Определение № 2446 от 24.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2071/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. М. срещу решение №113 от 26.07.2023 г. по в.гр.д.№193/2023 г. на ОС Видин. С обжалваното решение, след отмяна на решение №48 от 12.01.2023 г. по гр.д.№394/2022 г. на РС Видин, е отхвърлен предявеният от А. Н. М. срещу „Ти би ай банк“ ЕАД иск за прогласяване на нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит №[ЕГН] от 09.04.2020 г. и е разпределена отговорността за разноските пред двете инстанции. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Нормите на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК представляват ли законов регламент с пряко значение за преценката на съда, в кои случаи и в каква степен договорени възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определения от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и изключват ли тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения праг на годишния процент на разходите. 2. Противоречи ли на добрите нрави уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. 3. Кои конкретни критерии и обстоятелства следва да се вземат предвид при преценката на съда дали клауза за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. 4. Противоречи ли на добрите нрави възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния, съответно четирикратния размер на законната лихва, когато кредитополучател е икономически по-слаба страна – потребител. По отношение на първи и втори въпроси се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а по отношение на останалите въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация „Ти би ай банк“ ЕАД не заявява становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че възнаградителната лихва е част от ГПР, като разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК определя горната граница на размера на възнаградителната лихва за потребителските кредити. Посочил е, че в ГПР са включени и много други разходи, като законодателят изрично не е посочил какви разходи следва да бъдат включени, т.е. може бъдат включени много на брой или само един, но условието е същите като сбор и сумиране да не надвишават пет пъти размера на законната лихва. Изложил е съображения, че според чл.10, ал.2 ЗЗД Министерският съвет може да установява императивно горна граница на възнаградителната лихва, но към настоящия момент подобно императивно правило не съществува, а по действащото българско право максималният размер на възнаградителната лихва е ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Изразил е становище, че понятието „добри нрави“ се отнася към предмета на договора и държи сметка за това дали той отговаря на закона и добрите нрави, като в случая предмет на делото е договорът за кредит в цялост, а не компонент от него. Установил е, че размерът на ГПР е законосъобразен, а съгласно формулата в ЗПK и спорния договор, единственият компонент, който следва да се включи при изчислението по посочената формула от ПЗР от ЗПК е договорната лихва. Намерил е за неприложима цитираната от въззиваемата съдебна практика за трикратния размер на законната лихва, тъй като същата е формирана по време, когато в закона липсва установена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, като единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според чл.9 ЗЗД са били правилата на добрите нрави и именно поради това, съдебната практика е приемала за валидна уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем. Посочил е, че понастоящем такава горна граница за потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК (Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н., при отчитане от законодателя, че размерът на договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на решението си, въззивният съд се е съобразил изцяло със споделяната от настоящия състав практика на ВКС, обективирана в решение №50086 от 21.12.2023 г. по т.д.№1027/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение /постановено след приемането на ал.4 на чл.19 ЗПК и създадената преди този момент практика на ВКС, на която се позовава касатора/, даваща отговор на поставените в изложението въпроси и изключваща наличие на бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно дадените от ВКС разяснения, императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено в ЗПК, като по силата на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и т.5а от ДР на ЗПК. По силата на чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на ТР №1/2009 на ОСТК на ВКС. Тъй като в случая, както бе посочено, въззивният съд се е съобразил с посочените разяснения, решението не може да бъда допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,