Определение № 3565 от 16.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4450/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 126, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Застрахователна компания Лев инс“ АД срещу определение № 2077/10.08.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1347/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено протоколно определение от 23.03.2023 г. по гр. дело № 1777/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), с което, на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК, е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното въззивно определение.

В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е съдът при постановяване на съдебния акт да разгледа и обсъди събраните по делото и приложените към частната жалба относими доказателства, както и наведените от страната относими доводи, аргументи и възражения, изложени в жалбата; 2) налице ли е субективен идентитет когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо не са едни и същи лица – страните в производството; 3) налице ли е обективен идентитет по смисъла на чл. 126 от ГПК когато посочените факти, от които произтича претенцията, не са идентични и искането не е на същото основание; 4) приложим ли е чл. 126 от ГПК ако по-рано заведеното производство се явява преюдициално спрямо по-късно заведеното такова; и 5) при претенции за вреди, предявени в две отделни производства, и твърдения, че едни и същи действия на държавен орган могат да представляват различна по вид дейност и да покриват състава както на отговорността за вреди по ЗОДОВ, така и на отговорността за вреди по ЗЗД, налице ли е основание за прекратяване на по-късно образуваното дело или същото следва да се спре докато по-рано образуваното такова приключи с влязъл в сила съдебен акт, с който да се реши въпросът относно характера на действията и дейността на държавния орган в конкретния случай. Дружеството-касатор навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното определение въззивният съд се произнесъл по тези процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК и определение № 123/19.03.2018 г. по ч. гр. д. № 668/2018 г. на III-то гр. отд.; по втория въпрос – в противоречие с определение № 142/17.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2365/2018 г. на II-ро гр. отд., определение № 386/27.06.2014 г. по ч. гр. д. № 3857/2014 г. на I-во гр. отд. и определение № 115/13.02.2015 г. по ч. гр. д. № 4466/2014 г. на IV-то гр. отд.; по третия въпрос – в противоречие с определение № 114/16.03.2012 г. по ч. гр. д. № 1/2012 г. на II-ро гр. отд., определение № 357/24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на I-во гр. отд., определение № 160/23.03.2016 г. по ч. търг. д. № 46/2016 г. на II-ро търг. отд. и определение № 314/12.07.2019 г. по ч. търг. д. № 752/2019 г. на I-во търг. отд.; по четвъртия и петия въпрос – в противоречие с решение № 471/16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 1611/14.06.2023 г. по ч. гр. д. № 2174/2023 г. на III-то гр. отд. По отношение на последните два въпроса, при условията на евентуалност жалбоподателят навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения тези два въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа и доводи за очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

Ответникът – Министерството на вътрешните работи (МВР), в отговора на частната касационна жалба излага становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил следното:

Първоинстанционното производство по дело е инициирано с искова молба, подадена на 30.12.2015 г. в Административния съд София-град (АССГ) от дружеството-жалбоподател срещу МВР. С влязло в сила определение от 18.04.2017 г. АССГ е изпратил делото по подсъдност на СГС. С исковата молба, при посочено правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, са предявени обективно съединени искове, с които се претендира присъждане на обезщетение в размер на 34 379 083.44 лв. за имуществени вреди и пропуснати ползи; обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 000 лв; претендирани са и обезщетения за забава в размер на законната лихва върху съответната главница за периода от преустановяване на увреждането на 24.08.2011 г. до окончателното `и изплащане. В обстоятелствената част на исковата молба дружеството-ищец е навело твърдения, че вредите произтичат от действия на служители на МВР, изразяващи се в претърсване, изземване на вещи от офисите на дружеството на 10.02.2010 г., като на същата дата служителите са запечатали и затворили помещенията, обискирали са членове на управителния и надзорния съвет на дружеството. Посочено и е че към момента на извършване на тези действия от страна на служителите на МВР, на ищеца не било известно дали същите са вследствие на административна дейност или представляват действия по разследване на престъпление, процесуално-следствени действия във връзка с образувано досъдебно наказателно производство.

