Определение № 4166 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1625/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2305 от 22.08.2022г. по гр.д. № 11531/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 136919 от 10.06.2019г. по гр.д. № 22303/2016г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска за делба, предявен от Т. П. Т. против М. П. А., М. Е. А. и Р. Е. А. относно апартамент№ 38 в [населено място],[жк], [улица], вх.“Б“, ет.7. С въззивния акт е потвърдено и решение №20128822 от 01.06.2021г. по същото дело, с което е оставено без уважение искане за допълване на първоинстанционното решение в частта по искането по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт на М. Е. А.. Касационната жалба е подадена от ищеца Т. П. Т.. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставят правните въпроси: 1/при завещание, когато не е установено предаване на владението от завещателя на заветника приживе, изключена ли е възможността за осъществяване на фактическа власт от други съсобственици; достатъчно ли е да се съберат данни, че роднините са се уговорили собствеността да остане на определено лице или е необходимо да се докаже, че наследодателят приживе или неговите наследници са предали владението; 2/ когато завещанието е открито след приемане на наследството, изключена ли е възможността от осъществяване на владение от приелите наследството наследници по закон и презюмира ли се субективния елемент на владението от страна на заветника/наследника по завещание или той трябва да бъде заявен на наследника по закон; 3/ тече ли придобивна давност в периода между установяване на фактическа власт на основание, годно да направи лицето собственик, до момента, в който се установи, че основанието е нищожно; Упражняването на фактическа власт през този период представлява ли владение по смисъла на чл. 68 ЗС; 4/ съществува ли задължение наследниците по закон да следят съдържанието на книгите за вписване, ако да, от кой момент; 5/ длъжен ли е наследник по завещание/заветник да обяви същото на наследниците по закон или е достатъчно да предприеме действия за вписването му; налице ли е скрито придобивно основание ако наследникът по закон не е уведомен за съществуването на завещание; 6/ действия по „постягане“ и ремонти на жилище и от съсобственик на имота, които не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване, могат ли да се приемат като достатъчно доказателства за установено владение от трето лице върху останалата чужда идеална част от имота, след като няма данни, че третото лице е участвало в „постягането“ и ремонта; 7/ длъжен ли е съдът да постанови изричен диспозитив за отхвърляне на искане по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост по завещание, когато е приел за установено, че завещанието е нищожно. По последния въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по останалите както по чл. 280, ал.1, т.1, така и по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответниците по касационната жалба М. П. А., М. Е. А. и Р. Е. А. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба на апартамент, предявен от Т. П. Т. срещу М. П. А., М. Е. А. и Р. Е. А.. Видно от нотариален акт от 1994г., че процесният имот е даден в обезщетение за отчужден имот по реда на ЗТСУ и е бил притежание на П. Т. П. и ответницата М. П. А. при равни дялове. П. П. е починал през 2005г. и негови наследници по закон са децата му - ищецът Т. и ответницата М.. Съставено е от наследодателя саморъчно завещание на 20.05.2004г., с което завещава на внука си - ответникът М. Е. А., притежаваната 1/2 ид. ч. от апартамента. Саморъчното завещание е обявено на 08.08.2005г. и въз основа на него М. А. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. Приетата по делото графологична експертиза e установила, че завещанието не е написано и подписано от П. Т. П.. С договор за дарение от 1997г. М. А. и нейният съпруг Е. А. са прехвърлили на сина си - ответника Р. А., притежаваната от тях 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот. Събрани са гласни доказателства по направеното от М. А. възражение за придобиване на 1/2 ид.ч. от имота по давност. Свидетелката П. (сестра на наследодателя П. П.) установява, че два - три месеца след смъртта на брат й децата на М. А. започнали да „постягат” процесния апартамент; ремонтирали го и започнали да живеят в него. Свидетелят Е. А. (баща на ответниците М. и Р. А. и съпруг на ответницата М. А.) установява, че имало уговорка апартаментът да остане за децата на М.. След смъртта на дядо си в началото на 2005г. М. и Р. А. започнали да живеят в апартамента и да му правят ремонт. Свидетелят си помни, че преди дванадесет години, ищецът го попитал дали децата му няма да продават апартамента, а последният отговорил, че същият е техен и те си преценяват. Установено е, че относно процесния имот е допусната съдебна делба между ищеца и ответница М. А. при квоти - 1/4 ид. ч. за ищеца, и 3/4 ид. ч. за ответницата по гр.д. № 8914/2011 г. по описа на СРС. Съдът е счел, че настоящето производство не е недопустимо, тъй като участват и други лица. Първоинстанционният съд е намерил за основателно възражението на ищеца за нищожност на съставеното саморъчно завещание на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 42, б. „б”, предл. второ от ЗН, доколкото то не е изпълнено от завещателя. Прието е за основателно и възражението на ответника М. А. за придобиване по давност на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот, тъй като фактическото основание, въз основа на което е започнало владението, изключва владението на ищеца. С оглед на това е прието, че двамата ответници М. А. и Р. А. са собственици на по 1/2 ид. ч. от имота и предвид липсата на искане за допускане на делба между двамата, то предявеният иск е отхвърлен. Въззивният съд е споделил тези фактически изводи и е препратил към мотивите на Софийски районен съд. По оплакванията в жалбата съдът е приел, че от писмените доказателства се установява и не се спори между страните, че Р. А. е собственик на 1/2 ид.ч. от имота по силата на договора за дарение от родителите му. Спорът е кой е носител на правото на собственост на останалата 1/2 ид.ч. от имота. При установената неавтентичност на завещанието, то М. А. не е собственик на тази идеална част по завещание. Същият обаче е собственик въз основа на давностно владение. От събраните гласни доказателства е установена осъществяваната фактическа власт върху процесния недвижим имот от ответниците М. А. и Р. А.. Непосредствено след смъртта на дядо си те започнали да го „стягат“, да го ремонтират и след това заживели там. Показанията на двамата свидетели са безпротиворечиви за тези обстоятелства. Свидетелят А. сочи наличието на уговорка между роднините апартаментът да остане за неговите деца, както и това, че ищецът се интересувал дали имат намерение да го продават. Съдът е кредитирал тези показания като преки, непосредствени и съответстващи на събрания по делото доказателствен материал. Свидетелят Е. А. като баща на ответниците е заинтересован и неговите показания се ценят предвид тази заинтересованост, но това не е достатъчно да дискредитира показанията му. Той има преки впечатления както за уговорките, така и за осъществяваната фактическа власт върху имота, а и посоченото от него кореспондира с казаното от свидетелката П.. Ищецът не е ангажирал каквито и да е доказателства, които да разколебаят извода за осъществяване на фактическа власт от М. и Р. А.. Тези гласни доказателства, преценени съвкупно със завещанието, водят на извод за осъществявано владение от страна на М. А. на 1/2 ид. ч. въз основа на завещанието. Установената по делото нищожност на завещанието не влияе на правопораждащия владението юридически факт. Въз основа на него М. А. е започнал през 2005г. да осъществява фактическата власт върху 1/2 ид.ч. от имота, което основание изключва осъществяване на владение от други наследници, включително и ищеца. С изтичането на 10-годишният срок на осъществяване на владение, през 2015 г. ответникът М. А. е придобил собствеността върху посочената 1/2 ид. ч. въз основа на осъществено недобросъвестно давностно владение по реда на чл. 79 от ЗС. Съдът е посочил, че саморъчното завещание предвид установената негова нищожност, не представлява акт, годен да прехвърли собствеността, но то установява субективния елемент на владението, а именно, че ответникът М. А. владее процесната част. Възраженията на ищеца за прекъсване на давността с вписване на исковата молба за делба по гр.д. № 8914/2011 г. на СРС и с вписването на молбата за отмяна по чл. 303 и сл. ГПК, съдът е отхвърлил, тъй като М. А. не е страна в делбеното производство, а прекъсването на придобивната давност се постига с предявяване на иск за собственост в различните му форми (вкл. с иск за делба) от собственика срещу владелеца. Предявеният иск за делба срещу М. А. не влияе върху течението на давността на М. А.. По тези съображения е приел, че М. А. е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот по давност. Въззивният съд е потвърдил и решението на Софийски районен съд, с което е отказано допълване на решението от 10.06.2019г. досежно искането за отмяна на констативния нотариален акт на ответника М. А.. Позовал се е на Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК, според което отменяването на констативен нотариален акт е законова последица от уважаване на предявения иск за защита на засегнатото с издаването на акта право. В случая предявеният иск за делба се отхвърля и не е реализирана последицата, предвидена в чл.537, ал.2 ГПК, а именно несъвместимост между претендираното с исковата молба право и издадения констативен нотариален акт. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че такива не са налице. Първият въпрос е за възможността да се осъществява фактическа власт върху завещан имот и от други съсобственици, ако не е установено предаване на владението от завещателя на заветника приживе. Въпросът не е свързан с приетите за установени факти по делото и не е предопределил изводите на решаващия съд. По делото не е твърдяно предаване на владението приживе от завещателя на заветника М.. Съдът е приел за доказано, че непосредствено след смъртта на завещателя заветникът М. е установил фактическа власт върху имота като заедно с брат си, собственик на 1/2 ид.ч. по сделка, е започнал ремонти и се е настанил в жилището. Няма каквито и да е данни да е осъществявано владение от наследниците по закон, сред които е ищеца. Следващите два въпроса са свързани с предходния и касаят презумпцията по чл. 69 ЗС в хипотеза на фактическа власт, осъществявана въз основа на завещание, което впоследствие е признато за неавтентично – дали се предполага субективният елемент на владението или подлежи на доказване, както и дали тече придобивна давност в периода от установяване на фактическа власт на основание, годно да направи лицето собственик, до момента, в който се установи, че основанието е нищожно. Въззивният съд е дал отговор на тези въпроси в съответствие с практиката на Върховния касационен съд и не се допуснал отклонение от приетото в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК и в сочените от касатора Решение № 3 от 25.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г. на І г.о., Решение № 540 от 24.02.2011г. по гр.д. № 1278/2009г. на ІІ г.о. и Решение № 58 от 17.07.2017г. по гр.д. № 3786/2016г. на ІІ г.о. В първото решение е обърнато внимание, че разграничителният критерий дали съсобственикът владее изцяло имота за себе си или владее само своята идеална част и държи частите на останалите, е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно, ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Тази практика не е пряко приложима за настоящия случай. Към момента на откриване на наследството на П. П. съсобственост между ищеца като наследник по закон и заветникът М. не е налице - правата на единия изключват тези на другия. Затова и установената от М. А. въз основа на завета фактическа власт върху притежаваната от наследодателя 1/2 ид.ч. от жилището изначало има характеристиките на владение. Що се отнася до течението на давностния срок в периода до установяване нищожността на придобивното основание, то няма съмнение, че такава тече - нищожните сделки са основание за недобросъвестно владение - ППВС №6/1974г., т.ІІІ. Четвъртият въпрос е дали съществува ли задължение наследниците по закон да следят съдържанието на книгите за вписване и от кой момент. Въззивният съд не е излагал мотиви в тази насока и въпросът няма отношение към изхода на спора. Петото питане е за задължението на наследника по завещание, респ. заветника, да обяви същото на наследниците по закон или е достатъчно да предприеме действия за вписването му; налице ли е скрито придобивно основание ако наследникът по закон не е уведомен за съществуването на завещание. Въпросът не е разрешен от съда и не е определящ за изводите му. Съдът не е правил никакви изводи от факта на вписване на завещанието, нито е вменил задължение на страните да следят в книгите за вписванията, за да е налице противоречие със соченото Решение № 161 от 19.07.2013г. по гр.д. № 1163/2013г. на ІІ г.о. Софийски градски съд е обсъдил събраните гласни доказателства и въз основа на тях е приел, че М. А. е придобил по давност 1/2 ид.ч. от имота, като владението му е било явно. Следва да се отбележи, че според показанията на свидетеля Е. А. ищецът Т. непосредствено след смъртта на баща си е знаел за съставеното завещание и за уговорката имотът да остане за внуците М. и Р.. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за обратното. Следващият правен въпрос е дали действия по „постягане“ и ремонти на жилище от съсобственик на имота, които не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване, могат да се приемат като достатъчно доказателство за установено владение от трето лице върху останалата чужда идеална част от имота, след като няма данни, че третото лице е участвало в „постягането“ и ремонта. Въпросът, както е формулиран, не кореспондира с установените по делото обстоятелства и поради това не е определящ за волята на съда. Съдът е приел, че действията по „постягане“ и ремонтиране на имота са предприети от двамата ответници М. и Р., единият от които е собственик на 1/2 ид.ч. отпреди откриване наследството на П. П., а на другия е завещана останалата 1/2 ид.ч. Затова не е ясно във въпроса кое е третото лице, коя е чуждата идеална част и кое лице не е участвало в ремонта. Ако питането касае отношенията между двамата ответници като съсобственици, то те не са предмет на спора не е необходимо да бъдат обсъждани. Що се отнася до това дали ремонтирането и нанасянето в имота представляват владелчески действия, то преценката за това е винаги конкретна с оглед на събраните доказателства. Въззивният съд е изложил своите съображения защо счита за доказано упражняваното от М. А. давностно владение. На последно място е поставен въпросът за задължението на съда да постанови изричен диспозитив по искането за по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост по завещание, когато приема, че завещанието е нищожно. Въззивният съд напълно е съобразил разясненията в Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК. Според тях констативният нотариален акт за собственост подлежи на отмяна когато със сила на пресъдено нещо бъдат признати правата на третото лице, оспорващо признатото с констативния акт право. В настоящия случай това не е така - правото на собственост на ищеца Т. Т. е отречено, а правото на собственост на ползващото се от констативния нотариален акт лице е признато, макар и на друго основание. Поради това липсва основание за достъп до касационен контрол и по този въпрос. Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Ответниците М., М. и Р. А. са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., които следва да им бъдат възстановени от касатора. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.