Определение № 2567 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1195/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] против определение №3290/10.12.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. №2824/2025 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено определение №261169/21.07.2025 г. по т.д. №1475/2019 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение в потвърдената част е уважено искането по чл.248 ГПК на ответника „Холдинг Български Държавни Железници“ ЕАД за допълване на определението за прекратяване на производството в частта за разноските, като на ответника е присъдена сумата 200 лева юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.4 ГПК, а искането на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД за изменение на определението в частта за разноските чрез присъждане на направените от него разноски, е оставено без уважение. В частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното определение, като е намалил присъденото на ответника юрисконсултско възнаграждение от 540 лева до 200 лева, определението е влязло в сила. Жалбоподателят атакува въззивното определение като неправилно - незаконосъобразно и необосновано. Счита, че въззивният съд не е определил правилно, респ. не е анализирал предпоставките за присъждане на разноски на ищеца при прекратено дело поради отказ от иск, като подчертава, че следва да бъдат изследвани причините за отказа от иска и за завеждане на делото, включително дали ответникът с поведението си е дал повод за предявяване на иска. Поддържа, че в конкретния случай, въпреки прекратяването на производството поради отказ от иска, е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК и като ищец има право на направените по делото разноски, тъй като ответното дружество с поведението си е дало повод за завеждане на делото. В тази връзка твърди, че отказът е направен с оглед зачитане силата на пресъдено нещо по постановените съдебни решения по цитираните дела между страните, с които е прието, че договорът по ЗОП за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г., респ. и договора за цесия, с който процесните вземания за лизингови вноски по договора за лизинг са прехвърлени от ARWEX AG на ПИБ, са нищожни. Жалбоподателят заявява, че договорът за лизинг е нищожен поради нищожността на Решение №4/09.03.2007 г. на възложителя „БДЖ“ ЕАД /сега „Холдинг Български Държавни Железници“ ЕАД/, респ. липсата на възобновена процедура по ЗОП, като счита, че това обстоятелство води до извод, че отказът от иска е обусловен от настъпване на новонастъпил факт, независещ от поведението и волята на ищеца, като ответникът е дал повод за завеждането на иска. Излага подробни доводи, че нищожността на договора за лизинг и на договора за цесия е причинена само и единствено от ответника, а ищцовото дружество не е имало очакване договорите да бъдат обявени за нищожни. Намира, че въззивният съд не е определил правилно и предпоставките за приложение на принципа на защита на оправданите правни очаквания, като е игнорирал качеството на ответника на възложител на обществени поръчки и следващите от това последици от неговите действия. Поддържа, че принципът за защита на оправданите правни очаквания, който е един от основните принципи на правото на ЕС, е приложим по отношение на договорите за обществени поръчки и по отношение на дружествата с държавно участие в капитала. В случая са създадени оправдани правни очаквания в ответника /цесионер/ и неговия праводател /цедент и страна по договора за лизинг/, че е проведена законосъобразна процедура по възлагане на обществена поръчка и е сключен валиден договор за лизинг. Следва да се отчете и поведението на БДЖ след сключването на договора, от което може да се направи извод, че е считало договора за лизинг за валиден. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи и доказателства по делото. С оглед гореизложеното, добросъвестността на ищеца и неправомерните действия на ответника, вкл. след сключването на процесните договори, жалбоподателят счита, че отговорността за разноските по делото следва да се поеме от ответника, евентуално прави възражение за прекомерност на присъдените на ответника разноски. Моли да бъде отменено обжалваното определение и да бъдат присъдени на ПИБ направените по делото разноски, като бъде оставено без уважение искането на ответника за присъждане на разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроса, обусловили изхода на спора: първите два процесуалноправни въпроса са свързани със задълженията на въззивния съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения на жалбоподателя, да анализира относимите доказателства и да изложи мотиви по доводите на страните; както и със задълженията на въззивния съд по частна жалба служебно да провери всички правнорелевантни факти въз основа на събраните доказателства и да реши въпросите, включени в предмета на спора; третият и шестият от поставените въпроси са за предпоставките за присъждане на разноски на ищеца при отказ от иск, вкл. когато отказът е поради приключило преюдициално дело; седмият въпрос е относно приложението на чл.78, ал.8 ГПК, когато юридическо лице – страна в процеса, представлявано от своя законен представител, а не от юрисконсулт. По отношение на тези въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №6/2017 от 15.01.2019 г. по т.д. №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, цитираните определения, както и решения по чл.290 ГПК. Четвъртият и петият от формулираните от касатора правни въпроси са свързани със задължението на съда да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка; фактическия състав и вида на договора за обществена поръчка; задълженията на съда да приложи основни принципи на ЕС, както и императивни правни норми – с твърдение за противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС /решения по т.д. №509/2007 г., І т.о. и т.д. №1107/2011г., ІІ т.о., определение по т.д. №1025/2025 г., ІІ т.о. и др./, на СЕС /по съединени дела С-534/23 Р и С-539/23 Р/ и на Конституционния съд на РБ /по конст.дело №6/93 г. и по конст.дело №13/2021 г./. Ответникът „Холдинг Български Държавни Железници“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна. Излага подробни доводи за правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Производството по т.д. №1475/2019 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по предявени от „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] срещу „Холдинг Български Държавни Железници“ ЕАД искове за плащане на суми, представляващи лизингова вноска с падеж 30.07.2014 г. и лихва за забава за перида 30.07.2014 г. – 30.07.2019 г., на основание Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г., които вземания са прехвърлени на ищеца /цесионер/ от „ARWEX“ AG /цедент/ с Договор за цесия от 10.07.2007 г. С молба, представена в о.с.з. на 02.04.2025 г., ищецът прави отказ от предявените искове и иска делото да бъде прекратено. Претендира присъждане на направените по делото разноски с твърдение, че отказът е обусловен от новонастъпили в хода на процеса обстоятелства /влязло в сила съдебно решение по т.д. №817/2019 г. по описа на СГС, ТО, VІ-12 състав, с което е прието, че двата договора, представляващи основание за претендираната лизингова вноска, са нищожни/, като ответникът е дал повод за завеждане на делото – нищожността на Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г. е поради нищожност на Решение №4/09.03.2007 г. на възложителя „БДЖ“ ЕАД, респ. проведена по вина на ответника незаконосъобразна процедура по обществена поръчка; налице е последващо поведение на възложителя, създаващо убеждение, че е налице валидно сключен договор. С определение от 02.04.2025 г. Софийски градски съд прекратява производството по делото поради отказ от исковете, на основание чл.233 ГПК, като оставя без уважение претенциите и на двете страни за присъждане на разноски. С определение №261169/21.07.2025 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, първоинстанционният съд допуска изменение на горното определение, като уважава молбата на ответника и му присъжда сумата 540 лева разноски по делото, и оставя без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски, излагайки мотиви, че не е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК. С обжалваното определение №3290/10.12.2025 г., постановено по ч.гр.д. №2824/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, е отменено първоинстанционното определение за сумата над 200 лева – юрисконсултско възнаграждение, присъдено в полза на ответника „ХБДЖ“ ЕАД, на основание чл.78, ал.4 ГПК и е потвърдено определението в останалата част. За да потвърди присъждането на сумата 200 лева разноски за ответника и оставянето без уважение на искането на ищеца за присъждане на разноски, въззивният съд намира, че причина за отказа от предявените искове е порок в източника на предявеното право, установен с влязло в сила решение в рамките на приключил процес. Споделя извода на СГС, че това решение, с което процесният договор е приет за нищожен, няма характер на юридически факт, обусловен от конкретно поведение на ответника; че ако беше разгледал спора по същество, съдът щеше да е задължен да съобрази силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение относно еднаквите в двете производства правопораждащи факти. Решаващият състав намира, че още на 30.04.2014 г. с подаването на искова молба /по друго вече приключилото окончателно производство между страните/ ответникът е оспорил валидността на процесния договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г.; като в производството по т.д. №817/2019 г. на СГС, TO, VI-12 с-в, приключило с влязло в сила решение, на същото основание е прието, че договорът е нищожен. Счита, че не се установява злоупотреба с право от ответника, нито упражняване на права без да е налице интерес. По възражението за нарушаване на принципа на оправданите правни очаквания, съдът приема, че прилагането му изисква еднакъв подход към различни правни субекти. Подчертава, че процесният спор се развива между търговци, откъдето произтича и задължението за съда да разпредели отговорността за разноски като по всеки друг такъв спор, за което е без значение кой притежава капитала на дружеството – ответник. Счита, че не е налице основание търговско дружество с държавно участие, каквото е ответното, да бъде третирано различно. Като стига до краен извод, че не е налице недобросъвестно поведение на ответника, което е дало повод за завеждане на настоящото производство от „ПИБ” АД, въззивният състав приема, че разноските по делото следва да останат в тежест на ищеца, на основание чл.78, ал.4 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Поставените от частния касатор процесуалноправни въпроси, уточнени от касационния съд - за задълженията на въззивния съд в производството по чл.274 и сл. ГПК служебно да провери всички правнорелевантни факти въз основа на събраните доказателства и да реши въпросите, включени в предмета на спора според точния смисъл на закона, вкл. да обсъди доводите на страните - покриват общата предпоставка за допускане до касационно разглеждане, тъй като са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на спора. Налице е и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С Тълкувателно решение №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл.274, ал.1 и ал.2 ГПК второинстанционният съд действа като пълен въззив. Разяснено е, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. Разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ ГПК в производството по частна жалба. В нарушение на закона въззивният съд не е изследвал всички факти, относими към приложимата процесуалноправна норма и се е произнесъл по поставения правен въпрос без да изложи мотиви по всички спорни обстоятелства, като не е обсъдил и част от изложените в частната жалба оплаквания. Настоящият съдебен състав споделя трайната и непротиворечива практика на ВКС, че отговорността за разноски в процеса е деликтна и безвиновна, обхваща внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. При решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне/уважаване на иска или за прекратяване на производството по него и доколко то се дължи на новонастъпили факти, както и дали ответникът е дал повод за завеждането му. Когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, той не може да се позовава на разпоредбата на чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК. Смисълът на тези норми е да се овъзмезди ответникът, който поради неоснователно предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил принуден да се защитава и да прави разноски. Същата е и логиката на чл.78, ал.2 ГПК – ищецът е носител на защитаваното материално право, поради което искът е уважен, но същият не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса. Обратната хипотеза е налице, когато ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на иска, който обаче е отхвърлен поради настъпил в хода на делото факт /по независещи от ищеца причини/. В този случай тежестта за разноските остава за ответника – неговото извънпроцесуално поведение е както повод за завеждане на делото, така и повод за отхвърляне на предявения иск /определение № 626 от 20.08.2012 год. на ВКС по ч. гр. дело № 275/2010 год., IV г. о., ГК, определение № 511 от 29.07.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1499/2013 год., ІV г. о., ГК, определение № 13 от 06.01.2016 год. на ВКС по т. дело № 3644/2014 год., II т. о., ТК, определение № 111 от 10.03.2016 год. на ВКС по ч. гр. дело № 953/2016 год., IV г. о., ГК, определение № 645 от 23.10.2019 год. на ВКС по ч. т. дело № 2213/2019 год., II т. о., ТК, определение № 215 от 10.12.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2636/2019 год., II г. о., ГК, определение № 31 от 6.02.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2017/2018 год., IV г. о., ГК, определение № 50403 от 07.11.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3021/2022 год., III г. о., ГК, определение № 381 от 30.05.2023 год. на ВКС по ч. т. дело № 645/2023 год., I т. о., ТК, определение № 2897 от 9.10.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3591/2023 год., III г. о., ГК, определение № 610 от 25.02.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 2833/2024 год., І т. о., ТК, определение № 3117 от 17.06.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2023/2025 год., III г. о., ГК и др./. При прекратяване на производството по делото поради оттегляне или отказ от иска, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК отговорността за разноски се поема от ищеца. Изключение от това правило по аналогия с разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК е налице само когато от установените по делото обстоятелства може да се направи извод, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и че оттеглянето или отказът от иска са извършени с оглед на новонастъпили след неговото предявяване обстоятелства, настъпили по независещи от ищеца причини, които в повечето случаи са свързани с конкретно поведение на ответника и водят до погасяване на заявеното за защита спорно право или до отпадане на необходимостта от съдебна намеса за неговата защита. В тази хипотеза отговорността за разноските по делото е за ответника. Предвид изложеното при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иск съдът е длъжен да съобрази установените факти, свързани с причината за прекратяване на производството, както и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото /определение № 3598 от 17.12.2025 г., ч.т.д. № 1888/2025 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 388 от 11.07.2017 г., ч.т.д. № 831/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 843/17.11.2014 г., ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г., ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 277 от 14.05.2014 г., ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. и др./. В настоящия случай ищецът прави отказ от исковете поради приемането с обвързваща страните сила, че двата договора, от които произтичат процесните вземания – предмет на предявените осъдителни искове, са нищожни / влязло в сила съдебно решение по т.д. №817/2019 г. по описа на СГС, ТО, VІ-12 състав, с което е прието, че Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г. и Договор за цесия от 10.07.2007 г. между „ARWEX“ AG /цедент/ и „ПИБ“ АД /цесионер/ са нищожни/. Фактът на постановяване и влизане в сила на това съдебно решение е осъществен след предявяване на иска по настоящото дело, поради което е новонастъпил по независещи от ищеца причини. Настоящият състав на ВКС намира, че не се установява другата предпоставка за приложение на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК - ответникът да е дал повод за завеждане на делото, поради което е правилен крайният извод на въззивния съд, че искането му за присъждане на разноски е неоснователно. Вярно е, че нищожността на процесния Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г. е мотивирана с незаконосъобразно проведена процедура по обществена поръчка, предвид нищожността на Решение №4/09.03.2007 г. на възложителя „БДЖ“ ЕАД, с което е отменено предходно решение на възложителя за прекратяване на обявената обществена поръчка. Следва да се отбележи, че всеки от тези актове е подлежал на съдебен контрол, като решенията дали да бъдат обжалвани, респ. дали да бъде оттеглена подадена жалба са били изцяло резултат от преценка на заинтересованите лица, вкл. „ARWEX“ AG и „ПИБ“ АД. Установяват се също така и твърдените от жалбоподателя действия и бездействия на „БДЖ“ ЕАД след сключване на двата договора, вкл. изпълнение на договорни задължения, сключване на споразумение и нов погасителен план и др., но всички тези обстоятелства не водят до извод, че ответникът е станал повод за предявяването на процесните искове. Поводът за предявяване на двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска /за плащане на лизингова вноска и обезщетение за забава в размер на законната лихва/ е неизпълнението на договорните задължения на ответното дружество, изразяващо се в неплащане на падежа на дължима лизингова вноска. Не може да се приеме, че повод за завеждане на осъдителни искове за реално изпълнение на договор са действия на ответника, станали основание за нищожността на този договор. Нищожността е най-тежката форма на недействителност на сделките, която е начална и абсолютна, поради което процесният договор, сключен в нарушение на закона, не е породил никакво правно действие, като с влязлото в сила съдебно решение съдът само е установил тази форма на недействителност. За ответника в нито един момент - преди или след предявяване на иска за реално изпълнение, не е съществувало договорно задължение за изпълнение, поради което не може да се направи извод, че със своето поведение /неплащане на лизингови вноски/ е дал повод за завеждане на делото. Следва да се отбележи, че самият жалбоподател заявява, че през 2014 г. ответникът спира плащанията по договора, като между страните са образувани множество дела, по които е оспорена действителността на договора за лизинг и на договора за цесия. Самото производство по т.д. №817/2019 г. на СГС, TO, VI-12 с-в /по което е постановено решението - причина за отказ от процесните искове/ е образувано по подадена искова молба от ищеца, като ответникът е противопоставил възражение за нищожност на процесните договори. Такова възражение ответникът е противопоставял и по други дела, заведени преди предявяване на настоящите искове, т.е между страните е имало образувани множество други съдебни дела с предмет вземания, възникнали или свързани с договорите, които са приети за нищожни с влязлото в сила решение, в които ответникът се е защитавал с възражение за тяхната нищожност. Противопоставянето на правоизключващо възражение от страна на ответника е упражняване на законово регламентирано право в процеса и не може да се квалифицира като недобросъвестно поведение. Всички изложени факти и обстоятелства, вкл. постановяването на нищожно решение в процедура по ЗОП – основание за нищожност на договора за лизинг; изпълнението на част от договорните задължения; сключването на последващо споразумение и погасителен план и осчетоводяването на задължения; продължителността на предходните съдебни производства между страните по искове за плащане на лизингови вноски за предходни периоди и необходимостта от предявяване на искове преди изтичане на погасителна давност, наведени от жалбоподателя с доводи за приложимост на основен принцип на ЕС - принципа на оправданите правни очаквания, даващ му основание да счита, че е сключен валиден договор за лизинг след законосъобразно проведена обществена поръчка, са относими към претенции за обезщетение за вреди от незаконосъобразен ИАА, от недобросъвестност в преддоговорните отношения и при сключване на договора, от бавен съдебен процес и т.н., но не могат да се квалифицират като поведение на ответника, дало повод на ищеца за предявяване на конкретните осъдителни искове, респ. основание да му бъде разпределена отговорността за направените по прекратеното дело съдебни разноски. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с извънсъдебното си поведение ответникът не е дал повод за предявяване на исковете, поради което е правилен крайният извод на въззивния съд, че отговорността за разноските по делото е за ищеца на основание чл.78, ал.4 ГПК. Неоснователни са оплакванията в жалбата и по отношение на присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.78, ал.8 ГПК, тъй като ответното дружество е представлявано от надлежно упълномощен юрисконсулт, явил се лично в откритото съдебно заседание на 02.04.2025 г. и представил списък по чл.80 ГПК. Обстоятелството, че отговорът на исковата молба е подписан лично от законния представител на ответника не води до различен извод. С оглед изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение