Определение № 50103 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2609/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. В. И. и И. В. И., действащ лично и със съгласието на своя баща В. А. И., чрез техния процесуален представител адв. Л. А., срещу въззивно решение № 248 от 23.03.2022 г. по в.гр.д. № 2157/2021 г. на Бургаския окръжен съд. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил детайлно показанията на разпитаните свидетели, както и останалите събрани по делото доказателства. Иска се въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК-очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът Н. Г. М. изразява чрез своя пълномощник адв. П. С.- М. становище, че не са налице сочените от жалбоподателите предпоставки за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260199 от 19.10.2021 г. по гр.д. № 27/2021 г. на Районен съд - Поморие, с което е прието за установено по отношение на Д. Н. М., А. В. И. и И. В. И., че Н. Г. М. в качеството си на наследник на Г. Н. М. е собственик на 1/6 ид. част от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], с площ 606 кв.м, ведно с построената в този имот двуетажна масивна жилищна сграда с идентификатор ***със застроена площ 92 кв.м. Установено е по делото и не е било спорно между страните, че Н. Г. М. е наследник по закон на Г. Н. М., поч. на 05.12.2017 г. Освен него, наследници по закон на Г. М. са и съпругата му Д. М. и С. Г. М. - сестра на ищеца. Установено е също от представените по делото удостоверения от Районен съд-Поморие, че на 14.03.2018 г. в специалния регистър на съда под № 8 от същата дата е вписан отказ на Н. Г. М. от наследството на неговия баща, а под № 9 от 14.03.2018 г. е вписан отказ от наследството на Г. М., заявен от неговата дъщеря С. М.. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 71, т.І, дело № 55/2018 г. от 23.03.2018 г. на нотариус с рег. № 289 по регистъра на Нотариалната камара, Д. Н. М. е дарила на непълнолетния А. В. И., действащ лично и със съгласието на своята майка В. И., и на малолетния И. В. И., действащ чрез своята майка В. И. като законен представител, поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], ведно с построената в него двуетажна масивна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***, като дарителката си запазила правото да ползва пожизнено и безвъзвезмездно дарения имот. Спорен между страните е бил въпросът дали заявеният от Н. М. отказ от наследство е действителен, а оттук - дали договорът за дарение е породил вещноправно действие по отношение на наследствената му 1/6 ид. част част от дарения имот. Тезата на ищеца е, че е направил отказ от наследството след като преди това тримата наследници по закон на Г. М. са извършили действие по приемане на наследството, изразяващо се теглене на парични средства и закриване на банкова сметка на името на наследодателя, поради което отказът е недействителен и не е породил действие. По делото са представени писмени доказателства - искане за закриване на банкова сметка и операционна бележка от 17.01.2018 г., видно от които на посочената дата С. М., Н. М. и Д. М. са получили лично наличната към този момент по сметката на наследодателя Г. М. сума от 161.01 лв. в брой. В отговора на исковата молба ответниците И. В. И. и А. В. И. са направили възражение, че в случая тегленето на средствата от банковата сметка на наследодателя е било действие по управление, тъй като е било належащо извършването на ремонт на ВиК инсталация в къщата с оглед запазване на наследственото имущество. По делото са събрани гласни доказателства, посочени от двете страни, за установяване на обстоятелство, че в процесния недвижим имот е извършен неотложен ремонт. Свидетелят А. Х., посочен от ответниците, е заявил пред съда, че бил повикан от В. И./ майката на ответниците/ за да отстрани теч в банята. Свидетелят преценил, че за отстраняване на теча трябва да се кърти и да се смени всичко. Ремонтът продължил 3 дни. За извършването му взел 500 лв., които получил от В.. Докато извършвал ремонта, освен бабата на В. /Д. М./, не е виждал друг да живее в къщата. Според свидетелката Д. Г., посочена от ищеца, след смъртта на Г. М. в къщата живеят само съпругата му Д. М. и синът й Н. М. със семейството си. Свидетелката не е виждала да се извършва ремонт в имота, нито ответницата Д. М. е споделила за такъв ремонт, макар двете да са били много близки. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че получаването на суми от банковата сметка на наследодателя е действие, което несъмнено сочи на намерение за приемане на наследството. Не е възприел тезата на ответниците И., че сумата от банковата сметка е изтеглена от наследниците единствено с цел запазване на наследственото имущество - извършването на неотложен ремонт на жилищната сграда, като е намерил, че показанията на свидетеля Х. не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства и въз основа на тях не може да направи извод, че се е налагал неотложен ремонт и изтеглените средства са били вложени в него. Кредитирал е показанията на свидетелката Г., според която в къщата не е извършван ремонт, които е преценил като логични и последователни, кореспондиращи с тезата на ответницата Д. М.. В обобщение е направил извод, че отказът на ищеца от наследството на Г. М. не е породил действие, тъй като се предхожда от действия по мълчаливо приемане на наследството, поради което ищецът в качеството си на наследник на Г. М. се легитимира като собственик на 1/6 ид. част от процесния имот. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите поставят следните въпроси: 1. Задължен ли е въззивният съд да извърши преценка поотделно и в съвкупност на събраните по делото доказателства, като обсъди детайлно показанията на свидетелите. Задължен ли е да преценява гласните доказателства съобразно вътрешното си убеждение при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост, и да вземе предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на определени факти. 2. Задължен ли е въззивният съд да мотивира защо дава вяра на едни свидетели, и това води ли до неправилна преценка за възприемане на определени факти, което изключва правилното формиране въз основа на преценката на вътрешното убеждение на решаващия съд. Достатъчно ли е съдът да преразказва свидетелските показания или е задължен да изложи мотиви защо дадено обстоятелство следва да бъде възприето като достоверно, съпоставяйки данните, съдържащи се в показанията на всеки свидетел с възприемане на даден факт, и това води ли до неправилно формиране на /изводите/ на съда, и това негово суверенно право ли е. 3. Допустимо ли е съдът да приеме за доказан даден факт, за който се изискват специални познания, необходимост от съобразяване на определени правила от опита и науката, отнасящи се до специални области от знанията /характеристика доколко един ремонт е неотложен./ По тези въпроси се поддържа да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС-основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав намира, че твърдяното противоречие не е налице. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните свидетели и мотивирано е посочил защо дава вяра на показанията на св. Г. и не кредитира показанията на св. Х.. По този начин той е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на тяхната достоверност и доколко с тях се установяват факти от значение за спора; както и че изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг- не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително и с оглед възможността да възприемат пряко и непосредствено определени факти, и че показанията следва да бъдат съпоставяни и с данните по делото, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства. Показанията на св. Х. са обсъждани от въззивната инстанция във връзка с показанията на свидетелката Г., която е съсед на процесния имот и е категорична, че ищецът Н. живее в процесната сграда заедно с майка си и семейството си, а не в друга сграда, както е заявил пред съда св. Х., както и че не е виждала в къщата да идва майстор, нито ответницата Д. М. й е споделяла за извършван ремонт. Преценката за достоверността на показанията на свидетелите е въпрос на вътрешно убеждение на съда. Несъгласието на жалбоподателите с резултата от тази преценка не съставяла основание за допускане на касационно обжалване. Неотносим към изхода на спора е третият въпрос, изведен в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд не е приел, че е извършен ремонт, но той не е бил неотложен, за да се коментира дали са били необходими специални знания за окачествяване на ремонта като неотложен, необходим за запазване на вещта. Обратно - приел е, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на теч от ВиК инсталацията, падане на мазилка, овлажняване на стена и пр., поради което не е обсъждал дали тези повреди са от естество да създадат опасност от срутване на сградата, или да застрашат живота и здравето на нейните обитатели. Отделно от това, обстоятелството дали ВиК инсталацията в процесната сграда е била повредена и се е нуждаела от неотложен ремонт, само по себе си не доказва, че сумите от сметката на наследодателя са изтеглени във връзка с този ремонт, за да се приеме, че се касае за охранително действие, което не надхвърля рамките на обикновеното управление, респ. не сочи на намерение за приемане на наследството. Основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е наведено формално, без във връзка с него да са поставени конкретни правни въпроси и да се обоснове значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не се установява и въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК. Очевидната неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. По настоящото дело жалбоподателите не сочат в какво се изразява очевидната неправилност на въззивното решение, а при извършената проверка настоящият състав не установи то да страда от такива пороци. Решаващият извод, че получаването на паричните средства от банковата сметка на наследодателя, показва по недвусмислен начин волята на наследника да приеме наследството, е съобразен с трайно установената практика на ВКС. В обобщение на изложеното, не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, пр. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на Н. Г. М. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 600 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и приложените към същия доказателства - договор за правна защита и съдействие от 06.06.2022 г. и пълномощно от същата дата, видно от които възнаграждението е заплатено в брой на адвоката. Водим от гореизложеното съдът