Определение № 5061 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4096/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, във вр. с чл. 83, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото К. А. Н., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Л. Х. срещу определение № 2157/06.07.2026 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1657/2026 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 7824/03.04.2026 г. по гр. дело № 676/2026 г. на Софийския градски съд – в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателката за освобождаване от дължимата по исковата й молба държавна такса. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на същото. В изложението, инкорпорирано в жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът, при преценката по чл. 83, ал. 2 от ГПК за липса на достатъчно средства за заплащане на държавна такса, да изследва не само номиналния размер на наличните банкови авоари, но и техния произход и целево предназначение, в частност – когато същите представляват получено обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък роднина, имащо строго компенсаторен характер; 2) допустимо ли е средства, получени като обезщетение за претърпени болки и страдания, да бъдат приравнявани на обикновени спестявания или разполагаем доход, които могат да бъдат разходвани за съдебни такси, без това да нарушава правото на достъп до правосъдие; и 3) допустимо ли е при преценката за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК съдът да взема предвид наличие на пълнолетни низходящи на молителя и хипотетичната възможност за процесуално правоприемство при евентуална смърт (чл. 227 от ГПК), мотивирайки се с техния потенциален интерес като бъдещи бенефициенти. От страна на жалбоподателката се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че поставените въпроси били от съществено значение за точното прилагане на чл. 83, ал. 2 от ГПК и уеднаквяване на практиката. Сочи се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. За да постанови същото, апелативният съд е споделил решаващите изводи на първата инстанция, че жалбоподателката-ищца, независимо от нейната напреднала възраст, здравословно състояние и необходими разходи за издръжка и медикаменти, разполага с декларираната от нея, налична на банков влог сума 23 975.26 евро, получена като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й, която сума е достатъчна за заплащането на дължимата по делото държавна такса в размер 3 067.76 евро и разноски в производството, като след заплащането на таксата, остатъкът в размер 20 907.50 евро е достатъчен за покриване на ежедневните й разходи за продължителен период от време. При така изложените решаващи съображения на въззивния съд, първите два въпроса, поставени от страна на жалбоподателката, осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпросите обаче не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК ясно и еднозначно установява критерия за освобождаване на страната от внасяне на такси и разноски за съдебното производство, а именно – липса на достатъчно средства (материално затруднение) да ги заплати. В съдебната практика никога не е имало съмнения и колебания, че при наличие на свободни, разполагаеми парични средства у страната, които са достатъчни по размер за покриването както на ежедневната й издръжка, респ. – на семейството й, така и на дължимите за съответното производство такси и разноски, какъвто е и настоящият случай, без никакво значение е произходът на тези средства, тъй като това обстоятелство стои извън законоустановения критерий по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Трайно установена е и съдебната практика, съгласно която, заплащането от ответника на ищеца на част от дължимото обезщетение за неимуществени вреди, включително причинени от смъртта на съпруг, роднина или близък (например – когато такава част е присъдена с влязла в сила част от съдебно решение, с невлязло в сила въззивно решение и др. подобни хипотези), съставлява промяна в обстоятелствата относно имущественото състояние на страната и е основание за отмяна занапред на вече постановено в същото производство определение по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаването й от заплащането на такси и разноски, както и за внасянето на същите, когато получената част от обезщетението е достатъчна за това (в тази връзка – относно промяната на обстоятелствата – и разясненията в мотивите към т. 12 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен състав намира, че тази константна съдебна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, тъй като тя е формирана при точно приложение на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК и установения с нея критерий, като съдът не споделя наведените в обратна насока, но неотносими към този критерий доводи на жалбоподателката – че разходването на т. нар. „кръвнина“ за заплащане на съдебни такси и разноски подменяло компенсаторния характер на обезщетението и противоречало на принципа на справедливостта, нито пък с това „разходване“ по какъвто и да било начин се нарушава правото на страната на достъп до правосъдие, както се сочи в края на втория въпрос. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК не е налице и по отношение на третия поставен правен въпрос, тъй като от страна на жалбоподателката не са изложени никакви аргументи, същият да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Този въпрос не осъществява и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като съображението на въззивния съд, че жалбоподателката-ищцата има пълнолетни низходящи, които били с потенциални права по чл. 227 от ГПК и евентуални бенефициенти на претендираното с исковете й обезщетение по делото, не е решаващо за крайния резултат, постановен с обжалваното определение – отхвърлянето на молбата й по чл. 83, ал. 2 от ГПК като неоснователна. Макар и да е очевидно неправилно това съображение на апелативния съд, то не може да обуслови и очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като за постановения с него краен резултат са достатъчни обсъдените по-горе решаващи съображения на съда, че жалбоподателката-ищца разполага с налична по банковата й сметка сума, която е достатъчна за заплащането на дължимата по делото държавна такса и разноските в производството. Останалите касационни оплаквания в жалбата също по никакъв начин не попадат в хипотезата на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение