Определение № 50004 от 04.01.2023 г. на ВКС по д. № 2787/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Енерго - Про продажби” АД, гр. Варна срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №2775/21 г. в частта, с която е уважен в размер на 8 664,39 лв. предявеният от Д. Д. срещу касатора иск по чл.124 ГПК за недължимост на начислена допълнителна сметка за ел. енергия за периода 15.02.18 -14.02.19 г. с фактура на ответното дружество от 19.11.19 г., за посочените партида и адрес на потребление. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение – осн. по чл.280, ал.2 ГПК, като сочи, че като ответник никога не е твърдял, че посоченото при корекцията количество ел. енергия е реално доставено за период от една година. Намира още, че са налице основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. В противоречие с цитираната многобройна практика на ВКС, според касатора са решени процесуалните въпроси: 1. Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад? 2.Следва ли въззивният съд да прецени доказателствената сила на експертизата с оглед обосноваността й? Независимо дали въззивният съд възприема или не експертното заключение, той следва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата? Според касатора в противоречие с цитираната практика на ВКС/ р. по гр.д. №961/16 г. на второ т.о. и р. по т.д.№ 971/20 г. на второ т.о. /са решени и материалноправните въпроси: При установено софтуерно въздействие върху средството за измерване, в резултат на което е установено количество електрическа енергия в невизуализиран регистър, реално доставено и потребено от абоната, следва ли при ангажиране отговорността на купувача на електрическа енергия по реда на чл. 183 ЗЗД, крайният снабдител да установи по делото, че доставеното количество електрическа енергия е извършено в едногодишния период, регламентиран в чл. 50 от ПИКЕЕ (отм.)?; Периодът на начисление по чл.50 ПИКЕЕ/2013 г., отм.обвързва ли електроснабдителното дружество по отношение заявеното в евентуалност основание по чл.183 ЗЗД? При установено количество реално потребена, но неотчетена и незаплатена ел. енергия следва ли енергоснабдителбното дружество да доказва реалния период на доставка или същият е ирелевантен за дължимостта на цената? Касаторът поставя в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК материалноправните въпроси: Правно значим ли е за реализирането на отговорността на потребителя по реда на чл. 183 ЗЗД точният времеви интервал, в който това количество енергия е измерено в неизведения на дисплея на електромера регистър, както и причините за това; правно значимо ли е за реализирането на отговорността на потребителя по този ред доказване изпълнението на други задължения на разпределителното дружество, непредвидени в хипотезата на чл. 183 ЗЗД ? Намира, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, с оглед изясняване на установеното в закона правило, за разлика от създаването на правило, различно от установеното от закона, предпоставящо неточно прилагане на закона. В случая според касатора съдът е придал правно значение на юридически факт /едногодишен период на доставка/, който не е изрично посочен от законодателя в хипотезата на чл.183 ЗЗД, неправилно тълкувайки съдържанието на тази правна норма. Материалноправните въпроси и първият процесуален въпрос към осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК обаче са преклудирани след първото касационно разглеждане на делото/ чл.294, ал.1 ГПК, т.6 от ТР №2/2004 г. ОСГТК/ и не могат да се разглеждат отново. В решението по гр.д. №165/21 г. на четвърто г.о.на ВКС е прието, че правното основание за доставчика да търси заплащане на цената на количество потребена електроенергия, записано като показания в невизуализиран на дисплея регистър, е разпоредбата на чл.183 ал.1 ЗЗД. Установяването на вземането като съществуващо предполага доказване на факта на реалното потребление за определен период от време, без оглед на какво се дължи обстоятелството, че доставката не е надлежно отчетена със средство за търговско измерване. В първото въззивно решение е прието, че количеството енергия, отчетено в третата тарифа, е физически невъзможно за пренос за посочения период от време.Не е изяснено обаче каква част от енергията за претендирания период е било възможно да се достави за исковия период, а съдът е следвало служебно да прояви активност в тази насока, тъй като при доказан по основание иск, той не може да бъде отхвърлен по съображения за липса на доказателства относно размера на вземането /арг. чл.162 ГПК/. Дадени са указания за назначаване на комплексна софтуерна и електротехническа експертиза, една от задачите на която е да посочи, при съобразяване на техническите параметри и характеристики на монтираното на обекта средство за търговско измерване, каква част от отчетеното в скрития регистър количество електроенергия е било възможно да премине за твърдяния период. Именно съобразявайки задължителните указания на ВКС по приложението на закона, въззивният съд при повторното разглеждане на делото е назначил комплексна експертиза и е приел заключението й. Въз основа на нея, но и на останалите приети по делото експертни заключения/общо три/ въззивният съд е приел за категорично установено, че записаното в скрития регистър количество електроенергия е натрупано за много по-дълъг от едногодишния период. При приложение на чл.162 ГПК въззивният съд е определил средноаритметично размера на задължението на ищцата за посочения във фактурата за корекция едногодишен период и за него е отхвърлил иска. За сумата над този размер искът е уважен, тъй като не е доказано съществуването на парично вземане на ответника над така определения размер за посочения във фактурата период. Въззивното решение не е очевидно неправилно – в отговора на исковата молба ответникът се е позовал на и е приложил становището за начисляване на ел. енергия и издадената фактура, които конкретизират вземането му към абоната по размер и период. В цитираното по -горе решение на ВКС при първото касационно разглеждане на делото също е прието, че установяването на вземането като съществуващо предполага доказване на факта на реалното потребление на начислената ел. енергия за определен/ твърдяния/ период от време. Непреклудираният втори процесуален въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - въззивният съд е посочил защо кредитира заключението на комплексната експертиза като обосновано – вкл. след изслушването на вещите лица в о.с.з., ясно, пълно и кореспондиращо с други събрани по делото доказателства. В същия смисъл е цитираната от касатора практика на ВКС – р. по гр.д. №588/11 г. на трето г.о., р. по гр.д. №3194/13 г. на първо г.о. на ВКС и др. Поради изложеното не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. На ответницата по жалба, с оглед изхода на спора следва да се присъдят поисканите с отговора на жалбата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., чието плащане е удостоверено в приложеното към отговора пълномощно на адвоката. По изложените съображения ВКС на РБ, трето г.о.