действие и към 27.05.2011г.е настъпило законното основание за прекратяване на изпълнителното дело по чл.433, ал.,1 т.8 ГПК-поради бездействие на взискателя в продължение на две години. Прието е, че от датата, следваща датата на изпълнението на последното валидно изпълнително действие - 27.05.2009г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който е изтекъл на 27.05.2014г ., а новото изпълнително дело №406/2016г. е образувано след тази дата, като взискателят е поискал с молбата от 27.04.2016г. налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и запор върху банкови сметки на длъжника в „Банка ДСК“ЕАД, но поисканите и предприети изпълнителни действия не могат да прекъснат давностния срок, тъй като той вече е изтекъл, а като исковата молба за установяване недължимост на вземането е подадена на 26.02.016г. Съдът е приел за основателно възражението на жалбоподателя,че производството по делото е следвало да бъде прекратено и досежно претенцията за установяване недължимостта на сумата от 72 лева,представляваща разноски по изпълнителното дело, посочена като едно от вземанията в ПДИ от 10.05.2016г. Прието е, че със специалния иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като твърди, че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителните основания, по които е образувано изпълнителното дело, но в предмета на тази искова претенция не се включват разноските по самото изпълнително дело, тъй като въпросът за тяхната дължимост или недължимост от длъжника се разрешава в самото изпълнително дело, съобразно правилата на чл.79 ГПК. По тези съображения съдът като е обезсилил първоинстанционното решение е прекратил производството по делото досежно тази сума, поради липса на правен интерес за ищеца от установяване недължимостта на тази сума, представляваща разноски по изпълнителното дело. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представите поддържа, че решението е недопустимо, като постановено по неясна искова молба и със същото са разрешение въпроси от значение за спора: следва ли да се преценяват действията на съдебния изпълнител по приложимостта на чл.129 ГПК по иск с правно основание чл.439 ГПК, смята ли се за редовна от датата на нейното подаване молба, подадена в съдебното изпълнеие, която впоследствие е била поправена-чл.129, ал.5 ГПК, може ли признаването на дълга да бъде изразено с конклудентни действия, може ли недобросъвестния длъжник да се ползва от давността, когато е създавал пречки за реализиране на правото на взискателя, следва ли молба да се препраща, изпраща и тълкува съобразно изразената в нея воля и направеното искане, при последваща смяна на работодателя откога се счита за наложен запор по силата на закона, счита ли се за действие, признаващо дълга и прекъсващо давността искане до застраховател да изплати присъдено обезщетение. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно поради неправилно разпределна тажестта на доказване, неправилно тълкуване на молба за образуване на изпълнително дело, несъобразяване на факта, че ищецът е признавал дълга с конклудентни действия и така мнокогратно е прекъсвал давността, постановяване на решение при недоказан по размер иск и е приложеноТР 2/2013г. от 26.06.2015г. на ВКС което противоречи на Конституцията, на ЕКПЧ и на регламентите на ЕС, които имат приоритет. Представя множество решения на състави на ВКС по приложението на чл.129 ГПК, за правния интерес от иска по чл.439 ГПК, за възможността признаването на дълга да бъде направено с конклудентни действия и за задължението на съда да разпредели точно доказателствената тежест. Върховният касационен съд намира, че обжалваното въззивно решение не е недопустимо, тъй като не е постановено по неясна искова молба и при липса на правна защита от търсената с нея защита. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса при последвала смяна на работодателя откога се счита за наложен запор съобразно разпоредбите на ГПК на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като същият е от значение за спора, а не се установява наличие на практика на ВКС по този въпрос. По въпросите следва ли да се преценяват действията на съдебния изпълнител по приложимостта на чл.129 ГПК по иск с правно основание чл.439 ГПК, смята ли се за редовна от датата на нейното подаване молба, подадена в съдебното изпълнеие, която впоследствие е била поправена-чл.129, ал.5 ГПК, може ли признаването на дълга да бъде изразено с конклудентни действия, може ли недобросъвестния длъжник да се ползва от давността, когато е създавал пречки за реализиране на правото на взискателя, следва ли молба да се препраща, изпраща и тълкува съобразно изразената в нея воля и направеното искане, счита ли се за действие, признаващо дълга и прекъсващо давността искане до застраховател да изплати присъдено обезщетение не следва да се допуска касационно обжалване на сочените от жалбоподателя основания. Същите не са обусловили решаващите изводи на съда за основателност на предявения иск с правно основание чл.439 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и на основание сочената от жалбоподателя очевидна неправилност. В случая оплакванията на жалбоподателя за неточно приложение на материалния и процесуален закон, сочещи на неправилност на постановени съдебен акт, ще следва да бъдат обсъдени при разглеждане на спора по същество от настоящата инстанция. Предвид изложените съображения, съдът