Определение № 3467 от 10.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 553/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. С. от [населено място], общ. М., срещу въззивно решение № 203 от 07.11.2022 г. по в. гр. д. № 132/2022 г. на Кърджалийския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата са изложени конкретни оплаквания срещу решението в частта, с която искът с правна квалификация чл. 108 ЗС е уважен, както и в частта, с която е отхвърлен насрещният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК относно 2/3 ид. части от едноетажна масивна жилищна сграда с полуподземен етаж, състояща се от полуподземен етаж със застроена площ от 31 кв. м и първи етаж със застроена площ от 54 кв. м, построена в поземлен имот с пл. № * в кв. 4 по плана на [населено място]. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 83 от 31.03.2022 г., поправено с решение № 127 от 17.05.2022 г., постановени по гр. д. № 622/2021 г. на Момчилградския районен съд в частта, с която е отхвърлен като недопустим предявеният от Д. С. С. против П. М. С. иск по чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищецът е собственик на 1/3 ид. част от едноетажна масивна жилищна сграда с полуподземен етаж, състояща се от полуподземен етаж със застроена площ от 31 кв. м и първи етаж със застроена площ от 54 кв. м, построена в поземлен имот с пл. № * в кв. 4 по плана на [населено място], и за осъждане на ответницата да предаде владението й, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният насрещен иск по чл. 124 ГПК за признаване на установено по отношение на Д. С. С., че П. М. С. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с пл. № * в кв. 4, целият с площ от 520 кв. м по ПУП на [населено място] и е прекратил производството по тези искове като недопустимо. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която първоначалният иск с правна квалификация чл. 108 ЗС е уважен за 2/3 ид.части от жилищната сграда, респ. насрещният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е отхвърлен за тази част от нея. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по предявен първоначален иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищецът е собственик на 2/3 ид. части от едноетажна масивна жилищна сграда и за предаване на владението им, като с отговора на исковата молба ответницата е предявила насрещен установителен иск по чл. 124 ГПК за признаване на установено спрямо първоначалния ищец, че тя е собственик на процесните 2/3 ид. части от сградата на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, считано от 1992 г. С нот. акт № 141/2016 г. Д. М. е признат за собственик по наследство на 1/3 ид. част от посоченото дворно място, ведно с 1/3 ид. част от процесната едноетажна масивна жилищна сграда, състояща се от полуподземен етаж със застроена площ 31 кв. м и първи етаж със застроена площ 54 кв. м. С решение № 55 от 29.03.2018 г. по в. гр. д. № 34/2018 г. на Кърджалийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 167 от 01.12.2017 г. по гр. д. № 83/2017 г. на Момчилградския районен съд, влязло в сила на 18.02.2019 г., е признато за установено по отношение на П. М. С., че Д. М. е собственик на поземления имот, ведно с 1/3 идеална част от едноетажната масивна жилищна сграда. С нот. акт № 141/2021 г. Д. С. С. е признат за собственик по наследство и давностно владение на 2/3 ид. части от поземления имот и от жилищната сграда. Съгласно протокол за въвод във владение от 08.05.2019 г. по изп. дело № 357/2019 г. на ЧСИ Р. С., с рег. № *, е отнето от П. М. С. владението на поземления имот, ведно с 1/3 ид. част от сградата, и същото е предадено на Д. М. /имената Д. С. С. и Д. М. са на едно и също лице/. П. М. С. е била настанена в жилището от Община Момчилград на основание заповед № 157 от 22.04.2010 г. и договор за наем от 30.04.2010 г., като след деактуването на имота със заповед № РД-19-324 от 20.05.2016 г. на кмета на общината и след едностранното прекратяване на договора за наем с писмо от 02.08.2016 г., същата е продължила да ползва имота. От показанията на свидетелите Х. И. Х., Т. Х. С. и М. А. М. е установено, че тя живее със семейството си в процесната къща под наем, поддържа имота, извършвайки ремонти. При така установените факти, въззивният съд е приел предявения иск по чл. 108 ЗС за основателен, тъй като ответницата не е оспорила обстоятелствата, послужили като основание за издаването на констативния нотариален акт, с който ищецът е признат за собственик на 2/3 ид. части от процесната сграда, и след прекратяване на наемните й отношения с общината ползва имота без основание. За неоснователни са приети нейните твърдения, че е придобила процесните идеални части от имота на основание давностно владение, упражнявано от нея в периода от 1992 г., тъй като е обитавала процесната сграда въз основа на договор за наем, сключен с община Момчилград, прекратен с писмо от 02.08.2016 г., като до тази дата тя не е своила имота и не би могла да се позове на изтекла в нейна полза придобивна давност. За неотносими към предмета на спора са приети изложените във въззивната жалба доводи, че процесните 2/3 ид. части от сградата са собственост по наследство на сестрите на ищеца. В останалата част първоинстанционното решение е обезсилено, тъй като съдът се е произнесъл свръх петитум, а по отношение предаване владението на поземления имот и на 1/3 ид. част от сградата спорът е разрешен с влязло в сила решение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Съгласно правилото за разпределяне на доказателствената тежест, застъпено в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, необходимо ли е да се докаже, че посоченият в акта за собственост титуляр не е могъл да придобие правото на собственост на процесния имот и относимо ли е към предмета на доказване при направено възражение за това“; 2. „Следва ли съобразно правилата на ГПК и решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о., въззивният съд да прецени и обсъди всички доводи и възражения на страните“. Поддържа, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Д. С. С. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г. на ОСГК, както и в константната практика на съда - решение № 1021 от 04.03.2010 г. по гр. д. № 23/2009 г., I г. о., решение № 157 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 103/2012 г., I г. о. и решение № 167 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 1889/2013 г., I г. о., според която поради едностранния характер на нотариалното производство, нотариалният акт по чл. 587 ГПК може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорващият може както да доказва свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и да опровергава фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или да доказва, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В съответствие с така формираната практика и в резултат от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е формирал обоснован извод, че не са опровергани фактите, послужили като основание за издаването на констативния нотариален акт в полза на първоначалния ищец. Вторият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, също е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторката, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, също не е налице. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от касаторката доводи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, без преценка на събраните доказателства. Обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,