Същевременно дружеството-жалбоподател е депозирало и друга искова молба на 30.12.2015 г. в СГС – срещу МВР, Прокуратурата на Република България (ПРБ), Софийската градска прокуратура (СГП) и СГС, с която, при посочено правно основание чл. 4, § З от ДЕС, чл. от 7 КРБ и чл. 45, във вр. с чл. 49 от ЗЗД, се претендира присъждане на обезщетения в идентичен размер, за причинени същите вреди, които произтичат от едни и същи действия на МВР, подробно описани и в исковата молба, подадена в АССГ (тази по настоящото дело), като се твърди, че ответниците са предприемали неподходящи и прекомерни мерки по отношение на дружеството, изразяващи се в неоснователно и незаконосъобразно запечатване на помещения, изземване и задържане на документи, компютърна техника като веществени доказателства по наказателно производство, което е прекратено. Това второ дело е изпратено по подсъдност за разглеждане на Пернишкия окръжен съд (ПОС), който е постановил решение от 07.12.2022 г., срещу което е подадена въззивна жалба и същата е в процес на администриране, т.е. делото е висящо.

С постановено по настоящото дело определение от 26.04.2018 г. първоинстанционният съд е приел, че изложените обстоятелства в двете искови молби, действията, които са причинили вредите, търсеното обезщетение и страните са идентични, поради което е прекратил производството по делото като по-късно заведено, на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК. С определение № 1994/26.08.2018 г. по ч. гр. дело № 2981/2018 г., друг състав на САС е отменил определението и е върнал делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. Този състав на САС е направил решаващ извод, че е налице формална липса на обективен и субективен идентитет между двете производства, предвид обстоятелството, че ответниците са различни, а ангажирането на отговорността им се търси на различни правни основания. Също така е посочил, че прекратяването на производството е преждевременно, доколкото първостепенният съд не е дал указания на ищеца относно разграничаване на различните деликти, съответно уточняване размерите на претендираните обезщетения. Предходният въззивен състав на САС е отчел и обстоятелството, че ищецът по делото е поискал ангажиране отговорността на МВР като административен орган, действащ по своя инициатива, в случай че процесните действия не са част от наказателното производство, но липсва произнасяне по отправеното искане за спиране на настоящото производство до влизане в сила на решение, постановено по другото дело, образувано в ПОС. С определение от 12.02.2019 г. първоинстанционният СГС, съобразявайки задължителните указания на по-горната инстанция, според които искът не е идентичен с иска, предмет на по-рано заведеното дело, е достигнал до извода, че възможните правни квалификации на претенцията са или по чл. от 49 от ЗЗД, или по чл. 1 от ЗОДОВ – следователно компетентен да се произнесе ще бъде административният съд, и е повдигнал спор за подсъдност – относно това, кой съд е компетентен да разгледа исковете, предмет на настоящото производство.

С определение № 22/17.05.2021 г. по гр. дело № 9/2019 г. смесен петчленен състав на ВКС и ВАС (5-чл с-в на ВКС и ВАС) е приел, че процесният спор е подсъден на СГС, като е взел предвид обстоятелствата, че подсъдността се определя от квалификацията на иска, а тя се извършва въз основа на въведените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания петитум, от които се обоснова извод, че увреждащите действия са такива по разследване на престъпление, процесуално-следствени действия по претърсване и изземване във връзка с образувано досъдебно наказателно производство. Петчленният състав на ВКС и ВАС е изтъкнал, че в исковата молба не е посочен нито един факт, който да се квалифицира като изпълнителна, административна дейност.

Съобразявайки тези указанията на 5-чл с-в на ВАС и ВКС, в мотивите към прекратителното първоинстанционно определение от 23.03.2023 г. СГС е приел, че в двете искови молби се навеждат идентични твърдения за вреди от едни и същи действия на служители на МВР по разследване на престъпления, като се претендират и идентични по размер на обезщетения, както и че предвид обстоятелството, че ищецът се явява трето за наказателното преследване лице, то отговорността на ответника следва да бъде ангажирана на основание чл. 49 от ЗЗД, поради което е налице пълно тъждество между предмета на настоящото дело и този по другото дело, образувано в ПОС.

При така установеното, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Съгласно чл. 126, ал. 1 от ГПК, съдът служебно прекратява заведеното пред него дело, когато в същия или друг съд е висящо по-рано образувано дело между същите страни, на същото основание и за същото искане. Пълен обективен и субективен идентитет между делата е налице, когато между същите страни е предявен иск за същото материално субективно право. В разпоредбата на чл. 126, ал. 1 от ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет, и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск.

