Определение № 248 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. В. А. чрез адв. Е. И. против решение № 759/22.07.2020 г. по в. гр.д. № 811/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 493/14.02.2020 г. на Пловдивски районен съд, постановено по гр.д. № 11862/2019 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против „Банка ДСК“ ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл.439 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Ю. А. не дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 25.02.2010 г. по ч. гр.№ 2433/2010 г. по описа на Районен съд Пловдив, както следва: сумата от 19 166 лв. - главница по договор за кредит № 31/29.04.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 24.02.2010 г. до окончателното й изплащане; сумата от 1 562,84 лв. – лихва за периода от 16.03.2010 г. до 24.02.2010 г., както и сумата от 414,58 лв., представляваща разноски за държавна такса и сумата от 657,29 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за принудителното събиране на което е образувано изпълнително дело № 366/2010 г. по описа на ЧСИ М. О. с рег. № *** и район на действие ОС Пловдив, поради погасяването им по давност. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че макар и в двугодишен период нови искания за извършване на изпълнителни действия от страна на взискателя да не са направени, то това не е довело до прекратяване по право на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, защото в този двугодишен период от време е действало едно продължително във времето изпълнително действие - запор върху трудово възнаграждение, в резултат на което по сметката на ЧСИ са постъпвали ежемесечно суми за принудително събиране на вземанията, както и че в този период перемция не може да настъпи, защото се осъществява принудително изпълнение и за взискателя няма изискване в закона през този период да иска от ЧСИ продължаване на това изпълнително действие, за да не се прекрати изпълнителното дело. Твърди се, че от данните по изпълнителното дело се установява, че взискателят не е депозирал молба за предприемане на конкретни изпълнителни действия в периода от депозиране на молбата за образуване на изпълнителното производство - 09.03.2010 г. до момента на налагането на възбрана върху собствения на длъжника имот – 03.07.2013 г., както и че липсва възлагане по чл.18 ЗЧСИ от страна на взискателя по изпълнителното дело. При тези данни, направените от въззивния съд изводи били в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 223/12.07.2011 г. по т.д. № 124/2010 г., II т.о., решение № 10/16.02.2016 г. по гр.д. № 3231/2014 г., решение № 451/29.03.2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г., според която когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Излага се становище, че постъпилите плащания в резултат на наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника прекъсват давността, но не и перемцията и в случаите когато изпълнителното производство е прекратено по право, дори да постъпват плащания по наложения запор, те не могат да прекъснат давността, тъй като са по прекратено по право изпълнително дело, а представляват единствено материално незаконосъобразно принудително изпълнение. При тези съображения, се поддържа че процесното изпълнително дело е прекратено по право на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК на 14.09.2012 г., а давността на вземането на банката за главница е изтекла на 14.09.2015 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следният въпрос: Налице ли е перемция на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК в случаите, в които взискателят не е възложил правомощия на ЧСИ по чл.18 ЗЧСИ, по изп.дело постъпват плащания по наложен запор от трето задължено лице и в период по-дълъг от две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, като се поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и съдебната практика на ВКС, посочена в касационната жалба и изложението. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на решението. Ответникът по жалбата - „Банка ДСК“ ЕАД е подал отговор, в който поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество излага становище за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение. С обжалваното решение, въззивният съд, като е възприел фактическата обстановка, установена от първоинстанционният съд, е приел за неоснователно възражението на въззивницата, че в продължение на две години не са предприемани никакви изпълнителни действия и изпълнителното дело е прекратено по право на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. За да достигне до този извод, съдът е констатирал, че във въззивната жалба вече се сочат два, различни от посочения в исковата молба, периоди, в които според ищцата взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия и производството е перемирано по силата на закона, а именно от образуването на изпълнителното производство – 09.03.2010 г. до 03.07.2013 г. или алтернативно – от 14.09.2010 г., когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата до 14.09.2012 г. и съответно се твърди, че всички следващи изпълнителни действия са нищожни като извършени по прекратено изпълнително дело, поради което давността върху вземането за главница е изтекла на 14.09.2015 г.. Съдът е съобразил, че в молбата за образуване на изпълнителното дело, взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата – поърьчител по договора за банков кредит, като запорът е наложен от ЧСИ на 14.09.2010 г., от който момент – до 22.12.2014 г. /когато трудовият договор е прекратен/ ежемесечно работодателят е превеждал съответните суми по изпълнителното дело за погасяване на вземането на взискателя. С оглед това обстоятелство, въззивният съд е приел, че макар в двугодишен период, считано от налагането на запора, други изпълнителни действия да не са поискани от взискателя, то това не води до прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, защото в този период е действало едно продължително във времето изпълнително действие, а перемция не може да настъпи докато се осъществява принудително изпълнение въз основа на конкретен изпълнителен способ. Въззивният съд е приел за неоснователни и твърденията на ищцата, изложени в исковата й молба, че вземането за главница е погасено по давност на 05.08.2018 г., а това за лихва на 05.08.2016 г., като е препратил към решението на първоинстанционният съд, в което са посочени всички изпълнителни действия, които са прекъснали течението на давността, доколкото в тази част липсват и оплаквания от въззивницата. Касационният съд приема, че поставения от касатора въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване, тъй като дори да се приеме за формално удовлетворяващ изискването на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице сочения допълнителен критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната или каузалната практика на ВКС. На първо място следва да се посочи, че в т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а и в останалите решения на ВКС, посочени в изложението, не е разгледан въпросът, при какви условия и кога настъпва перемцията. Поставеният въпрос в тълкувателното решение е: „Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато изпълнителният процес е прекратен поради перемция на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и отговорът е, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането на длъжника. Перемцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемцията, така и за давността. Това обаче са различни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да зачете/, а перемцията не го изключва – обратното, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Съгласно т.1 от същото тълкувателно решение налагането на запор или възбрана в изпълнителното производство, съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника и то прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера. В тълкувателното решение е посочено също, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона /чл.116, б.“в“ ЗЗД/ давността се прекъсва с предприемането на на всяко действие за принудително изпълнение. Двугодишният срок за перемция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /включително доброволно, напр. при постигнато споразумение между страните/, т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило /успешно или безуспешно/ или поисканите не могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря – след направено искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото изпълнение. Перемция не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен способ, в продължение на две години взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, ако през това време се е осъществявал поискания от него предходен изпълнителен способ, а преди неговият край не може да се прецени със сигурност има ли нужда от друг способ. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на IV г.о., която се споделя от настоящия състав на ВКС. Решаващите изводи на въззивния съд са съобразени с дадените в нея разрешения на материалноправните въпроси за правното значение на искането на взискателя за провеждане на определен изпълнителен способ, на предприемането на действия по осъществяването му, както и на прекратяването на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Не е налице и соченото от касатора основание на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според касатора, очевидната неправилност на решението следва от несъобразяване от съда на безспорно установения по делото факт, че в период от над три години, всикателят не е поискал извършването на изпълнителни действия по изпълнителното дело, по което не е налице възлагане по чл.18 ЗЧСИ. Така изложеното от касатора съображение в случая е за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но хипотезата на чл.280, ал.2, предл.последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. В случая не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,