Определение № 599 от 26.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 500/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от А. У., чрез особените представители адв. П. З., адв. П. С.-А. и адв. Р. И.-П. срещу решение № 2761/12.12.2019г. по т.д. № 318/2019г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 1125/07.03.2019г. по т.д.№60/2018 г. на ОС-Благоевград в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК”ЕАД против касатора искове за присъждане на редовна възнаградителна лихва за сумата от 7 434,97 евро, начислена за периода 14.05.2015-15.03.2018г., както и на договорна лихва за забава от 638,22 евро за периода 21.07.2015г.-15.03.2018г., претендирани на основание договор за текущо потребление от 15.05.2014г. и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на „Банка ДСК”ЕАД сумата от 7 434,97 евро, представляваща редовна възнаградителна лихва за периода 14.05.2015-15.03.2018г. по договор за текущо потребление от 15.05.2014г. и сумата от 638,22 евро, представляваща договорна лихва за забава за периода 21.07.2015г.-15.03.2018г. по същия договор, както и в частта, с която е потвърдено решение №1125/07.03.2019 г. по т.д.№60/2018 г. на ОС-Благоевград в частта, с която е осъден касаторът да заплати на „Банка ДСК”ЕАД главница в размер на 28 098, 92 евро, дължима на основание посочения договор за текущо потребление, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.03.2018г. до окончателното изплащане на задължението и в частта на разноските. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК”ЕАД е подал писмен отговор, в който оспорва основателността на жалбата. Претендира присъждане на разноски за касационна инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл.430 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Констатирал е подписването между страните на 15.05.2014г. на договор за текущо потребление за предоставяне на сумата от 30 000 евро със срок на погасяване от 120 месеца и договорена съответна възнаградителна лихва. Съдът е обсъдил заключението на ССЕ, съобразно което е било установено усвояването на 15.05.2014г. на сумата по договора от страна на кредитополучателя, както и извършените от него погасителни вноски за главница в размер на 1 901,08 евро, за договорни лихви – 2 797,34 евро, за наказателни лихви – 0,61 евро и за такса управление на кредита – 600 евро, като последното плащане е било от дата 14.06.2015г. Вещото лице е изчислило останалите непогасени по договора суми към датата на предявяване на исковата молба. САС е кредитирал заключението на СГЕ, според което подписите за „кредитополучател”, „декларатор” и „подпис” върху процесния договор са били положени от касатора и върху 4 бр. декларации. Като е споделила констатациите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, въззивната инстанция е счела за неоснователно възражението на длъжника, че не е възникнало валидно договорно правоотношение между страните, тъй като касаторът не владеел български език и е подписал договора, без да е взел информирано решение за сключването му. Изложила е съображения, че съобразно събраните доказателства е останало неустановено до каква степен касаторът, който от 2012г. предибава постоянно в България и има регистрирано търговско дружество владее български език и може ли сам да прочете и разбере съдържанието на договора. Решаващият състав се е позовал на практика на ВКС и съобразно същата е заключил, че само фактът, че чужденец е подписал договор на български език, не е основание да се приеме, че сделката е недействителна. Ако тази страна е имала колебание относно точното съдържание на документа, е могла да откаже да го подпише, или да положи дължамата грижа като поиска назначаване на преводач, който да й разясни съдържанието, едва след което да положи подпис. В случай, че се твърди въвеждане в заблуждение от другата страна или трето лице именно поради незнание на езика на документа с цел да го подпише, то това са основания за унищожаване на сделката. Те също следва да бъдат въведени като възражение и доказани в процеса. Поради което САС е приел, че не е налице твърдяната липса на съгласие. Касторът е подписал договора и се е възползвал от получената сума, като и е направил част от погасителните вноски. Въззивната инстанция е посочила, че след преценка на договорните клаузи и заключението на ССЕ, се установява, че към момента на подаване на исковата молба са били налице условията по договора за обявяване от банката на целия остатък от кредита за предсрочно изискуем. Това право е било упражнено с подаване на исковата молба и е породило действие от момента на съобщаването на длъжника, в случая – от момента на връчване на копие от исковата молба на особения представител. Въззивният съд е приел, че клаузите на чл.8 и 9 от договора – относно възможността за едностранна промяна в размера на възнаградителната лихва, са нищожни като неравноправни, поради което е заключил, че по отношение на тази лихва и падежите на погасителните вноски следва да се прилагат първоначално договорените условия. За неоснователно е намерено възражението на касатора за нищожност на клаузата на чл.19.1 от ОУ, приложими към договора, относно размера на наказателната лихва. Според САС се касе за предварително определена от страните неустойка за неизпълнение на задължението за заплащане на съответната погасителна вноска в срок. Уговарянето й в размер на 19,45% годишна лихва или 0,05% на ден не накърнява добрите нрави, тъй като не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване по следни правни въпроси: 1/ Към кой момент следва да бъде извършена преценка за нищожност на договора поради липса на съгласие?; 2 / Поражда ли правни последици договор на български език, подписан от чужденец, за който няма данни да владее български език?; 3/ Усвояването на сумата по договор за кредит и последващо плащане на погасителните вноски имат ли отношение към въпроса дали сключеният договор е нищожен поради липса на съгласие? Въведено е по първи въпрос допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, при твърдение на касатора за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, обективирана в решение № 94/13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, II т.о., а по втори и трети въпрос – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като произнасянето по него е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че първи и трети въпрос са свързани, тъй като касаторът счита, че въззивният съд е направил извод за неоснователност на възражението за липса на съгласие от страна на кредитополучателя да подпише договора въз основа на действия на последния, следващи сключването на договора – получаване на сумата, заплащане на погасителни вноски. И двата въпроса не се явяват обуславящи крайните правни изводи на САС, тъй като основното съображение за неоснователност на възражението за нищожност на договора поради липса на съгласие от страна на длъжника е, че е останало недоказано в процеса, че А. У. не знае български език, поради което не е бил информиран относно съдържанието на договора. Обуславящият характер на този аргумент се определя от съдържанието на направеното от особените представители на кредитополучателя възражение за нищожност - същият е чужденец и не знае писмено и говоримо български език, поради което не е могъл да разбере ясно и конкретно какви са клаузите на договора и общите условия и да прецени доколко той е подходящ за него. Усвояването на сумата и изплащането на вноските са прецени от въззивния съд само като допълнителни обстоятелства относно възможността на лицето да разбира съдържанието на подписания от него документ, като въззивната инстанция е изходила и от възложената на направилата възражението страна доказателствена тежест да установи твърдения от нея факт на незнание на езика. Още повече, че решаващият съд е констатирал обстоятелства, които разколебават тезата на касатора: от 2012г. той е постоянно пребиваващ в Република България и е управител и едноличен собственик на търговско дружество, вписано в ТР. В контекста на изложеното втори въпрос също не изпълнява изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставя отговора на същия от условието - да е установено в процеса, че кредитополучателят не знае български език. Както бе посочено САС не е приел за доказано възражението на касатора, че не знае български език или въобще степента на владеене на езика на договора. Във фазата по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да извършва проверка на доказателствата и да променя възприетата от въззивната инстанция фактическа обстановка. Следва да се има предвид, че законодателят не упортебява понятието чужденец дори и в нормата на чл.582 ГПК, нарушението на която води до нищожност на нотариалното удостоверяване. Знанието или незнанието на един език не е свързано с произхода на лицето. Установяването на степента на владеене на езика е винаги фактически въпрос. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение и на трите въпроса обуславя извод за недопускане на касационно обжалване. В полза на ответника по касацията „Банка ДСК”ЕАД следва да се присъдят сторените от него разноски за касационна инстанция в размер на 100лв., на осн.чл.78, ал.3 ГПК. Касаторът дължи по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30лв. за разглеждане на касационната жалба. В полза на особените представители на касатора адв.П. И. З., адв. П. Ю. С.–А. и адв. Р. З. И.–П. се дължат възнаграждения в размер на 943,33лв. за всяка една от тях, които следва да се внесат от „Банка ДСК”ЕАД по сметка на ВКС, на осн.чл.77 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,