Въззивният съд е приел, че в случая анализът на исковите молби, въз основа на които са образувани двете висящи дела пред СГС и пред ПОС, сочи на тяхната абсолютна идентичност, досежно предмета на исковата претенция, като те имат за предмет осъдителни искове, с които се претендира обезщетение за вреди в хипотезата на пропуснати ползи, причинени от преустановяване дейността на дружеството-ищец за периода 10.02.2010 г. - 23.02.2010 г.; обезщетение за имуществени вреди (загуби), причинени от наложени на дружеството санкции по наказателни постановления от 2010 г. и 2011 г.; обезщетение за неимуществени вреди, причинени от увреждане на доброто име и репутацияна на компанията-ищец. Претенциите на ищцовото дружество са основават на обстоятелството, че същото е претърпяло тези вреди от незаконосъобразни действия на органите на МВР, изразяващи се в извършените претърсвания и изземвания, обискиране на членове на управителни органи и други кадри на дружеството. Въззивният съд е изтъкнал че самият жалбоподател-ищец изрично поддържа, че в двете производства се претендира присъждане на обезщетение в идентичен размер за причинени на застрахователното дружество вреди, произтичащи от едни и същи действия на служителите на МВР, и нарушаване правото на ЕС при извършването им. С оглед това, съдът е приел, че правопораждащите факти, посочени от ищеца в двете дела във връзка с предявените искове, са едни и същи, идентично е и съдържанието на претендираното право.

САС е обсъдил основния довод на жалбоподателя (поддържан и в частната му касационна жалба) – за липса на обективен идентитет между двете дела, тъй като производството по настоящото дело било инициирано за ангажиране отговорността на органите на МВР за настъпили вреди, вследствие на административна дейност. Въззивният съд е приел, че независимо от съдържащото се в исковата молба оплакване, че вредите били вследствие на незаконосъобразна административна дейност на органите на МВР, то искът не е основан на такава, тъй в твърденията на ищеца, изложени в исковата му молба и в уточнителната му молба от 25.09.2018 г., както и в приложените по делото доказателства, в това число и писмо от НСС, е описана хронологията на двете досъдебни производства № 2/2010 г. и № 144/2010 г. В тази връзка въззивният съд се е позовал и на определението на 5-чл с-в на ВКС и ВАС, с което е постановено, че спорът е подсъден на гражданския съд, като компетентен да разгледа исковете за вреди във връзка с действията на разследващите органи. САС е изтъкнал, че за да се приложи нормата на чл. 126 от ГПК, основанието и искането следва съвпадат, като под основание следва да се разбират юридическите факти и фактически състави, а не правните квалификации, които са задължение на съда. Въззивният съд е намерил, че предметът на двете дела е тъждествен, доколкото белезите, които го индивидуализират – правопораждащите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съвпадат. Приел е също, че ищецът претендира ангажиране на деликтната отговорността на МВР, вследствие на противоправни действия на разследващите органи, която не би могла да бъде реализирана по реда на чл. 2 и чл. 2б от ЗОДОВ, тъй като дружеството-ищец не е било страна в производството и се явява трето по отношение на него лице. Въззивният съд е споделил и съображенията на първата инстанция, че наведените от ищеца доводи за нарушаване правото на ЕС при извършване на процесуалните действия от органите на МВР, не съставляват самостоятелно основание за иск, като е посочил, че дори и да се приеме обратното, ангажирането на отговорността на ответника не би могла да се търси по реда на чл. 2в ЗОДОВ, като и в тази насока са изложени подробни съображения.

Отново съпоставяйки двете искови молби, въззивният съд е намерил, че по образуваните по тях дела е налице и субективен идентитет – доколкото МВР се явява солидарен ответник по другото дело пред ПОС, и обективен идентитет, предвид предмета на спора. В тази връзка е посочено, че по двете дела се претендират вреди от твърдени увреждащи действия на органите на МВР, които имат противоправен характер и са причинили вредите, т.е. индивидуализиращите белези на спорните права по тях са еднакви, като се претендира ангажиране на отговорността на ответника МВР по чл. 49 от ЗЗД.

По така изложените съображения и предвид изричното уточнение на ищеца, че исковата молба, по която е образувано другото дело, висящо пред ПОС, макар и заведена в същия ден – 30.12.2015 г., е подадена преди исковата молба, по която е образувано настоящето дело, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство, като по-късно образуваното, е прекратено правилно и законосъобразно – на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК, за да се избегне опасността от постановяване на две съдебни решения по един и същи правен спор с различен изход на делото.

С частната си касационна жалба дружеството-ищец (сега касатор) не оспорва констатациите на въззивния съд, че с двете искови молби, подадени на една и съща дата, са претендирани идентични (включително по размер) обезщетения, като осъдителните искове за тях са основани на твърдения за причинени едни и същи по вид и характер имуществени и неимуществени вреди, вследствие едни и същи противоправни (според ищеца) действия на служители на МВР. И пред въззивната и пред настоящата касационна инстанция, жалбоподателят поддържа, че липсвал субективен и обективен идентитет между двете висящи дела в следните три насоки: 1) ответниците по двете дела не съвпадат – по настоящото дело ответник е само МВР, а по другото дело – наред с него, ответници са и ПРБ и СГС; 2) като правопораждащи факти по другото дело са изложени твърдения, и за действия и бездействия на ПРБ и СГС, наред с действията на МВР, които се твърдят и по настоящото дело; и 3) по настоящото дело ищецът поддържа, че процесните действия на МВР могат да се определят (квалифицират) като административна дейност, а не като правораздавателна дейност, осъществена във връзка с разследване на престъпление, което се поддържа по другото дело.

При тези обстоятелства по делото, по наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Съгласно трайно установената практика на ВКС (включително посочената от касатора – ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК и определение № 123/19.03.2018 г. по ч. гр. д. № 668/2018 г. на III-то гр. отд.) отговорът на първия формулиран в изложението процесуалноправен въпрос, без съмнение е положителен, а именно: при разглеждането на частната жалба въззивният съд следва служебно (при условията на т. нар. „пълен въззив“) да провери всички правно-релевантни факти, като в мотивите към определението си следва да разгледа и обсъди всички относими доказателства, които са от значение за изхода на частното производство, както и всички относими оплаквания, доводи, аргументи и възражения на страните. Настоящият съдебен състав намира, че в случая (видно и от цитираните по-горе подробни решаващи мотиви към обжалваното определение) въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение на въпроса, респ. – не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Касаторът свързва същия единствено с оплакванията си в частната касационна жалба, че въззивният съд не обсъдил всички негови доводи и съображения, както и всички доказателства по делото относно това, че твърдените в исковата молба процесни действия на МВР, по настоящото дело следвало да се определят (квалифицират) като административна дейност. Както стана ясно, въззивният съд се е произнесъл по този основен довод на жалбоподателя-ищец, като е обсъдил относимите възражения, аргументи и доказателства по делото, както и като се е позовал на определение № 22/17.05.2021 г. по гр. дело № 9/2019 г. на 5-чл с-в на ВКС и ВАС – относно подсъдността на делото, произтичаща от квалификацията на иска, респ. – от квалификацията на твърдяната противоправна дейност на ответното МВР, като е прието, че същата е правораздавателна такава – по разследване на престъпление, а не е административна дейност. Освен, че това позоваване на определението на 5-чл с-в на ВКС и ВАС е достатъчно за отхвърлянето на този основен довод на ищеца, тъй като, като такова по подсъдността на делото, това определение на 5-чл с-в на ВКС и ВАС е задължително и обвързва както въззивната, така и настоящата касационна инстанция, които не могат да приемат нещо различно в тази насока; то наред с това правната квалификация на твърдяната противоправна дейност на ответника – държавен орган, респ. – и квалификацията на иска, не са от значение за преценката по чл. 126 от ГПК – за наличието или липсата на тъждество между две дела, а могат да обуславят единствено подсъдността на делото – пред общия (гражданския) или пред административния съд.

От гореизложеното следва, че няма основание касационното обжалване да се допуска и по последните два правни въпроса, формулирани от касатора, тъй като сочената в тях връзка на преюдициалност между две дела нито е обсъждана от въззивния съд в мотивите към обжалваното определение, нито пък би могла да е налице в случая – изобщо, а още по-малко – след постановяването на определението на 5-чл с-в на ВКС и ВАС, с което е отречено спорът по настоящото дело да е административен. С оглед това, тези два процесуалноправни въпроса нито са обуславящи правните изводи на съда в обжалваното въззивно определение, нито пък са от каквото и да било значение за изхода на частното производство, респ. – тези въпроси не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се отбележи и че соченото от касатора във връзка с тези два въпроса решение № 471/16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС съставлява напълно неотносима към настоящия случай практика на ВКС, тъй като в него е прието, че липсва обективен идентитет, а е налице връзка на преюдициалност между две дела, по едното от които се разглежда иск за нищожност на правна сделка, а по другото – установителен иск за право на собственост; т.е. – хипотеза, напълно различна от настоящия случай.

Соченото също в тази връзка от касатора, определение № 1611/14.06.2023 г. по ч. гр. д. № 2174/2023 г. на III-то гр. отд. на ВКС е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, но с него не е допуснато касационно обжалване, поради което това определение (подобно на определенията по чл. 288 от ГПК) не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС), респ. – същото не следва изобщо да бъде обсъждано.

По същите съображения не следва да бъде обсъждано и посоченото във връзка с втория процесуалноправен въпрос определение № 386/27.06.2014 г. по ч. гр. д. № 3857/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, с което по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, също не е допуснато касационно обжалване.

Както сочи и касаторът, в практиката на ВКС, обективирана и в определение № 142/17.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2365/2018 г. на II-ро гр. отд., се приема, че субективен идентитет е налице, когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо са едни и същи лица – страни в производството или техни универсални или частни правоприемници, придобили права след предявяването на иска. В същото определение на ВКС е прието и че подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК делото, образувано по искова молба на двама ищци срещу двама ответници по спор за собственост, макар по другото дело с идентичен предмет и със същите ответници, ищците да са трима, двама от които – същите и по първото дело, като и тримата ищци извеждат правата си от едни и същи наследодатели. В настоящия случай адресати на силата на пресъдено нещо и по двете дела, без съмнение биха били както ищцовото дружество, така и ответното МВР, които са страни и в двете производства. Този извод по никакъв начин не се променя от обстоятелството, че по другото дело (висящото пред ПОС) адресати на силата на пресъдено нещо са още и други двама ответници – ПРБ и СГС. Без значение е и обстоятелството, че в случая между тримата ответници по другото дело няма правоприемство, тъй като ищецът претендира тяхната солидарна отговорност за същите вреди като по настоящото дело, и при твърдения за същите противоправни действия на МВР, което е страна и по двете дела. Следователно вторият процесуалноправен въпрос (налице ли е субективен идентитет когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо не са едни и същи лица – страните в производството) е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с определение № 142/17.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2365/2018 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. Противоречие с тази практика на ВКС би било налице, ако бе прекратено производството по другото дело (висящото пред ПОС) – по отношение на някой от другите двама ответници – ПРБ и/или СГС, които не са страни по настоящото дело, и доколкото исковете за солидарно осъждане на тримата ответници по другото дело се основават и на твърдения за действия и бездействия и на тези двама ответници. В този смисъл въпросът е и некоректно формулиран от страна на касатора-ищец, тъй като той и ответното МВР са страни и по двете дела, респ. – сила на пресъдено нещо би била формирана именно между тях, т.е. – между едни и същи лица, които са страни и по двете дела.

По отношение на разрешаването на втория процесуалноправен въпрос не е налице противоречие и с определение № 115/13.02.2015 г. по ч. гр. д. № 4466/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, тъй като и в него е разгледана различна хипотеза. По това дело е установено, че един и същи ищец е завел две дела с идентичен предмет срещу едни и същи ответници – ПРБ и СДВР. Установено е също обаче, че с влязло в сила определение, постановено по по-рано образуваното дело, производството е прекратено по отношение на ПРБ и е продължило само по отношение на СДВР. С оглед това ВКС е приел, че по-късно образуваното дело неправилно е прекратено по отношение на ПРБ, но не е намерил за неправилно прекратяването на производството по отношение на СДВР, която към този момент е била страна и по двете дела. В разглеждания от настоящия състав случай, преди постановяването на първоинстанционното определение на СГС от 23.03.2023 г. за прекратяването на по-късното образуваното дело (единствен ответник по което е МВР), производството по другото дело (висящото пред ПОС) не е прекратено по отношение на ответното МВР; напротив – въззивният съд е установил, че по това дело ПОС е постановил решение, срещу което е подадена въззивна жалба и същата е в процес на администриране.

Третият процесуалноправен въпрос (налице ли е обективен идентитет по смисъла на чл. 126 от ГПК когато посочените факти, от които произтича претенцията, не са идентични и искането не е на същото основание) също е некоректно формулиран от страна на касатора. Както вече беше посочено, жалбоподателят не оспорва констатациите на въззивния съд, че сочените като основание на исковете му и по двете дела, твърдяни правопораждащи факти – противоправните действия на ответното МВР и произтеклите от тях вреди за дружеството-ищец, са едни и същи, т.е. – идентични. Според становището на касатора, разликата се състои в това, че като правопораждащи факти по другото дело (висящото пред ПОС) са изложени твърдения и за действия и бездействия на другите двама ответници по това дело – ПРБ и СГС, наред с действията на МВР, които се твърдят и по настоящото дело. Това обаче нито може да обуслови извод за липса на обективен идентитет в случая – по отношение на МВР, който е единственият ответник по настоящото дело (предвид и изложените по-горе съображения по въпроса относно субективния идентитет по двете дела), нито пък подобна хипотеза е разгледана в някое от определенията на ВКС, посочени от касатора във връзка с този въпрос, за да се приеме, че той е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Съгласно същата, обективният идентитет предполага пълно тъждество между спорното право, предмет на двете дела, включително по отношение на правопораждащите го факти и основанието, на което се претендира или отрича, и между вида на търсената по всяко от делата съдебна защита. Проверката за тъждество между делата включва преценка на белезите, които индивидуализират спорното материално право – правопораждащите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, от които то произтича, и се извършва въз основа на посочените от ищеца основание и петитум на иска. В случая въззивният съд не е приел нещо друго в обжалваното определение, което да е в противоречие с това разрешение, а конкретните казуси, разгледани със сочените от жалбоподателя определения на ВКС, са коренно различни от настоящия случай. В определение № 114/16.03.2012 г. по ч. гр. д. № 1/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС е прието, че не може да бъде направен извод за наличие на идентитет на основанията и заявеното искане по двете дела, тъй като по едното дело са предявени искове по чл. 75 и чл. 76 от ЗС за защита на нарушеното владение, в резултат на неправомерно завземане на имот, съединени с облигационен иск по чл. 59 от ЗЗД, а по второто дело е предприета искова защита по чл. 108 от ЗС на правото на собственост върху същия имот. В определение № 357/24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС е разгледан случай, при който е представено решение на австралийски съд, което е влязло в сила в частта, с която бракът между страните по делото е прекратен с развод, но не е влязло в сила в частта, с която са уредени имуществени отношения между тях, като ответницата е осъдена да заплати определена парична сума на ищеца, но без да може да се установи дали тази сума е част от процесните и по делото суми, и на какво основание е възникнало вземането, поради което е прието, че не може да се установи обективен идентитет между двете дела, тъй като такъв няма когато една и съща сума се претендира на различни основания – договор за заем, договор за влог, неоснователно обогатяване и т. н., като в конкретния случай пред българския съд са претендирани две суми на основание договор за заем, а ответницата твърди, че сумите са `и дадени с дарствено намерение. В определение № 314/12.07.2019 г. по ч. търг. д. № 752/2019 г. на I-во търг. отд. на ВКС е прието, че между иск за заплащане на извършени от наемател в чужд имот подобрения въз основа на действителен договор за наем и иск за заплащане на подобрения, извършени от наемател въз основа на нищожен договор за наем, не е налице обективен идентитет, тъй като посочените факти, от които произтичат спорните права в двете производства са различи – в първия случай правопораждащите факти почиват на уговорките между страните в сключения между тях договор за наем, а във втория – от правилата на неоснователното обогатяване като извъндоговорен източник на правото.

По изложените и по-горе съображения, соченото от касатора определение № 160/23.03.2016 г. по ч. търг. д. № 46/2016 г. на II-ро търг. отд. на ВКС не следва да бъде обсъждано, тъй като и с него по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК не е допуснато касационно обжалване.

От гореизложеното следва, че и по отношение на втория и третия процесуалноправни въпроси, не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на съдебния акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост.

Обжалваното в случая въззивно определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната и/или правната логика, за да се приеме наличие на явна необоснованост на съдебния акт, каквато неоснователно се поддържа от страна на касатора. Предвид и приетото по-горе във връзка с първия повдигнат процесуалнаправен въпрос, не могат да обусловят извод за очевидна неправилност и оплакванията на жалбоподателя-ищец, че въззивният съд не бил обсъдил възраженията и твърденията му, както и приложените по делото доказателства. Останалите доводи на касатора за очевидна неправилност – поради това, че „очевидно“ не били налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 от ГПК за прекратяване на първоинстанционното исково производство, също са несъстоятелни, тъй като и с тези доводи не се сочи нещо различно от обсъденото по-горе във връзка с формулираните правни въпроси.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение