Определение № 5149 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2542/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. Н., чрез адв. П. К., срещу въззивно решение № 867 от 10.02.2026 г., постановено по в. гр. д. № 9920/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 11563 от 16.06.2025 г., постановено по гр. д. № 65102/2023 г. по описа на Софийски районен съд, е: 1/ предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Г. Л. Н., на майката А. Т., при която е определено и местоживеенето на детето; 2/ определен подробно посочен режим на лични отношения на бащата Л. В. Н., с детето Г. Л. Н.; 3/ осъден бащата Л. В. Н. да заплаща на малолетното си дете Г. Л. Н., действаща чрез нейната майка и законен представител А. Т., месечна издръжка в размер на 165 евро (322,71 лева), считано от привеждане в изпълнение на решението в частта за местоживеенето на детето до настъпване на законна причина, изменяща размера ѝ или прекратяваща издръжката, ведно със законна лихва върху всяка просрочена сума до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговото обезсилване, а в условията на евентуалност за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „От значение ли е при преценката на въззивния съд за критериите по ППВС № 1 от 1974 г. фактът, че единият родител не е подал искова претенция по чл. 127, ал. 2 СК в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, респективно не е заявил в този срок желание да отглежда детето?“; 2/ „Допустимо ли е въззивният съд да мотивира решението си с представени писмени доказателства, които не са заверени за вярност от страната и които са представени след изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК?“; 3/ „Следва ли да се приеме, че ако в срока за отговор на искова молба, такъв не е подаден от ответника, то по критерия желание на родителя да отглежда детето, другият родител е по-пригоден?“ – първите три въпроса се поставят във връзка с доводите за недопустимост; 4/ „Следва ли въззивният съд да мотивира решението си със съвкупен анализ на критериите, посочени в ППВС № 1 от 1974 г., или е достатъчно при определяне на родителските права да разгледа само някои от критериите?“ – сочи се противоречие с ППВС № 1 от 1974 г., както и с решение № 254 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 940/2019 г. на III г.о. на ВКС; 5/ „Как ще се отрази на детето преместването на друго място? Как ще се отрази на малолетното дете промяната в жилищните условия?“; 6/ „Има ли водещ критерий?“; 7/ „По кои критерии е по-пригоден бащата? Взети ли са тези критерии предвид?; 8/ „Извършил ли е съдът нарушение на служебното начало и на процесуалните правила – ППВС № 1/1974 г., като не е направил съвкупен анализ?“; 9/ „Длъжен ли е съдът да направи анализ на съвкупността от критерии?“; 10/ „Допустимо ли е/извършва ли съдът процесуално нарушение когато е взел предвид само възрастта, пола и връзката с едноутробния брат?“; 11/ „Следва ли съдът да определи в решението си мястото и начина, където и по който ще става предаването на децата и доколко подробно трябва да бъде определено?“ – поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата, А. Т., чрез адв. Д. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че страните са родители на детето Г. Л. Н., родено на 11.07.2022 г.; че същите не са сключвали граждански брак, не съжителстват заедно от октомври 2022 г., като от този момент и понастоящем детето Г. живее при бащата; че и двамата родители при изслушването им пред въззивната инстанция поддържат искане да упражняват родителските права по отношение на дъщеря си. При формиране на изводите си решаващият състав е съобразил заключението на приетата по делото съдебно-психологична експертиза, от което е установил, че страните притежават нужния родителски капацитет и годност да осигурят своевременни, достатъчни и адекватни родителски грижи за детето, като при тях не се доказват дефицит в способността да оценяват и осигуряват базисните нужди на малолетната; че не се констатират данни детето да е било обект на физическо или психическо насилие, нито наличие на фактори при родителите, които да поставят подрастващата в риск, в това число на психологични проблеми при някого от родителската двойка; че с всеки от родителите си малолетната Г. се чувства сигурна, защитена и привързана, като е установено наличие на формирана нормална привързаност към всеки от родителите; че при детето липсва отчуждение от когото и да е от родителите му, а в хода на изследването не е констатирано умишлено омаловажаване от бащата или майката на другия родител; че като подходящ за съхраняване на психо-емоционалния комфорт на детето и връзката му с двамата родители е приет режим на лични отношения с неотглеждащия родител, който включва контакт с приспиване и през делнични дни, като е направен и извод, че ограничаването на контакта на детето с неотглеждащия родител може да има негативни последици за Г.. От изслушването на вещото лице второинстанционният съд е посочил, че констатираната в експертното изследване разлика в привързаността на детето към двамата родители не налага извод за по – добър или по – лош контакт на малолетната с някого от тях, а за емоционална автентичност, която е различна при двата пола; че по – голямото спокойствие на детето, демонстрирано пред експерта в присъствието на майката, може да бъде обяснено с обстоятелството, че тази среща е втора на детето с психолога и помежду им вече съществува познанство; че детето се нуждае от активното присъствие и на двамата родители в живота му, което би го изградило като здрава личност с добра самооценка, с ниска тревожност, без свръхочаквания към другите. Въззивната инстанция е намерила още, че съгласно изготвените в производството социални проучвания, регламентираният с привременните мерки режим на лични отношения на страните с детето Г. се спазва, бащата полага основните грижи за малолетната в периода от сряда до неделя, а понеделник и вторник подрастващата е с майка си. Дъщерята на страните е записана в частна детска градина, посещава първа група там редовно, с изключение на вторник, когато е със своята майка. Подрастващата има избран личен лекар, когото посещава за профилактични прегледи, придружена от двамата родители. В жилищата на страните се поддържат подходящи за отглеждането на детето хигиенни и битови условия. Налице е силно изградена емоционална връзка на малолетната Г. и с двамата родители, които разполагат с капацитет, жилищни условия, подкрепяща среда, приемливо работно време и доходи за отглеждането й, като при никого от родителската двойка не са установени рискови фактори за подрастващата. При така изложената фактическа обстановка, второстепенният съд е приел от правна страна, че с оглед обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК, към който препраща нормата на чл. 127, ал. 2 ГПК, съблюдавайки най-добрия интерес на детето и с оглед конкретните обстоятелства по делото, то местоживеенето на Г. следва да бъде при нейната майка А. Т., която да упражнява родителските права. Горното е обосновал със съображения, че и двамата родители изразяват желание и готовност да упражняват родителските права и притежават съпоставим родителски капацитет; че при тях не се доказват преки или косвени данни за рискови фактори за отглеждането на Г., нито дефицит в способността да оценяват и осигуряват базисните физически нужди, емоционална топлина и подкрепа за развитието ѝ; че липсват твърдения и доказателства за влязло в сила съдебно решение, по което да е издадена заповед за защита от домашно насилие, каквито са твърденията на майката; че здравословното състояние и на двамата родители позволява пълноценно упражняване на родителската отговорност по отношение на детето; че липсват основания за дискредитиране на моралните качества на коя и да е от страните, както и че не се установява социалното обкръжение на родителите да е източник на риск за малолетната. При формиране на крайния си извод решаващият състав е съобразил и следните обстоятелства, че бащата установява по-добра материална обезпеченост спрямо тази на майката, но не се доказва в производството последната да среща затруднения при покриване собствените си и на детето базисни материални нужди, като и двамата са способни да осигурят физически и психически безопасна среда за подрастващата; всяка от страните е осигурила на детето дом, в който се поддържат добри хигиенни и битови условия, подходящи за отглеждането му; не се констатира родителите да имат брачни партньори, да са установили други партньорски отношения или да живеят във фактическо съпружеско съжителство; бащата може да се ползва при отглеждането и възпитанието на детето от помощта на своите сестра и майка, докато обратно, майката не заявява да разполага с подкрепяща среда; от раждането на детето бащата е полагал основно, устойчиво и надеждно самостоятелните грижи за малолетната, но, видно от заключението на неоспорената от страните експертиза, в условията на ограничен контакт с детето в рамките на постановените привременни мерки, майката е успяла да изгради връзка с Г., която е типична за майчината роля и е съумяла адекватно да се грижи за детето; актуалният работен график на страните, позволява същите да съобразяват трудовите си ангажименти с графика на малолетната Г. и адекватно да отговарят на ежедневните ѝ нужди. Предвид изложените съображения и акцентирайки върху пола на детето, малката възраст на Г., предполагаща необходимостта от възпитаване на хигиенни навици и възприемане на модел на женско поведение, значително различаващ се от този на мъжа, както и с оглед разясненията в т. II, б. „е“ от ППВС № 1/1974 г., ролята на майката в настоящия случай, както и интересът на малолетната от изграждането на връзка с едноутробния ѝ брат, въззивният съд е възприел като целесъобразно, упражняването на непосредствената грижа да се възложи на майката, при която детето да живее. С оглед установената връзка на Г. с нейния баща, полаганите от него до момента грижи за детето, ролята на този родител в живота на подрастващата, както и останалите доказателства по делото, въззивната инстанция е намерила, че следва да бъде определен разширен режим на лични отношения на бащата с неговата дъщеря, който да включва делнични и почивни дни, съобразно препоръките на вещото лице и при съобразена със същите обща продължителност, но при окрупняване на контакта с оглед избягване на конфликтни ситуации между родителите, които да рефлектират неблагоприятно спрямо малолетната и с цел избягване на дискомфорт при нея от честата смяна на дома. Приела е още, че не следва да посочва от къде да бъде вземано и къде да бъде връщано детето, тъй като евентуални ограничения биха създали сериозно неудобство, предвид заниманията на детето – логопедични, спортни или извънкласни, или ангажимент на другия родител. Констатирала е също така, че така определеният режим ще позволи на бащата пълноценно да родителства, без да се чувства изолиран от живота на детето си, а на последното – да расте с подкрепата и под грижите и на двамата си родители; че същият ще осигури възможността бащата да се включва в ежедневието на детето, както и възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между малолетната и бащата като по този начин ще съхрани емоционалната връзка помежду им. По иска на майката за присъждане на месечна издръжка за малолетната, въззивният състав е приел, че предвид възрастта, установените обичайни за нея нужди от храна, облекло, здравни и образователни грижи, липсата на специфични здравни потребности, декларираните от страните възможности, но и съобразно ангажираността на бащата с покриване на разходите за детско заведение, както и разширения режим на лични отношения на този родител с детето, налагат необходимостта бащата да заплаща издръжка на детето в размер на 165 евро (322,71 лева). Изрично е посочил, че доколкото към датата на депозиране на сезиращата молба и понастоящем непосредствените грижи за детето Г. са полагани от бащата, то издръжката е дължима от привеждане в изпълнение на решението в частта за местоживеенето на подрастващата. По изложените съображения второстепенният съд намерил, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която упражняването на родителските права по отношение на детето Г. е възложено на бащата, в частта, в която е определено местоживеенето на малолетното при бащата, в частта на определения режим на лични отношения на майката с детето, в частта, в която А. Т. е осъдена да заплаща на детето Г. месечна издръжка в размер на 270 лева, считано от датата на постановяване на решението, и е отхвърлена претенцията ѝ по чл.127, ал.2 СК (ред. ДВ, бр. 47 от 2009 г.). При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: На първо място след извършена преценка, настоящият състав счита, че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване, за да се провери вероятна недопустимост на обжалваното решение поради подаването на отговор на искова молба и предявяване на насрещна искова претенция извън преклузивния срок затова. В случая, видно от данните по делото пред първата инстанция, А. Т. е получила препис от исковата молба на 12.02.2024 г., като срокът за отговор по нея изтича на 12.03.2024 г. (присъствен ден). Съгласно данните по делото (видно от л. 62 от първоинстанционното дело), А. Т. е подала отговор на исковата молба и насрещен иск, чрез адв. Й. Б., по ел. поща на 12.03.2024 г. в 23:46, които е коригирала с последващ имейл от 13.03.2024 г. Съгласно чл. 129, ал. 5 ГПК поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването ѝ. В случая първоначално подаденият отговор на исковата молба и насрещен иск в действителност не са били подписани електронно от упълномощения адвокат, каквито са и твърденията на жалбоподателя, поради която причина същите са били подадени втори път, подписани с валиден електронен подпис. Ето защо, доводите на страната за недопустимо произнасяне от страна на съда по насрещен иск, предявен извън предвидения едномесечен срок, са неоснователни. В обобщение, в случая не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявен насрещен иск, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. По изложените по-горе мотиви, искането за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора първи три въпроса, е неоснователно. Същите са привързани към оплакванията му, че съдът се е произнесъл по недопустим насрещен иск, подаден извън предвидения по закон срок; че се е произнесъл по доказателства, които са представени след изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК; че в случая отговор на исковата молба не е подаден в срок, поради което другият родител е по-пригоден по критерия желание да отглежда детето. Както се посочи в мотивите по-горе, в настоящия случай няма данни за нередовност на насрещната искова молба, нито се установява произнасяне по факти и доказателства, които не са релевирани като основания в исковата молба, извън предвидения в процесуалния закон срок. Съгласно трайно установеното в съдебната практика разрешение, съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета на иска, така както е очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на последната, или изменен след надлежно заявени искания. В настоящия случай въззивният съд е съобразил посочените разяснения. Несъгласието на жалбоподателя с изводите, до които е стигнал съдът след анализ и преценка на доказателствата, както и надлежно въведените в процеса обстоятелства, на които се основава насрещната искова претенция, не може да обоснове основание за достъп до касация. Останалите повдигнати от касатора въпроси са взаимосвързани и обобщено се свеждат до материалноправния въпрос за комплекса от предпоставки, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права и какъв режим на лични контакти следва да се определи за детето и другия родител. Следва да се посочи, че в своята практика Върховният касационен съд последователно е изтъквал, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно: решение № 147/4.06.2014 г. по гр. д. № 1557/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г. на ІV г. о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр. д. № 4794/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС, реш. по гр. д. № 59/2018 г., гр. д. 2396/2017 г. и др. Най-добрият интерес на детето определя решението на съда при възлагане упражняването на родителските права и при мерките за личните отношения включително, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете. Същевременно в практиката си ВС и ВКС /пр.: Решение на ВКС, ІV ГО, постановено по № 3368/2017 г. / нееднократно са посочвали, че най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, които по същината си отразяват елементите, подлежащи на преценка при оценяването и определянето на най-добрите интереси на детето, посочени от Комитета за правата на детето в Общ коментар № 14/2013 г.) към Конвенцията за правата на детето: възгледите на детето, идентичността на детето, запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията, грижа за детето и неговата закрила и безопасност, уязвимо положение, право на детето на здравеопазване, право на детето на образование. Най-добрият интерес на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. Винаги, когато трябва да се вземе решение, което ще засегне конкретно дете, е задължително предварително да се оцени възможното въздействие (положително или отрицателно), което решението ще има върху това дете. Решението на съда трябва да вземе предвид в конкретната фактическа обстановка по случая кои елементи имат отношение към оценката на най-добрия интерес на детето и да се определи тежестта на всеки един от тях спрямо останалите, като е възможно не всички елементи да имат отношение към всеки индивидуален случай, и различните елементи могат да се разглеждат по различни начини в различните случаи и да имат различна важност в цялостната оценка. Съдебното решение следва изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието на елементите в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи най-добрия интерес на детето. При тази преценка освен положението на конкретното дете се съобразява и дали твърдението за неговия най-добър интерес от страна на родителите не се основава на собствените им интереси в споровете, свързани с грижите за детето. Нееднократно в практиката си ВС и ВКС са приемали и това, че обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права са: родителските качества и способността за полагане грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя – социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата – привързаност между деца и родители и между децата, условията на живот при майката и бащата; оказване на помощ от трети лица при отглеждане и възпитание на децата; заетост на родителите и възможност да осъществяват постоянен контрол и да общуват ежедневно с децата; подход на родителите към децата; личностните и морални качества на родителите; фактически сложилите се отношения и евентуалната вреда за децата при промяната им, и всички други с оглед конкретиката на случая, в това число и че право на всяко дете и негова естествена потребност е то да общува и с двамата си родители. По тази причина, по повод мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето и с оглед спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата. Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му. Същевременно режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като както се посочи и в мотивите по-горе право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. Свиждането и вземането на детето от родителя, на когото не са предоставени родителските права, са неразделни части от поддържането на лични отношения. От изключително значение с оглед защита интереса на децата е при какви условия ще се осъществява контактът. С оглед на това съдилищата следва да посочват достатъчно детайлно и прецизно условията, за да не се препятства изпълнението на определения режим, както и за да се избягват конфликти или спорове между родителите. Във всички случаи следва да се държи сметка от съда и за това, че новият режим на лични контакти действа от влизане в сила на съдебното решение. До този момент са в сила и подлежат на изпълнение в зависимост от конкретния случай или определените от съд привременни мерки, или постановените такива с предходно, вече влязло в сила, съдебно решение. Всички тези положения са съобразени от въззивния съд, поради което не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос. Съобразявайки служебното си задължение да следи за най-добрия интерес на детето, в мотивите на решението си съдът е извършил преценка на конкретните обстоятелства и правнорелевантни факти, въз основа на които е предоставил упражняването на родителските права на майката и е определил режим на лични контакти с бащата, който в най-пълна степен е съответен и ще позволи детето да расте под грижите и на двамата си родители. При разрешаването на въпроса за упражняване на родителските права по отношение на детето, въззивната инстанция е съобразила ниската му възраст, пола, както и посоченото от вещото лице относно ролята на майката в живота на Г.. Отчитайки вече установената връзка на детето с нейния баща, както и полаганите от него до момента грижи, решаващият състав е определил разширен режим на лични отношения, като не е посочил мястото на предаване на детето, с оглед избягване на ограничения и неудобства за страните. Несъгласието на касатора с оценката и анализа на доказателствата и крайния резултат по спора, респ. изложените в тази връзка доводи не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Поради изложеното не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1300 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,