Определение № 1003 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2371/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на Н. И. К., чрез адв. М. Р., срещу въззивно решение № 118/25.03.2024 г. по в. гр. д. № 8/2024 г. по описа на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове за признаване за установено по отношение на Е. М. Г. и К. М. И., че Н. И. К. е собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: УПИ *, кв. 1 по плана на [населено място], [община], с площ 1 355 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда и стопански постройки. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която исковете са отхвърлени на основание наследствено правоприемство и производството по делото е прекратено в тази част. В изложението към подадената касационна жалба се съдържат доводи за недопустимост на обжалваното решение в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение. Поддържат се основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са поставени въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същите, обобщени от настоящата инстанция, са следните: 1. „владението на един от наследниците на сънаследствен имот и позоваването му на придобивна давност по отношение наследствената част на другия наследник; по какъв начин следва да се прояви промяната му в намерението за своене на целия имот“; 2. „при установяване на фактическа власт от страна на единия съсобственик на основание наследяване непосредствено след смъртта на общия наследодател върху идеалната част на сънаследника, с намерение да я свои, което е възникнало и в резултат на вътрешни отношения между съсобствениците и без противопоставяне на другия, могат ли наследниците му да оспорват придобитото право на собственост по давност, когато тя е изтекла приживе на техния наследодател“. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците Е. М. Г. и К. М. И. са подали отговор на касационната жалба, като поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че след смъртта на майка й през 2004 г. ищцата владее целия имот самостоятелно повече от 15 години. Брат й М. И. М. не се е противопоставял до смъртта си през 2020 г., като до този момент тя е плащала данъците за целия имот. Ответниците са наследници по закон-дъщери на М. И. М.. Същите не са оспорвали правото на собственост на ищцата върху притежаваната от нея 1/2 ид. ч. на основание наследствено правоприемство. Установено е, че майката на ищцата Р. Х. И. е била призната за собственик на процесния имот на основание наследство, делба и давностно владение. Същият е деклариран като съсобствен от ищцата след смъртта на майка й. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на две групи свидетели, като от показанията им се установяват следните факти. Според показанията на свидетелите Г., С. и П., ангажирани от ищцата, след смъртта на майка си тя поддържа имота, грижи се за него. М. М. не е участвал в ремонта му, идвал е на гости веднъж-два пъти в годината, а след като е заминал за Германия го е посещавал само през лятото. стопанисва, ремонтира. Ищцата и брат й са били в добри взаимоотношения. Свидетелят Н., посочен от ответниците, установява, че наследодателят им е посещавал имота през почивните дни, за да свърши „някаква работа“, носил е инструменти. Казвал му е, че има имот, като не е споделял за съществуващ спор. В обжалваното въззивно решение е прието, че не е установено манифестиране на намерението за своене на идеалните части на бащата на ответниците, като съдът се е позовал на разясненията, дадени в тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. Горното заключение е направено след подробен анализ на гласните доказателства. В частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, са изложени съображения, че е налице произнасяне свръхпетититум – наследственото правоприемство не е заявено като самостоятелно придобивно основание. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Решаващите изводи на въззивния съд са направени в съответствие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК, като именно въз основа на неговите постановки е посочено, че разграничителният критерий между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, е начинът, по който е установена фактическата власт. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. В конкретната хипотеза е прието, че не е доказано държането на наследствената идеална част на брата на ищцата да е превърнато във владение. Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение поради вероятната му недопустимост в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за установяване правото на собственост на ищцата върху 1/2 ид. ч. от процесния имот, както и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото. По отношение на тази идеална част е липсвал правен интерес за ищцата да претендира установяване на правото си на собственост. Нейната принадлежност не е оспорена от ответниците. Същевременно, за да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че наследственото правоприемство не е въведено като самостоятелно придобивно основание, но е потвърдил същото в частта, с която исковете са отхвърлени за целия имот /включително и за 1/2 ид. ч., притежавана на основание наследствено правоприемство/. Претендираното от ищцата право е правото върху притежаваната от ответниците общо 1/2 ид. ч. по силата на наследствено правоприемство, за която се твърди, че е придобита на основание придобивна давност. Поради изложените по-горе съображения, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с цел преценка неговата допустимост в описаните по-горе части. С оглед допускането на касационното обжалване, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, в допуснатата до обжалване част, в размер на 93,70 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение