Определение № 1283 от 11.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 185/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерски съвет,представляван на основание чл.71 от Закона за подземните богатства от министъра на енергетиката, срещу решение №587/15.08.2022 г. по т.д.№291/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №261587/13.12.2021г. по т.д.№688/21г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Министерски съвет срещу „Дънди прешъс металс Челопеч“ЕАД частични обективно съединени искове за неустойка по чл.20 ал.3 вр. чл.7 ал.2 т.20 б.“б“ от договор за концесия от 19.05.1999г. и допълнителни споразумения към него, дължима за неизпълнени задължения за инвестиции в добива и първичната преработка на подземни богатства от находище Челопеч за периода 2010г. – 2015г., като погасени по давност. В касационната си жалба касаторът навежда оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Счита,че в нарушение на процесуалните му задължения съдът не е обсъдил и разгледал в цялост възражението му,че погасителна давност не е започнала да тече, поради противоправно поведение на ответника, който е действал недобросъвестно, неотразявайки в подаваните от него годишни работни проекти /ГРП/ размер на задължителните минимални инвестиции и не е отчитал /не/изпълнение, което е лишило кредитора от възможността да прецени дали инвестициите са изпълнени /т.е. ищецът обективно не е бил в състояние да упражни правото си за неустойка, за да започне да тече давността за нея/. Претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на решение по същество, с което предявените искове за неустойка бъдат уважени. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът обосновава приложимост на общото основание за допустимост по въпросите Тече ли давностен срок по чл.114 ал.1 ЗЗД, ако в резултат на недобросъвестното поведение на насрещната страна по договор,кредиторът не е знаел,че вземането е възникнало и е изискуемо и по тази причина не е можел да упражни правата си? и Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях в съответствие с правилото по чл.236 ал.2 ГПК? Първият от въпросите касаторът счита че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/, доколкото липсва правна норма, аналогична на разпоредбата на чл.114 ал.3 ЗЗД и по отношение на договорните правоотношения /давност да тече от откриването на дееца, респ. на обстоятелствата, пораждащи вземането/. Втория от въпросите си обвързва с оплакването,че въззивният съд не е обсъдил довода му,че с поведението си да не признава наличието на задължителни минимални инвестиции и да не ги посочва в отчетите си като такива, концесионерът не е изпълнявал договорните си задължения и е подвеждал концедента, което е поставило в невъзможност последния да прецени дали е налице изпълнение или не. Това процесуално нарушение на въззивния съд,според касатора е довело до постановяване на решение в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решенията по чл.290 ГПК, постановени по гр.д.№479/21г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№2056/15г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№964/12г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№823/10г. на ІІ г.о. на ВКС, по по гр.д.№826/09г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№71/09г. на ІІІ г.о. на ВКС, по гр.д.№ 4989/08г. на ІІІ г.о. на ВКС, по гр.д.№748/11г. на ІІ г.о. на ВКС, както и в т.19 на ТР №4/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. В депозиран в законоустановения срок писмен отговор ответникът „Дънди прешъс металс Челопеч“ЕАД е оспорил наличието на основания за допускането на въззивното решение до касационен контрол,тъй като формулираните от касатора въпроси не обосновават приложението на селективните предпоставки на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. По същество излага съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания срещу законосъобразността на съдебния акт. Прави искане за недопускане, евентуално – за потвърждаване на решението на Софийски апелативен съд, като претендира разноски за настоящата инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, Софийският апелативен съд е приел,че страните по делото са в правоотношение, възникнало по силата на сключен между тях договор от 19.05.1999г. за предоставяне на концесия за подземни природни богатства - златно-меднопиритни руди чрез добив от находище „Челопеч“ за срок от 30 години; с допълнително споразумение към него концесионерът поел задължение да извърши минимални инвестиции в добива и в първичната преработка на подземни богатства от находището за периода 1.01.2004г. - 31.12.2008 г. в размер на 18 000 000 щ.д., а за останалия срок на концесията - инвестиции, конкретизирани по вид и размер в съгласуваните годишни работни проекти за осъществяване на дейностите по концесията; с писмо от 25.01.2021 г. министърът на енергетиката уведомил концесионера, че от представените документи във връзка с изпълнение на последното задължение /въведено с изменената клауза на чл. 7 ал.2 т.20 б. „б“/ е било констатирано неизпълнение с отчитането на извършени инвестиции на по- малка стойност от посочените от концесионера, за което концесионерът следвало да заплати начислената му по чл.20 ал.3 от договора неустойка в размер 1 370 879 щ.д. в 14 - дневен срок от датата на получаване на писмото. По данни от приетото във въззивното производство заключение на комплексна експертиза съдът е установил размерите на посочените от концесионера в годишните му работни проекти и отчитани от него инвестиции за всяка от годините 2010 – 2015г., при съпоставката на които е констатирал по-малко от заявеното изпълнение. Въззивният състав е приел,че същината на спора е съсредоточена върху смисъла и съдържанието на клаузата на чл.7 ал.2 т.20 от договора, доколкото неизпълнението на задължението на концесионера да извърши инвестиции в добива и първичната преработка на подземни богатства от находището, е предпоставка за възникване на отговорността му за заплащане на предвидената в чл.20 ал.3 неустойка. Изискването концесионерът да посочва размера на необходимите инвестиции /без да се дефинират в договора или в закона като минимални такива/ съдът е намерил за регламентирано в чл.83 ал.1 ЗПБ и в приетата въз основа на него Наредба за изискванията към обхвата и съдържанието на работните проекти за търсене и проучване или за проучване, добив и първична преработка на подземни богатства и на миннодобивните обекти и за рекултивация на засегнатите земи и за условията и реда за тяхното съгласуване. След като е подложил на обстоен анализ и тълкуване /систематично, граматическо и смислово/ договорките между страните, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът е установил,че действителната им обща воля за разглеждания период е била, след като предвидената минимална инвестиционна програма за първите 10 години от срока на договора е била изпълнена и заложените от концедента минимални стойности на инвестициите са били постигнати до 31.12.2008 г., за следващите 20 години на концесионера да бъде предоставена възможността сам да определя в съгласувани с министъра на енергетиката годишни работни проекти вида и размера на инвестициите. По-нататък, съобразявайки събраните по делото неоспорени писмени доказателства и експертно заключение, съдът е приел,че в изпълнение на поетото от него задължение по чл.83 ал.1 ЗПБ, през изследвания период концесионерът е посочвал във всеки от представяните от него пред концедента годишни работни проекти размера на инвестициите, които трябва да направи и за какъв вид производствена дейност или технологичен проект те са предназначени. Конкретно е установил,че за всяка от петте години от 2010 г. до 2015г. е било налице само частично изпълнение, като неизпълнението е в размер на 38 395043 щ.д. за 2010г., 18 837 227 щ.д. за 2011г., 19 610 312 щ.д. за 2012г., 23 769 341 щ.д. за 2013г., 2 917 178 щ.д. за 2014г. и 13 708 790 щ.д. за 2015г. Така установеният безспорен факт е мотивирал съда да приеме за дължима уговорената между страните неустойка в размер на 10% върху неизпълнената част от инвестициите за всеки от съответните едногодишни периоди. При този извод съдът е разгледал направеното от ответната страна възражение са настъпила погасителна давност.В тази връзка се е позовал на разпоредбата на чл.111 б.“б“ ЗЗД, според която вземанията за неустойки се погасяват с изтичането на кратката тригодишна давност, която започва да тече след изтичането на определения ден за изпълнението на задължението. Констатирал е, че в договора този ден е денят,до който страните са определили да се отчитат писмено пред концедента инвестициите - 31 март на календарната година, следваща съответния едногодишен период, като концесионерът е изпадал последователно в забава на 01.04.2011г., на 01.04.2012г., на 01.04.2013г., на 01.04.2014г.,на 01.04.2015г. и на 01.04.2016г., а погасителната давност за последното вземане е изтекла на 01.04.2019г.Тъй като исковата молба е заведена на 11.05.2021г.,съдът е заключил,че всички вземания за неустойка са погасени по давност, което обуславя отхвърлянето им на това основание.Възприел е като неоснователно възражението на въззивника, основано на аналогия от разпоредбата на чл.114 ал. 3 от ЗЗД, че по отношение на вземанията за неустойка давността не е започнала да тече, като е аргументирал,че разширително тълкуване и прилагане към договорните правоотношения по аналогия на специална норма, касаеща извъндоговорните правоотношения, е недопустимо. За неуместно е счел и позоваването на въззивника-ответник на разясненията в Тълкувателно решение №1/ 23.12.2015 г. по тълк.д.№1/2014 г. на ОСТК на ВКС, като относими само към определяне началния момент на давностния срок в застрахователните правоотношения с оглед заместващата отговорност на застрахователя към пострадалите от деликт. Твърдението за недобросъвестно поведение на концесионера, изразяващо се в „проявена груба небрежност или умишлено прикриване на неизпълнението от съставителите на констативните протоколи“, е определено от въззивния състав като невярно, по съображения,че информацията за изпълнението на инвестиционната програма за предходната година е била отразявана редовно в годишните работни проекти за следващата година, а тези проекти са били съгласувани с концедента. От този безспорен факт съдът е направил извода,че единствено бездействието на последния да предприеме адекватни действия, за да упражни правата си да търси неустойка за неизпълнението, при наличието на ясни и неоспорими данни в тези документи, е станало причина за пропускането на давностния срок, а съставянето на одитен доклад през 2020 г. и резултатите от назначената във връзка с него проверка, с които е обосновано твърдението, че давностният срок е започнал да тече през 2020г., съдът е отказал да възприеме като сериозен довод в подкрепа на поддържаната от въззивника теза. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият от формулираните от касатора въпроси не отговаря на посоченото общо изискване за допустимост, тъй като не кореспондира с изводите на въззивния съд, обусловили крайния резултат по делото. Същият е перифраза на поддържаната от касатора в производството теза,че концедентът не е знаел, че вземането е възникнало, а концесионерът недобросъвестно е укрил този факт от него. Подобни обстоятелства въззивният съд не е установил,а напротив, отрекъл е да са налице такива, позовавайки се на приетите по делото,включително представени от самия ищец, писмени доказателства, според които в подаваните и съгласувани с министъра на енергетиката годишни работни проекти ответникът е определял размера на очакваните инвестиции, след което своевременно е отчитал същите с двустранно подписвани констативни протоколи, при която съпоставка неизпълнението е явно установимо. Решаващият на тази база негов извод е не че давностният срок е текъл по време,когато ищецът не е могъл да упражни правата си, а, че същият е започнал да тече от съответните крайни дати за изпълнение, изрично посочени в договора по съгласие между страните. Независимо,че липсата на обоснован общ критерий за извършване на селекцията е достатъчно основание да бъде отказан достъпът до касация, за изчерпателност следва да се посочи,че необоснован се явява и допълнителният критерий към въпроса, посочен от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, този селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена или съществуващата такава, макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена, както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора. Твърдяната от него липса на разпоредба, аналогична на нормата на чл.114 ал.3 ЗЗД и за договорните правоотношения, не може да бъде обоснована със законодателен пропуск, налагащ поправянето му чрез тълкуване и аналогия, тъй като в договорните правоотношения страните, респ. техните права и задължения, са отнапред известни със сключването на договора, поради което не се налага издирването на неизпълнилия задължението /както е при причинителя на увреждането/. Затова и законодателят ясно и категорично е посочил в ал.1 и ал.2 на същия член, че при договорните правоотношения давността започва да тече от деня,в който вземането е станало изискуемо, а ако този ден не е бил определен от страните – след покана. Наличието на ясна нормативна уредба, приложима към разглежданата хипотеза, е предпоставка да бъде отречена необходимостта касационната инстанция да развива правото по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение, цитирано по-горе. Не обосновава положителен за касатора изход от настоящата фаза на производството пред ВКС и вторият от поставените в изложението въпроси. Макар същият да може да бъде определен като обуславящ, доколкото е свързан с общото задължение на въззивната инстанция при решаване на спора по същество да мотивира решението си, като обсъди доказателствата във връзка с доводите и възраженията на страните и изложи свои правни изводи по предмета на спора, не може да бъде направено заключение,че по този въпрос съдът е процедирал в отклонение от цитираната от касатора практика на касационната инстанция.Оплакването му за необсъждане от въззивния съд на доводите му, „че с поведението си да не признава наличието на задължителни минимални инвестиции и да не ги посочва в отчетите си като такива, концесионерът не е спазил задължението си по договор да отграничи минималните задължителни инвестиции и така е подвеждал“ концедента, което е поставило в невъзможност последния да извърши преценка доколко е налице изпълнение, не намира опора в мотивите на въззивното решение. В него съдът изрично е посочил в противовес на поддържаното от касатора,че задължителни минимални размери на инвестиции страните са уговорили само за първите 10 години, но не и за останалите 20, в които влиза и разглежданият период, през който размерът на инвестициите е бил предоставен на усмотрението на концесионера, т.е. по изрично съгласие с ищеца същият е имал свободата да определя сам размерите им, като ги посочва в годишните работни проекти, които е съгласувал с представители на концедента. Изрично в тази връзка съдът е отрекъл и тезата,че е налице недобросъвестно поведение на концесионера по „прикриване на неизпълнението“, предвид наличието на ясни и неоспорими данни за размерите на предвидените и отчетени инвестиции, съдържащи се в ГРП и констативните протоколи, а пропускът да бъдат упражнени своевременно правата на концедента е единствено в резултат на неговото бездействие. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба разноски в размер на 23 469,90 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение