Определение № 902 от 15.11.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Т. К. срещу решение № 1500 от 26.11.2009 г. на Варненския окръжен съд по в.гр.д.№ 1362 от 2009 г., с което е оставено в сила решение № 1234 от 23.04.2009 г. по гр.д.№ 7792 от 2007 г. на Варненския районен съд за уважаване на предявения от В. А. С., Т. А. М. и П. А. М. срещу М. Т. К. иск с правно основание чл.108 от ЗС за установяване на собствеността и предаване на следния недвижим имот: ½ ид.ч. от едноетажна жилищна сграда в гр.Варна, ул.”Арх.Мирчев” № 4, състояща се от входно антре, три стаи, три избени помещения, едно складово помещение, ½ ид.ч. от външна тоалетна, заедно с ¼ ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, с площ от 230 кв.м., съставляващо УПИ VIII-389 от кв.14а по плана на гр.Варна, 24 микрорайон.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради постановяването му в противоречие с материалния закон и съществени процесуални правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване по същество се сочи чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Касаторката счита, че обжалваното съдебно решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата по въпроси, свързани с преценката на съда за наличието на предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл.108 от ЗС и произнасянето му относно осъществено владение от ответницата, относно характера на това владение, което обуславяло правно основание годно да я направи собственик, относно това, счита ли се оборена презумпцията на чл.69 от ЗС и относно допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на съда да спре делото до приключването на друго висящо между страните дело. Като практика на съдилищата, на която обжалваното решение противоречи, касаторката е посочила: решение № 270 от 06.03.2006 г. по гр.д.№ 2817 от 2004 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1086 от 12.11.2008 г. по гр.д.№ 4556 от 2007 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 20 от 19.03.2007 г. по гр.д.№ 143 от 2006 г. на Районен съд-Д., оставено в сила от ВКС с решение № 1333 от 20.12.2008 г. по гр.д.№ 5215 от 2007 г. и ППВС № 6 от 27.12.1974 г.

Ответниците по касационната жалба В. А. С., Т. А. М. и П. А. М. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесната част от имота, а ответницата не е придобила правото на собственост върху него по давностно владение, тъй като въобще не е установявала владение върху този имот- същата е била допусната да живее в имота от неговия собственик А. Т. М., с когото е живеела на семейни начала до негова смърт през 2001 г., а след неговата смърт наследниците на А. М. също са се съгласили тя да остане да ползва имота. Дори и да се приемело, че М. К. е установила владение върху имота след смъртта на А. М., то периодът от неговата смърт през 2001 г. до завеждане на исковата молба през 2007 г. не е достатъчен за придобиването на този имот по давност, тъй като това нейно владение би било недобросъвестно.

С оглед на тези мотиви на въззивния съд съществените за делото въпроси касаят това, дали ответницата е установила владение върху имота и какъв е характера на това владение- добросъвестно или недобросъвестно.

Няма противоречие по тези и другите посочени от касаторката материалноправни и процесуалноправни въпроси между обжалваното решение и посочените решения на други съдилища:

1. В решение № 270 от 06.03.2006 г. по гр.д.№ 2817 от 2004 г. на ВКС, Четвърто г.о., е прието, че при обещание за прехвърляне на собствеността върху недвижим имот и при доброволно въвеждане във владение на кандидат-купувача, той може да иска сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения към деня на постановяване на съдебното решение, тоест като добросъвестен владелец. Решението касае случай на сключен между собственика и владелците предварителен договор и предаване на владението върху имота преди сключване на окончателния договор. В този случай по изричната разпоредба на чл.70, ал.3 от ЗС сумата, която се дължи на кандидат-купувача на имота за извършени от него подобрения в този имот, се приравнява на сумата, която собственикът дължи на добросъвестния владелец на имота за направени от него подобрения. Това не означава обаче, че купувачът по предварителния договор е добросъвестен владелец на този имот. Напротив, последователна и трайна е съдебната практика, че този кандидат-купувач е недобросъвестен владелец. Няма противоречие между приетото в това решение на ВКС и обжалваното решение, тъй като по настоящото дело спорът не е за направени в имота подобрения от кандидат-купувач по предварителен договор и тъй като ответницата по настоящото дело М. К. въобще не е установила владение върху процесния имот въз основа на такъв предварителен договор за покупко-продажба на имота: по делото не са представени доказателства за сключен такъв предварителен договор между собственика А. М. и ответницата М. К., а има само свидетелски показания, че А. М. смятал да прехвърли имота на М. К., но писмен договор за такова прехвърляне не е бил сключен. Дори и да се приеме, че е бил сключен такъв предварителен договор между А. М. и М. К. и въз основа на този договор А. М. е предал владението на спорния имот на М. К., и в този случай, като бе изложено и по-горе, М. К. би била недобросъвестен владелец на процесния имот и като такъв е следвало да го владее повече от 10 години /чл.79, ал.1 от ЗС/, за да може да се приеме, че го е придобила по давност.

2. В решение № 1086 от 12.11.2008 г. по гр.д.№ 4556 2007 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че самото държане на имот, собственост на друго лице /в случая бащата на държателя/ не доказва установено владение върху имота за периода преди смъртта на собственика на този имот. Същото е прието и в обжалваното решение- че ответницата М. К. е била допусната да живее в имота от собственика А. М. и до неговата смърт не е била владелец, а само държател на този имот.

3. В решение № 20 от 19.03.2007 г. по гр.д.№ 143 от 2006 г. на Районен съд- Д., оставено в сила от ВКС с решение № 1333 от 20.12.2008 г. по гр.д.№ 5215 от 2007 г. е посочено какви са предпоставките за уважаване на иск за собственост- ищецът да е собственик на имота, ответникът да го владее или държи и това владение или държане да е без правно основание. По същество същото е прието и в обжалваното решение, като съдът е счел, че ищците са доказали правото си на собственост върху процесния имот и обстоятелството, че ответницата държи този имот, а ответницата не е доказала основанието си да държи имота, конкретно не е доказала възражението си за придобиване на имота по давност.

4. В ППВС № 6 от 27.12.1974 г. е прието, че владението въз основа на нищожен договор е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока. Това ППВС няма приложение към конкретния случай, при който не е доказано ответницата да е сключила със собственика на имота какъвто и да било договор за прехвърляне на право на собственост върху този имот /бил той и нищожен на някакво основание/, за да се поставя и обсъжда този въпрос.

5. В решение № 642 от 25.04.2008 г. по в.ч.гр.д.№ 125 от 2008 г. на Врачанския окръжен съд е възпроизведена разпоредбата на чл.70 от ЗС относно това, кой владелец се счита за добросъвестен. Обжалваното по настоящото дело решение не противоречие на горепосоченото решение, тъй като в него също е прието, че владението без наличие на правно основание затова е недобросъвестно.

Предвид на всичко гореизложеното настоящият състав на ВКС счита, че е налице противоречива относима към настоящия правен спор съдебна практика, по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, поради което касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

Следва да се отбележи, че съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.г.рд.№ 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС, въпросът, дали съдът е допуснал съществени процесуални нарушения при разглеждането на делото /например, както счита касаторката, дали правилно или неправилно е отказал да спре делото/, не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, а е основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК, поради което този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия