Определение № 83 от 12.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1821/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ищеца М. П. Д. срещу решение № 314 от 04.06.2025 г. по т. д. № 956/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260168 от 26.09.2024 г. по т. д. № 1427/2018 г. по описа на СГС, с което е оставена без уважение молбата й за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 579 от 28.03.2019 г. по т. д. № 1427/2018 г. по описа на СГС.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон и на утвърдената съдебна практика по приложението му. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди доводите на страните и да отговори на оплакванията по сезиралата го въззивна жалба. Счита, че съдът в нарушение на процесуалното правило на чл. 297 ГПК не е зачел влязлото в сила решение по разгледания иск по чл. 108 ЗС, включително недопустимо е подложил на преценка за законосъобразност дадената с решението правна квалификация на иска. Изтъква, че въззивното решение е постановено и в нарушение на задължителната съдебна практика по ТР № 4/2016 г. по описа на ОСГК на ВКС, като счита, че по същество съдът е отказал да се съобрази с дадените с тълкувателното решение указания по приложението на закона. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искането му за отстраняване на очевидна фактическа грешка в съдебното решение да бъде уважено и бъде постановен установителен диспозитив за установяване правата на ищеца по разгледания иск по чл. 108 ЗС.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Задължително ли е поначало съдът да се съобразява с влязло в сила решение без всякакви условности, включително и по основния въпрос по какъв иск се е произнесъл съдът с влязлото в сила решение, и по конкретно - как е квалифицирал този иск с влязлото в сила решение? Съдържа ли се принципна възможност въз основа на тълкувателно решение да се преквалифицират искове по влезли в сила решения и влезлите в сила решения задължително ли следва да се съобразяват с това тяхно съдържание, което следва от текста им, без каквато и да е промяна?

2. Длъжен ли е съдът да прилага разрешенията по дадено тълкувателно решение точно и без отклонение спрямо установените по делото факти, или може да откаже да прилага разрешенията по тълкувателното решение по съображения, които нямат общо с установените по делото, включително и от самия съд, обстоятелства? Допустимо ли е приложението на дадена постановка по тълкувателно решение да се поставя от съдебната инстанция по същество под условия, които не следват от тълкувателното решение, при положение че установеният по делото факт непременно и безусловно изисква от съда да приложи приетото с тълкувателното решение разрешение на въпроса?

3. Следва ли въззивният съд да обсъди доводите по въззивната жалба, като им даде ясен и логичен отговор, или може да ги остави без всякакво обсъждане, все едно че не са въвеждани с въззивната жалба?

Излага, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Не са депозирани писмени отговори на касационната жалба от „Буларко инженеринг“ ЕООД, „Буларко“ АД – в несъстоятелност, от „Свет – 1878“ ЕООД и от синдика на „Буларко“ АД – в несъстоятелност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че с решение № 579 от 28.03.2019 г. по т. д № 1427/2018 г. са обявени за недействителни спрямо кредиторите на „Буларко“ АД – в несъстоятелност, по искове с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, вр. ал. 2 и чл. 647 и чл. 649 ТЗ, предявени от кредитора П. Г. Д. (чийто правоприемник е касатора М. П. Д.), при участието като съищец на синдика на „Буларко“ АД – в несъстоятелност, срещу „Буларко инженеринг“ ЕООД, „Свет - 1878“ ЕООД и „Буларко“ АД – в несъстоятелност, договор от 07.08.2015 г. за замяна на недвижим имот с движими вещи и договор от 11.08.2015 г. за замяна на недвижим имот с движими вещи, подробно описани в решението, и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от същия кредитор срещу „Буларко инженеринг“ ЕООД и „Свет - 1878“ ЕООД. Съобразил е изложените с решението мотиви, че уважаването на осъдителните искове предпоставя връщане на имотите в масата на несъстоятелността, за да може да се пристъпи към осребряването им, но предвид липсата на каквито и да е доказателства, че владението върху тях се упражнява от ответниците – приобретатели по договорите за замяна, то същите като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.

Позовал се е на задължителната съдебна практика по ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. по описа на ОСГК на ВКС и възприел дадено разрешение, че гражданскоправният спор по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искането да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искането да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота и в диспозитива на решението, съдът следва да даде отговор и на двата въпроса, тъй като той е източник на сила на присъдено нещо. Посочил е, че съобразно приетото в тълкувателния акт в случаите, когато ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита, като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита – предаването на имота, като в случаите, когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред. Въззивният съд е съобразил, че в т. 2 А на същото тълкувателно решение, изрично е разяснено, че когато ищецът основава искането си за връщане на определена вещ на нищожен, унищожен или развален договор, постановяването на установителен диспозитив на решението не е необходимо, тъй като в тези случаи връщането на дадената в изпълнение на договора вещ се претендира не на основание чл. 108 ЗС, а на основание чл. 34 ЗЗД или чл. 55 ЗЗД, като последица от уважаването на иска за нищожност, унищожаване или разваляне на договора.

Изтъкнал е, че точно такава е хипотезата по делото - предявен е иск по чл. 647 ТЗ за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на процесните две сделки с недвижими имоти, като предявяването на осъдителен иск за връщането на имотите в масата на несъстоятелността съобразно чл. 649, ал. 2 ТЗ е обусловено от уважаването на отменителния иск по ал. 1 на същата разпоредба. Подчертал е, че искането за връщане на имотите е последица от положителния резултат по главния иск за относителна недействителност на сделките, поради което е намерил, че правилата за двоен диспозитив на решението по чл. 108 ЗС не се прилагат съобразно дадените с тълкувателното решение разяснения.

По тези мотиви е приел, че в решение № 579 от 28.03.2019 г. по т. д. № 1427/2018 г. по описа на СГС не е допусната очевидна фактическа грешка и е потвърдил първоинстанционното решение, с което молбата за отстраняване на очевидна фактическа грешка е отхвърлена.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос не съответства на осъществената от въззивния съд решаваща дейност.

Въззивният съд не е отказал да зачете действието на влязлото в сила решение съобразно правилото на чл. 297 ГПК, а в производство по подадена молба по чл. 247 ГПК е осъществил проверка дали отразената воля в диспозитива на съдебното решение съответства на истинската решаващата воля на съда по разгледаните осъдителни искове, предявени при условията на чл. 649, ал. 2 ТЗ, и приел, че липсва допусната грешка при отразяване волята на съда, която да следва да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК.

Осъществената от въззивния съд дейност е съответна на утвърдената съдебна практика, намерила отражение например в решение № 50055 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2018/2022 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и цитираните с него решение № 321 от 26.09.2012 г. по гр. д. № 54/2012 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, решение № 39/30.06.2011 г. по гр. д. 486/2009 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, и решение № 109 от 26.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 799/2009 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с която се приема, че изискването за поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК е да има несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно отразяване в постановения съдебен акт, каквато е и дължимата от съда в производството по чл. 247 ГПК проверка.

Вторият поставен от касатора въпрос също не съответства на осъществената от въззивния съд решаваща дейност – съдът не е отказал да приложи ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. по описа на ОСГК на ВКС, нито е поставил приложението му под непредвидено с тълкувателния акт условие. Напротив, позовал се е на тълкувателното решение в неговата пълнота и го е приложил съобразно установените по делото факти и възприетата за истинска воля на съда по разгледаните обусловени осъдителни искове по чл. 649, ал. 2 ТЗ.

Третият поставен от касатора процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните, включително по депозираната въззивна жалба, и е изложил конкретни и подробни мотиви защо не възприема доводите на въззивника, че в първоинстанционното решение е налице очевидна фактическа грешка, която следва да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски имат ответниците по касация. Не са заявили искане нито доказали извършването на разноски, поради което такива няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение