Определение № 3393 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3109/2024 г.

въззивният съд е обосновал извод, че Дисциплинарния съд и Висшия дисциплинарен съд са „съд“ по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС. Въззивният съд е обосновал и значението на изискването към съда да бъде независим и безпристрастен. Под независим съд се има предвид той да е независим от изпълнителната власт и от страните. Така въззивният съд е обосновал извод, че „съд“ се явяват и особените юрисдикции, създадени в съответствие със закона, които са независими, безпристрастни, постоянно действащи, осигуряват публично разглеждане на делата и завършват с правораздавателен акт. Ето защо дисциплинарните съдилища при адвокатските колегии и Висшия дисциплинарен съд са „съд“ по смисъла на правото на Европейския съюз и ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл.56 КРБ установява задължение за държавата чрез законодателството да обезпечи ефективната възможност на гражданина да защити пред съд накърнените си права и законни интереси, но правото на достъп до съд не е абсолютно, а са допустими разумни ограничения от страна на държавата. В този смисъл Конституцията не предвижда задължително триинстанционно разглеждане на делата - това е прерогатив на процесуалното законодателство, като триинстанционното производство е поначало изключено дори за някои видове дребни престъпления. На още по-голямо основание законодателят е счел, че за дисциплинарните производства, в това число и тези, предвидени в Закона за адвокатурата, е достатъчно двуинстанционно обжалване на дисциплинарните наказания. Решението на законодателя намира конституционно основание, доколкото чл.134 КРБ прогласява адвокатурата за свободна, независима и самоуправляваща се. Това е така, защото за всеки привлечен към дисциплинарна отговорност адвокат, без значение дали български или чужд гражданин, дали е член на адвокатски съвет, контролен съвет и дисциплинарен съд на съответната колегия, на Висшия адвокатски съвет, Висшия контролен съвет или Висшия дисциплинарен съд или е обикновен член на адвокатска колегия, е предвидено двуинстанционно обжалване. Няма причина да се счита, че обжалването пред Висшия дисциплинарен съд вместо пред Върховния касационен съд не е ефективно средство за защита и това е така, доколкото Висшият дисциплинарен съд е особена юрисдикция, натоварена изрично с решаването на определени в Закона за адвокатурата спорове във връзка с дисциплинарното наказване на адвокатите. Безспорно е, че членовете на дисциплинарните съдилища са професионални юристи и могат да изпълняват съдебни функции в рамките на предоставената им от ЗАдв. компетентност. Адвокатските колективи са самоуправляващи се и самофинансиращи се, следователно няма разумен аргумент, който да се противопостави на равната отдалеченост на тези особени юрисдикции от страните в дисциплинарното производство. Затова разликата в компетентните да разгледат жалбите на адвокатите органи, в зависимост от принадлежността им само към адвокатските колективи или и към някои от органите в адвокатурата, не означава неефективна защита. Аргументът, че магистрати, нотариуси, частни съдебни изпълнители и съдии по вписванията, срещу които е започнало дисциплинарно производство, е предвиден достъп до съд, за разлика от „обикновените“ адвокати, привлечени към дисциплинарна отговорност, не променя направените изводи. И за тези юридически професии са предвидени две инстанции, колкото има и за адвокатите. В допълнение, следва да се посочи, че как и дали ще бъде уреден въпросът с достъпът до съд, състоящ се от професионални съдии, е въпрос на национална правна уредба. Не може да се прави паралел и с дисциплинарните производства по Кодекса на труда, доколкото той има специфичен предмет на регулиране, а именно обществените отношения, които възникват и се осъществяват по повод полагането на зависим труд и непосредствено свързаните с тях отношения. Адвокатурата, от друга страна, е независима и самоуправляваща се, а адвокатската професия – свободна. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че в ЗАдв. са предвидени правила, които гарантират възможността за отвод на членовете на дисциплинарния състав, като това е гаранция срещу евентуална пристрастност на всеки един от тях. Не може да се прави паралел и с дисциплинарните производства по Кодекса на труда, доколкото той има специфичен предмет на регулиране, а именно обществените отношения, които възникват и се осъществяват по повод полагането на зависим труд и непосредствено свързаните с тях отношения. Адвокатурата, от друга страна, е независима и самоуправляваща се, а адвокатската професия – свободна. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че в ЗАдв. са предвидени правила, които гарантират възможността за отвод на членовете на дисциплинарния състав, като това е гаранция срещу евентуална пристрастност на всеки един от тях. Правилен е изводът на районния съд, че в настоящото производство не се доказва предубеденост на членовете на Дисциплинарния съд към САК, в частност – на председателя на дисциплинарния състав. Изложените от въззивника-ищец обстоятелства, освен недоказани, не са и годни да обосноват извод за пристрастност на председателя на състава по отношение на конкретното дисциплинарно производство. Следва да се посочи още, че адв. В. В. не е искал отвод, на членовете или председателя на дисциплинарния състав. Дори да се приеме, че в конкретния случай член на първоинстанционния дисциплинарен състав не е бил безпристрастен, то гаранция за разглеждането на дисциплинарното дело от Висшия дисциплинарен съд осигурява необходимите гаранции за осигуряване на достъп до независим и безпристрастен съд. Освен това, от материалите по делото се установява, че в хода на дисциплинарното производство на ищеца в била предоставена възможност защита на правата му подаване на възражения и обяснения в сроковете по чл. 137, ал. 1 и чл. 138, ал. 4 ЗАдв., ангажиране на доказателства и на адвокатска защита, както и обжалване на първоинстанционното решение. Спазени са изискванията за публично разглеждане на дисциплинарното дело и за мотивиране на актовете на Дисциплинарния съд и на Висшия дисциплинарен съд. Не се установява неравенство в третирането и по отношение на обжалваемостта на отказите за образуване на дисциплинарно производство, доколкото законодателно разрешение кореспондира с прогласения в чл. 134 КРБ принцип за свобода, независимост и самоуправление на адвокатурата. Неотносими към настоящата хипотеза са цитираните от въззивника решение по делото Х срещу Белгия, касаещо процедурата за възстановяване в адвокатския списък на лице, лишено от адвокатски права, както и решение на СЕС по дело C-218/19 относно условията за достъп до адвокатската професия, установени от националната правна уредба. Въззивният съд е обсъдил и решението по делото Льо Конт, Ван Льовен и Де Мейер срещу Белгия, което касае несъответствие на производството във връзка с обжалване на решението на Сдружението на медиците за лишаването от право да се упражнява медицинска професия и е обосновал извода, че с оглед спецификите на процедурата (по белгийското право), изследвана в това решение, неговите разрешения също са неотносими към настоящия спор. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател е поискал производството по делото на ВКС да бъде спряно и да бъде направено искане до Конституционния съд да установи противоконституционност на разпоредбите на чл.129, ал.1, чл.130, ал.2 и чл.137, ал.6 от ЗАдв., но с последваща молба, в която се позовава на приетото в определение № 15 от 12.12.2024 г. по конституционно дело № 31/2024 г. и решение от 10.12.2024 г. на ЕСПЧ по дело Светлозар Николов срещу България по жалби 13777 и 49090 от 2018 г., че дисциплинарните съдилища могат да бъдат разглеждани като „трибунал“ по смисъла на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС касационният жалбоподател е оттеглил искането за спиране на производството. Касационният жалбоподател мотивира искането си по чл.150, ал.2 КРБ за сезиране на Конституционния съд с въпроси по приложението на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС, чл.2, пар.1 от Протокол № 7 към Конвенцията, като твърди, че в ЕСПЧ по тях е допусната до разглеждане по същество жалба на друг български адвокат (вероятно Светлозар Николов, решението по чиито жалби по-късно представя). Настоящият съдебен състав намира, както и въззивният, че искането за сезиране на искане до Конституционния съд на основание чл.150, ал.2 КРБ за установяване на противоконституционност на посочените разпоредби е неоснователно поради това, че установяването на противоречие на закон (ЗАдв.) с международен договор (ЕКЗПЧОС и протокол към нея) не обуславя извод за неговата противоконституционност. Както и че такова противоречие е обективно и не зависи от конкретните действия на състава на дисциплинарните съдилища по делото на ищеца, които дори да са незаконосъобразни, не водят до противоконституционност на съответната законова разпоредба, ако такава съществува обективно. Поради което това искане е неоснователно и не следва да бъде уважено. Касационният жалбоподател е представил касационна жалба, в която се съдържа изложение на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят поставя следните правни въпроси: