Определение № 60490 от 19.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2298/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „КОХОФЕРМ“ООД ЕИК[ЕИК] срещу решение №11643 от 22.07.2020 г., постановено от САС по в.т.д. №81/2020 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1704 /02.10.2019 г., постановено по т.д. №877/2019г. на СГС, с което касаторът е осъден да заплати на „АКВАФОР-БЪЛГАРИЯ“ООД ЕИК[ЕИК] сумата от 85 491 лева-цена на доставено по анекс №2/23.11.2017 г., към договор за доставка и монтаж от 21.06.2016г., оборудване и договорено възнаграждение за монтирането му, ведно със законната лихва от предявяване на ИМ- 09.05.2019 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. От страна на процесуалния пълномощник на ответника по касация АКВАФОР -България ООД е депозиран писмен отговор със становище за липса на предпоставките за допускане до касация и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на всеки един от исковете е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение въззивният състав е изложил следните съображения: Ищецът „Аквафор България“ООД е предявил срещу „Кохоферм“ООД иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.327 ал.1 ТЗ и чл.266 ал.1 ЗЗД, основан на твърдения за сключен между него и ответното дружество договор от 21.06.2016г. за доставка, монтаж и въвеждане в експлоатация на пречиствателно оборудване за вода срещу заплащането на съответната цена. В хода на изпълнението се наложило изменение в комплектацията на оборудването, във връзка с което страните подписали анекс №1 и анекс №2. С последния, сключен на 23.11.2017г, ответникът се задължил да заплати за допълнителното оборудване 71 242,50 лева без ДДС в срок до 31.03.2019 г. Въпреки своевременното престираното изпълнение от страна на ищеца, тази сума /възлизаща на 85 491 лева с ДДС/ останала неизплатена и след изтичането на крайния срок за плащане. Ответникът е оспорил предявения срещу дружеството иск с възраженията, че сключеният между страните на 26.06.2016г. договор е изцяло изпълнен, респ. – прекратен, а представеният по делото анекс №2 – антидатиран и съставен единствено за нуждите на процеса. Оспорен е характерът на анекса като договор за изработка, и твърдението за изпълнени насрещни задължения на ищеца,съгласно анекса. Оспорени са подписите на представителя на ответното дружество,положени както в анекса,така и в издадената въз основа на него фактура и в поканата за изпълнение. В подкрепа на възраженията за липса на възникнало задължение за него, ответникът е навел и довод за липса на надлежно извършено от дружеството осчетоводяване на фактурата. Според състава на въззивния съд, възникването на задължението за плащане е установено със съглашението между страните от 23.11.2017 г., което има съществените елементи на договори за продажба и изработка с предмет :доставка и монтаж на описано по вид и количества оборудване и цена, включително определен срок за плащането й/ и съставената и двустранно подписана данъчна фактура, която установява и приемането на изпълнението на насрещната страна. Ответникът,като страна по анекса, не би могъл да оспорва датата на сключването му, а авторството на подписите, положени от името на дружеството в него и във фактурата, е категорично доказано с потвърждаването им от органния му представител към съответните моменти на съставянето им. За изпълнението на договора са изслушани свидетели, за което законът /чл.164 ГПК/ не въвежда ограничения относно допустимостта на доказателствените средства. Според въззивния съд съдържанието на анекс №2, според отразеното в титулната част препращане към договора за доставка и монтаж от 21.06.2016г., както и съдържанието на същия, изразяват недвусмислено изразено съгласие между тях, че доставката и монтажа на посочените в анекса видове оборудване са наложени допълнително във връзка с предходно възникналото и вече прекратено като изпълнено правоотношение, респ. доставката касае същия обект и е свързана с постигането на първоначално определената цел – осигуряване пречистването на преминалата вода, постъпваща във фермата за сьомгова пъстърва, собственост на ответното дружество. Причината за възникването на това допълнително правоотношение между страните след изпълнението на първоначалния договор, е изяснена от свидетелските показания, събрани в производството пред първата инстанция: след монтирането на оборудването, предмет на договора от 2016г. и анекс №1 към него, се оказало,че в различните сезони се променя съдържанието на манган в подпочвените води и,тъй като първоначално монтираната система не е била пригодена спрямо това обективно обстоятелство /не е имало датчици,които да отчитат постъпващото количество манган, за да бъде подавано съответното количество химикал,разграждащ мангана/, се наложило да бъде внедрено допълнително оборудване, за да бъде избегната съответно авария в системата. Ищцовото дружество изпълнило задълженията си по анекс №2 като доставило и монтирало на място във фермата новото оборудване, което се установява и от показанията на свидетел-бивш служител на ответното дружество. Изпълнението е доказано и от двустранно подписаната фактура, имаща характер на протокол за приемане на изпълненото от органния представител на дружеството. Наличието на надлежно възникнала двустранна облигационна връзка между страните с несрещни техни задължения; изпълнението на тези на ищцовата страна; настъпил падеж на задължението на насрещната такава и липсата на установено дължимо плащане, които съдът е счел за доказани, са обусловили извода му за основателност на предявения осъдителен иск. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочи противоречие с практиката на ВКС и очевидна неправилност. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не следва да се основават на доводи за неправилност на решението. В изложението на касатора липсва конкретно формулиран правен въпрос, по който да се преценява, дали е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, за да се заключи, дали е налице основание за допускане на касационно обжалване. Вместо това се развиват оплаквания за това, че необосновано и незаконосъобразно, според касатора, съдът е счел, че е налице договорно правоотношение между страните, при положение, че представената от ищеца фактура не е осчетоводена от ответното дружество, не е включена в дневника за покупките и продажбите по ДДС и не е ползван данъчен кредит. Подобни оплаквания касаят правилността на обжалвания акт и не се отнасят към основанията за допускане на касация по чл.280 ал.1 ГПК/вж. по-горе цит. ТР/. Същите не могат да обосноват и очевидна неправилност, доколкото въззивният съд е основал фактическите си и правни изводи за наличие на спорната договорна обвързаност на страните, на база съдържанието на самия писмен анекс и доказаност на връзката му с основния договор,а изпълнението му от ищцовата страна -въз основа на събраните гласни доказателства. Тук е мястото да се спомене, че в практиката на ВКС, а и въобще на съдилищата, никога не се е поддържало, че единствено двустранно подписаната осчетоводена фактура е доказателство за наличие на договор между страните, а точно обратното: само при липса на други доказателства за това, наличието на фактура, при определени предпоставки, може да обоснове такъв извод. Следователно не са налице сочените от касатора основания за допускане до касация. В полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, поради липса на доказателства за направата на такива. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК