Определение № 229 от 25.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 222/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Естаком“ЕООД срещу решение №.930/27.04.20 по г.д.№.3747/19 на АС София - с което, след отмяна на реш.№.593/25.01.19 по г.д.№.5968/14 на І-1с., предявеният срещу касатора иск с правно основание чл.135 ЗЗД е уважен. Ответните страни Н. П. З. и Р. Г. З. оспорват жалбата; претендират разноски; „Сити стил-3“ЕООД не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че предявеният иск, предвид изложените в исковата молба факти и обстоятелства, следва да бъде квалифициран като такъв с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД. Посочил е, че предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска-като правната квалификация на същото се определя от съда съобразно въведените от ищеца фактически твърдения. В случая първата инстанция е разгледала всички факти, на които ищците са се позовали в исковата молба и които са относими към първия фактически състав на чл.135 ал.1 ЗЗД. Доколкото с решението си е променила правната квалификация на иска /по чл.135 ал.3 ЗЗД/ без да даде указания на страните за подлежащите на установяване факти - с което е допуснала нарушение на процесуалните правила, същото не се явява съществено за правилното установяване на относимите по спора факти /тъй като правилната правна квалификация е по чл.135 ал.1 ЗЗД и в съответствие с първоначално посоченото от СГС и действително правно основание/, поради което няма пречки въззивният съд да се произнесе по съществото на спора. Отразено е, че ищците последователно са поддържали, че качеството им на кредитор произтича от сключения с първия ответник договор за учредяване на право на строеж от 2006г., предхождащ по време увреждащата ги сделка от 2007г. - с която правото на строеж възмездно е прехвърлено на втория ответник. Дали вземането действително е възникнало преди увеждащата сделка е въпрос по съществото на спора от значение за материалната легитимация на ищците. Посочено е, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че вземането им, респективно легитимацията им на кредитори, възниква с упражняването на правото им на разваляне на договора за суперфиция на 16.01.14 – т.е. след увреждащата сделка през 2007г. Съгласно константната практика на ВКС /реш.№4/26.01.11 по г.д.№.551/10, реш.№.328/23.05.10 по г.д.№.879/09/ за качеството кредитор е ирелевантно обстоятелството дали вземането е ликвидно и изискуемо към момента на разпоредителната сделка-т.е. обусловено от установяването му със сила на пресъдено нещо. Достатъчно е да е възникнало, да е действително и да не е погасено с някой от предвидените в закона способи. По делото не е спорно, че сключеният между ищците и първия ответник договор от 2006г. е със смесен характер – от една страна негов предмет е учредяване на суперфиция върху собствен имот, а от друга има характеристики на договор за изработка по чл.258 ЗЗД-който включва насрещни права и задължения за изграждане на самостоятелни обекти със средства и ресурс на суперфициаря/и изпълнителя в уговорените срокове. От момента на сключване на договора през 2006г. в полза на ищците възниква притезание срещу учреденото право на строеж да получат в уговорените срокове самостоятелни обекти /предмет на запазеното право на строеж/ в построената сграда в степен на завършеност, позволяваща въвеждане в експлоатация – т.е. от този момент те придобиват качеството на кредитор - а от момента на неизпълнение на договорните задължения от насрещната страна те стават неудовлетворени кредитори и в тяхна полза възниква право да развалят договора по съдебен ред /реш.№.79/30.03.10 по г.д.№.3358/08, І ГО/. Същевременно, предвид разпоредбата на чл.88 ал.1 ЗЗД - която придава обратно действие на развалянето на договорите с изключение на тези за периодично или продължително действие, ищците стават кредитори на изискуемо притезание за връщане на даденото на отпаднало основание от момента на сключване на договора през 2006г.-предвид разрешеният с влязло в сила съдебно решение /по г.д.№.692/14 на СГС/ и неподлежащ на пререшаване спор за разваляне на договора от 2006г. поради неизпълнението му от ответника „Сити стил – 3“ЕООД. Поради това е формиран извод, че ищците са имали качеството на кредитор на последното дружество към момента на сключване на процесния договор от 2007г., с който то е прехвърлило на втория ответник с „Естаком“ООД учреденото му право на строеж. Прието е, че е налице и вторият елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД – извършване на действие, което уврежда кредитора. Това е така, доколкото отчуждаването е извършено преди предявяването на иска по чл.87 ал.3 ЗЗД - поради което ищците, независимо от позитивния изход на този спор, са възпрепятствани да възстановят правото си на строеж като елемент от правото на собственост върху земята /разпоредителното действие им е противопоставимо на основание чл.88 ал.2 ЗЗД, тъй като има за предмет сделка с ограничено вещно право на строеж в полза на трето лице, чиито права не се засягат, щом сделката е вписана преди исковата молба/. Поради това безспорно има увреждащо действие, което не само принципно намалява възможностите за удовлетворяване от имуществото на длъжника, но и конкретно в случая препятства ефекта на съдебното решение и реализирането на правата по него върху съсобствения имот. Във връзка с третата предпоставка за възникване на правото на чл.135 ЗЗД, която има субективен характер, е посочено, че доколкото оспорваното действие е възмездно, законът изисква както длъжникът, така и лицето, с което е договарял, да е знаел за увреждането, освен ако не намира приложение презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД. В разглеждания случай към датата на процесната сделка съдружници в двете дружества са били лица, които се намират по между си в родство по права линия от първа степен. Съдът е посочил, че в практиката на ВКС /реш. от 27.07.11 по г.д.№.672/10, ІІІ ГО/ е прието, че оборимата презумпция за знание на увреждането, установена с чл.135 ал.2 ЗЗД, намира приложение по отношение на юридическите лица, чиито собственици и управители са от кръга на посочените лица и дружествата се явяват свързани лица по смисъла на пар.1 ал.1 от ДР на ТЗ. Отразено е, че обстоятелството, че към 2008г. строежът е бил реализиран до степен груб строеж и това фактическо състояние е запазено в продължение на години до упражняване правото на разваляне на договора, както и изводите на счетоводната експертиза, че процесната сделка не е отразена в счетоводството на продавача, респективно за липса на реално плащане на продажната цена /подкрепящи се и от изявленията на представителите на ответниците по чл.176 ГПК/, недвусмислено сочат за наличие на знание за увреждане от страна както на длъжника, така и на договарящото с него лице. Доколкото в случая приложение намира презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД за знание за увреждането, нейното оборване е в доказателствена тежест на ответниците. Те не са ангажирали доказателства, с които да я оборят /твърденията на представителите им по реда на чл.176 ГПК, че процесната сделка е продиктувана от съображения за запазване на имуществото на дружеството, представлява тяхна защитна теза, която не би могла да доведе да различен правен извод/. При тези обстоятелства е намерено за безпредметно по-нататъшното обсъждане на доводи и възражения относно възмездния характер на сделката, респективно искът е уважен като основателен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1.“Дали е щял да достигне до друг извод въззивният съд, ако бе приложил правилно и законосъобразно материалния закон и в съответствие със задълженията му, съгласно указанията в т.19 от ТР 1/04.01.01 на ОСГК на ВКС, по отношение на изискването за извършване на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право?“; 2.“Дали е щял да достигне до друг извод въззивният съд, ако беше събрал и анализирал поисканите от въззиваемия ищец доказателства досежно материалноправната предпоставка по чл.135 ал.1 и ал.2 от ЗЗД относно знанието за увреждане у ответника приобретател по атакувания с иска по чл.135 ЗЗД, който е съществен елемент от фактическия състав на П. иск и който е необходим за изясняване на делото от фактическа страна?“; 3.“Следва ли въззивният съд да допусне нови доказателства и доказателствени искания във въззивната инстанция при допуснати процесуални нарушения на първоинстанционния съд?“. Към изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са приложени копия от ТР 1/09 от 19.02.10, ОСГК, реш.№.79/30.03.12 по г.д.№.590/90, ІІІ ГО, реш.№.147/ 25.07.16 по г.д.№.645/15, ІІІ ГО. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Първите два въпроса не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените въпроси не притежават посочените по-горе характеристики. Те не са свързани с решаващата воля на съда и той не е излагал мотиви по тях. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на въпрос към касационната инстанция, в това число касаещ хипотетичен отговор относно общи твърдения за неправилно приложение на закон. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК – а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. Само за пълнота следва да се отбележи и, че въззивната инстанция се е произнесла по наведените в исковата молба факти и обстоятелства, които правилно е подвела под приложимата разпоредба на чл.135 ал.1 ЗЗД. В съответствие със задължителната практика, в това число цитираната и ТР 2/29.02.12г. на ОСГТК на ВКС е и извода, че ако първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите, но е квалифицирал иска погрешно, решението му е неправилно и подлежи на отмяна - като въззивният съд постановява ново решение с правилната правна квалификация. Предвид изложеното въпросите не съставляват годно общо основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и не могат да обосноват такова. Във връзка с третия въпрос не се цитира конкретна практика, на която да се твърди, че решението противоречи. Приложените към изложението решения №.147825.07.16 по г.д.№.645/15, ІІІ ГО, и №.79/30.03.10 по г.д.№.3356/08, ІІ ГО, са неотносими /същите са постановени по въпроси съответно относно началния момент на давността за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД и относно законовите основания, определящи ищеца по делото като кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД и запазване правата на третите лица по отношение на разпоредения в тяхна полза недвижим имот, придобити преди вписване на исковата молба (второто решение е цитирано от самия въззивен съд при обсъждането на качеството кредитори на ищците и е съобразено при даденото от него разрешение на този въпрос)/. Аналогичното важи и за ТР 1/09 от 19.02.10 ОСГТК, което касае предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че въпросът за допускане на доказателства при условията на чл.266 ал.3 ЗЗД е разяснен в т.2 ТР №.1/09.12.13 по тълк.д.№.1/13, ОСГТК на ВКС, въззивният съд е съобразил тези постановки при допускане на поисканите пред него доказателства по реда на чл.176 ГПК, но решаващите му изводи не са основани на установените с тях обстоятелства. Предвид всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на ответните страни се дължат направените разноски пред касационната инстанция в размер на по 5400лв. за всеки /общо 10800лв./ платено адвокатско възнаграждение на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,