Определение № 1892 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1350/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АБИГЕЙЛ ЛЕС” ЕООД, представлявано от адв. Б. К., срещу решение № 145 от 24.04.2023г. по в.т.д. № 35/2023г. на Апелативен съд П., 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 81 от 14.12.2022г. по т.д. № 10/2022г. на Окръжен съд Смолян в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „ДАНИЕЛ Х” ЕООД иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключен на 07.02.2017г. предварителен договор между страните за покупко-продажба на недвижими имоти за обща договорена цена в размер на 55 000 лв., от които 25 000 лв. капаро, платено при сключване на договора, а остатъкът от цената в размер на 30 000 лв. - погасен чрез прихващане с насрещни вземания за начислени неустойки по чл.4, ал.4 и чл.6 от договора.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд изцяло незаконосъобразно е приел, че след като разпоредбата на чл.27 ЗЗД урежда грешката като основание изобщо за унищожаемост, а тази в чл.28 ЗЗД съдържа особени правила за посочените в нея два вида грешки, то съществуват като основания за унищожаемост и други видове грешки. Намира, че грешката в „начина на извършване на волеизявлението от страна на представляващия дружеството продавач Д. Х., който поради невнимание и небрежност е подписал същия”, не се включва в предмета на предварителния договор и не може да обуслови извод за неговата унищожаемост, както неправилно е приел въззивният съд. Сочи, че въззивният съд е обсъдил превратно показанията на свидетеля адв. Л. С. – очевидец на подписването на договора, и ги е игнорирал, което представлява селективен прочит на доказателствата. Излага и съображения за необоснованост и незаконосъобразност на извода за формирана у представляващия ответното дружество погрешна представа за съдържанието на насрещните престации. В изложението си по чл.284, ал.3 т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Може ли съдът, сезиран с иск по чл.19, ал.3 ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, да обяви за окончателен по реда и при условията на чл.362, ал.1 ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена? Неплащането на продажната цена по предварителен договор до постановяване на съдебно решение по иск по чл.19, ал.3 ЗЗД основание ли е за отхвърляне на иска? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 4 от 09.05.2023г. по тълк.д. № 4/2020г. на ОСГТК на ВКС.

2. Изчерпателно или примерно е изброяването на основанията за унищожаемост на правните сделки поради грешка, направено в чл.28 ЗЗД, и как следва да се съотнасят разпоредбите на чл.27 и чл.28 ЗЗД? Твърди се произнасяне по въпроса в противоречие с решение № 169 от 04.06.2012г. по гр.д. № 950/2011г. на ВКС, I г.о.

3. Грешка в „начина на извършване на волеизявлението” съставлява ли самостоятелно основание за унищожаемост на правните сделки по смисъла на чл.28 ЗЗД или следва да се включи в законовоуреденото в чл.28, ал.1, изр.първо ЗЗД основание за унищожаемост на правните сделки „грешка в предмета”? Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 299 от 20.04.2010г. по гр.д .№ 2900/2008г. на ВКС, III г.о., решение № 61 от 22.03.2011г. по гр.д № 1244/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 38 от 03.06.1974г. по гр.д № 30/74г. на ОСГК, решение № 2275 от 18.10.1974г. по гр.д № 1695/74г. на I г.о., решение № 23 от 08.02.1999г. по гр.д № 511/1998г. на II г.о.

4. Може ли страната да създаде сама у себе си погрешна представа за съдържанието на насрещните престации по една правна сделка, когато същата е проявила невнимание или небрежност при подписване на договора? Възможно ли е такава хипотеза в случаите на последователно подписване на договора – когато всяка страна подписва договора в отсъствието на другата страна по него? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 343 от 20.12.2013г. по гр.д. № 2818/2013г. на ВКС, III г.о.

Ответникът „ДАНИЕЛ – Х” ЕООД, представлявано от адв. С. Х., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като твърди, че първият въпрос не е обуславящ изхода на делото, вторият въпрос е некоректно формулиран и не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС, третият въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС, а четвъртият въпрос не е обсъждан от въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел, че процесният предварителен договор е сключен при грешка в начина на извършване на волеизявлението от страна на представляващия дружеството продавач Д. Х., който по невнимание или небрежност е подписал същия. Посочил е, че този извод следва от установения факт, че Х. е подписвал множество документи, без да ги изчита, в т.ч. и предварителния договор, изготвен от адв. С., както и от показанията на последния, че между „Мегаполис – СВ” ЕООД, „Д. – Х” ЕООД и В. К. е подготвян проект на тристранен договор, който не е подписан и който е целял да уреди финансовите отношения между страните. Като индиции за наличието на несъзнавано несъответствие между представата на Х. и действителността, под влияние на което несъответствие е сключена сделката, е преценил и следните факти: че е подписана единствено последната страница на предварителния договор, че страните не са водили преговори, нито представляващите двете дружества лица са се срещали по повод сключения договор, в който смисъл са дадените от тях обяснения по чл. 176 ГПК, че са съществували неуредени финансови отношения между „Мегаполис – СВ” ЕООД и „Д. – Х” ЕООД по повод предоставени финансови средства и че е била налице свързаност на лицата, представляващи дружеството купувач и „Мегаполис – СВ” ЕООД – длъжник на ответника.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя, поддържано и във въззивната жалба, че възражението за унищожаемост е погасено по давност. Посочил е, че съгласно чл.32, ал.2 ЗЗД правото да се иска унищожение на договора се погасява с три годишна давност, а когато основанието за това е грешка, давността започва да тече от откриването й, което в случая се е осъществило с получаване от ответника на нотариалната покана на 26.07.2021г., и поради това давност не е изтекла. Добавил е, че приложение следва да намери и разпоредбата на чл.32, ал.3 ЗЗД, съгласно която ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението му чрез възражение и след като давността е изтекла.

Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията на жалбоподателя, че законодателят е регламентирал като основания за унищожаемост на сделките единствено грешка в предмета и в лицето. Посочил е, че разпоредбата на чл.28 ЗЗД съдържа особени правила за посочените два вида грешки, като изрично е отрекъл възможността сделката да бъде унищожена поради грешка в пресмятането, а същевременно разпоредбата на чл.27 ЗЗД урежда грешката като основание изобщо за унищожаемост, поради което е приел, че съотношението между двете разпоредби е като обща – чл.27 ЗЗД към специална – чл.28 ЗЗД. Посочил е още, че за да е унищожаема една сделка, съгласно чл.27 ЗЗД е достатъчно грешката да е съществена - поради формираната невярна представа страната да е сключила сделката, която, ако липсваше, не би се стигнало до сключването й.

Въззивният съд е приел, че в процесния случай не е установено и получаване на плащане на задатъка от продавача при условията на чл.2, ал.1. Намерил е, че съдържащата се в предварителния договор уговорка между страните, че същият служи за разписка на получената сума, с оглед оспорването на ответника следва да се приеме за оборена от събраните по делото доказателства и конкретно приетата от съда и неоспорена от страните ССчЕ. Съобразил е, че посочената сума не е счетоводно отразена от ответника като постъпило плащане в брой, а данни за счетоводни записвания при ищеца за плащане на същата сума се съдържат едва през 2022г., след представяне на декларация за това от управителя на дружеството. Приел е, че този извод не се опровергава и от показанията на св. С., които в частта, касаеща плащане на капарото, са недостатъчно ясни и конкретни. Намерил е, че неизправността на купувача по предварителния договор е самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск, дори и да се приеме, че предварителният договор не страда от посочения порок при волеобразуването, а именно сключването му при грешка от страна на продавача. Взел е предвид още, че предварителният договор е сключен на 07.02.2017г., а искът за обявяването му за окончателен е предявен едва на 04.02.2022г., в който период интересът от продажба на този имот за изправната страна – продавач може вече да е отпаднал, след като не е установено да е обезпечено неговото изпълнение посредством присъщата на задатъка функция. Съобразил е и факта, че още при получаване на нотариалната покана ответникът е възразил не само че не е сключвал процесния договор, но и че е получил плащане на капаро по него, което възражение за неизпълнен договор се поддържа и в съдебното производство, и след като се установява, то следва да се приеме като изявление за разваляне на сключения договор при условията на чл.87, ал.1 ЗЗД, обективирано в отправения отговор на нотариалната покана, при реализиране на което липсва основание за приложението на чл.362, ал.1 ГПК.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият материалноправен въпрос, макар да е обсъждан от въззивния съд, не е обусловил решаващите му изводи и поради това не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. От една страна, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск поради унищожаемостта на сключения предварителен договор и е изложил само като допълнителни съображенията за неизправността на купувача – касатор в настоящото производство, поради незаплащане на посоченото в договора капаро. От друга страна, въззивният съд е отказал да приложи чл.362, ал.1 ГПК, тъй като след обсъждане на събраните по делото доказателства е приел, че ответникът е направил изявление за разваляне на сключения договор.

Вторият материалноправен въпрос е релевантен, но не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Съгласно решение № 169 от 04.06.2012г. по гр.д. № 950/2011г. на ВКС, I г.о. основанията за унищожаемост на сделките са уредени изчерпателно в закона, но липсва произнасяне в поддържания от касатора смисъл, че и видовете грешка, представляващи основание за унищожаемост на сделките, са изчерпателно изброени. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Третият материалноправен въпрос също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан във въззивното решение и не се явява обуславящ изхода на делото. С оглед становището на въззивния съд, че съотношението между разпоредбите на чл.27 и чл.28 ЗЗД е като обща към специална и че видовете грешки не са регламентирани изчерпателно, не са излагани съображения дали грешката в „начина на извършване на волеизявлението” е самостоятелно основание или следва да се включи в законово уреденото в чл.28, ал.1, изр.1 ЗЗД основание за унищожаемост „грешка в предмета”. Крайният извод за унищожаемост на предварителния договор е обусловен от преценката, че е доказан порок на волята на представителя на ответното дружество – продавач по предварителния договор, изразяващ се в несъзнавано несъответствие между представата му и действителността, под влияние на което несъответствие е сключена сделката. Поради това формулираният от касатора въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Четвъртият материалноправен въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика - решение № 343 от 20.12.2013г. по гр.д. № 2818/2013г. на ВКС, III г.о. и цитираното в него решение № 396 от 28.10.2011г. по гр.д .№ 472/2010г. на ВКС, IV г.о., в които е прието, че грешка е налице, когато насрещната страна или трето лице е предизвикало невярната представа без умисъл, при непредпазливост или дори неволно, както и когато страната сама е изпаднала в заблуждение, преценявайки погрешно фактите и обстоятелствата. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд за наличие на формирана у представителя на ответника погрешна представа при установените по делото конкретни факти представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 6300 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение