Определение № 199 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2868/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от М. М. Д. и М. Д. Д., чрез адв. Д. С., против определение № 443 от 03. 07. 2020 г. по ч. гр. д. № 176/2020 г. на Бургаския апелативен съд, ГО, с което е оставена без разглеждане частната жалба на М. Д. Д. и М. М. Д. вх. № 1903/5. 02. 2019 г. против определение № 87 от 15. 01. 2019 г. по гр. д. № 1067/2012 г. на БОС в частта му, с която е оставена без уважение молбата им по чл. 63 ГПК, за продължаване с още 45 дни на срока за отстраняване на нередовностите на исковата им молба и с което е оставена без уважение частната им жалба против същото определение в частта му, с която е оставена без уважение молбата им по чл. 83, ал. 2 ГПК, за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото. Твърди се, че в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба срещу първоинстанционното определение в частта му оставяща без уважение молбата по чл. 63 ГПК, определението е незаконосъобразно, тъй като по съществото си представлява отказ от правосъдие и грубо показва права на жалбоподателите. Твърди се, че в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение в частта неуважаваща молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на жалбоподателите-ищци от внасяне на държавна такса, определението е незаконосъобразно, постановено в противоречие със закона и при необоснованост на изводите на състава, че частните жалбоподатели са собственици на капитала на търговски дружества и получават възнаграждения по договори за управление. С молба-уточнение към частната жалба се прави отвод на всички съдии от ВКС, поради заведени от частните жалбоподатели висящи дела срещу ВКС и срещу някои съдии от ВКС. С молба-уточнение към частната жалба се прави и искане да се отправи преюдициално запитване към С. по въпроса кой съд в държава-членка на ЕС, равен на ВКС на Република България, следва да разгледа подадената частна жалба, при наличие на основания за отвод на съдиите от ВКС на Република България. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди направените от жалбоподателите искания и прецени данните по делото, прие следното: Искането за отвод е неоснователно. По отношение на председателя и членовете на съдебния състав не е налице никое от основанията по чл. 22 ГПК за отстраняването им от разглеждане на делото. Няма данни срещу същите да има висящи дела, образувани по искане на частните жалбоподатели. Не са представени доказателства за висящи дела срещу ВКС и съдии от ВКС, а и наличието на такива не е обстоятелство пораждащо основателно съмнение в безпристрастието на съдебния състав. Искането не съдържа никакви конкретни твърдения за обстоятелства, даващи основание да се направи извод за основателност на молбата по чл. 23 ГПК. Не следва да се уважава и искането за отправяне на преюдициално запитване до С., тъй като не е налице хипотеза на отвод на всички съдии от ВКС и невъзможност за сформиране на състав за разглеждане частната жалба. По частните жалби: По частната жалба на М. Д. Д. и М. М. Д. по чл. 274, ал. 2 ГПК против определението на апелативния съд в частта му, с която е оставена без разглеждане частната им жалба срещу първоинстанционното определение в частта му, с която не е уважена молбата им по чл. 63 ГПК, подадена на от 8. 01. 2019 г., за продължаване с още 45 дни на срока за отстраняване на нередовностите на исковата им молба. Частната жалба е допустима, но неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК, на въззивно обжалване подлежат първоинстанционните определения преграждащи по-нататъшното развитие на делото и изрично посочените в закона. Определенията по чл. 63 ГПК не попадат в посочената категория и са изключени от инстанционен контрол, тъй като нито преграждат по-нататъшното развитие на делото, нито обжалваемостта им е изрично предвидена в закона. Законосъобразността им би могла да се провери при обжалване на последващ акт, подлежащ на самостоятелен съдебен контрол - в производството по обжалване на разпореждане по чл. 129, ал. 3 ГПК, ако исковата молба бъде върната заради неизпълнение указанията на съда. Разяснение по този въпрос са дадени изрично и в мотивите към ТР № 5/12. 07. 2018 г. по т.д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, точка I. Като е приел за недопустима частната жалба срещу първоинстанционното определение в посочената част и е оставил същата без разглеждане, окръжният съд е постановил определение, съответстващо на закона и задължителната съдебна практика, което следва да бъде потвърдено. Относно частната жалба на М. Д. Д. и М. М. Д. по чл. 274, ал. 3 ГПК против определението на апелативния съд в частта му, с която е оставена без уважение частната им жалба против първоинстанционното определение в частта му, с която не е уважена молбата им по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото. Не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение в посочената част. За да остави без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че молбата е неоснователна, тъй като не е доказано твърдението на молителите, че след неуважаване на предходни идентични молби по същото дело, е настъпила негативна промяна в имущественото им състояние – липса на доходи и имоти. Прието е, че заболяването на ищеца М. Д. и процентът намалена работоспособност му позволяват да е трудово зает и да реализира доходи наред с получаваната месечна инвалидна пенсия от 177 лв. Въз основа на справка в търговския регистър е констатирано, че същият е управител и съдружник в множество търговски дружества, че ищцата М. Д. също е управител на търговско дружество и е декларирала доходи от пенсия в размер на 602 лв. Двамата разполагат с възможността да заплатят дължимата по иска държавна такса в размер на 985, 05 лв. Въззивният съд е възприел за правилен изводът на първоинстанционния за неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Възприел е за обосновани, проверени и от въззивната инстанция чрез справка в търговския регистър, констатациите на предходната инстанция, че двамата молители са собственици на дялове в търговски дружества и управители на някои от тях. Въз основа на служебно извършена справка в имотния регистър е прието за установено и обстоятелството, че не само М. Д., но и М. Д. притежава недвижимо имущество. Констатирано е, че тези обстоятелства, служебно установени от съда, не са декларирани от молителите. Това е създало убеждение у съда, че двамата разполагат с достатъчно средства за заплащане на държавната такса по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните жалбоподатели се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваният акт не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос обусловил решаващите изводи на съда и от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че жалбоподателите не са посочили актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното определение противоречи. Във връзка с позоваването на чл. 280, ал. 2 ГПК настоящият състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Ако се приеме, че позоваването е във връзка с хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на определението, то позоваването е формално и се изразява в посочване на правната норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение