Определение № 60915 от 30.12.2021 г. на ВКС по д. № 2653/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. Н. срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас по гр.д. №2875/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД иск по чл.270, ал.2 ГПК, за признаване на нищожността на постановеното между страните решение от 15.02.16 г. по гр.д. №3232/15 г. на Бургаски РС/БРС/. С последното е прието за установено по реда на чл.422 ГПК, че К. Н. дължи на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД сумата от 642, 14 лв. – главница, представляваща стойността на доставена ел. енергия и мрежови услуги за периода 3.02.14 г. – 2.11.14 г., ведно с мораторната и законна лихва. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване/ като постановено по неоценяем иск/ въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – р. по гр.д. №2763/19 г. на първо гр. отд., по въпроса относно задължението на съда да извършва преценка въз основа на всички данни, съдържащи се в събраните по делото доказателства, след обсъждането им поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът следва да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и съображенията си за това. Във връзка с въпроса сочи, че не са обсъдени в настоящото производство факти от предмета на гр.д. №3232/15 г. на БРС и възраженията му за допуснати нарушения в производството по това дело. Според касатора въззивното решение противоречи на решението Uzukauskas v. Lithuania /№16965/04 г./ относно задължението на съда да преценява дали процедурата, която се прилага като цяло съответства на изискванията на състезателното начало. То включва правото на лицето да е запознато и да прави коментари по всички доказателства, да представя такива и да разполага с достатъчно време, за да се запознае с представените доказателства. Въззивното решение според касатора противоречи и на р. №10/6.10.94 г. на КС на РБ, в което е разяснено, че по силата на чл.5, ал.2 от КРБ всеки гражданин може да се позовава на основания закон в защита на своите права и интереси. В случая въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл.117, ал.1 и чл.121, ал.1,2 и 4 от КРБ, които изискват съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите, юр. лица и държавата и съдилищата да осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес, производството по делата да осигурява установяването на истината и актовете на правораздаването да се мотивират. Касаторът поставя като значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните въпроси: 1. Лишава ли се от възможност ответникът да се защити, ако е осъден без да е редовно призован? Опорочава ли се актът на съда, ако не е спазена процедурата по редовно призоваване на страните? Какво е решението, което противоречи на Конституцията на РБ, на правото на ЕС и не отговаря на обективната действителност и правов ред? По допускане на обжалването ВКС намира следното: за да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че не се установяват основания за нищожност на р. по гр.д. №3232/15 г. на БРС. То е постановено от съдия в този съд, след сезиране от ищеца, в пределите на личната и териториална компетентност на българския съд. Решението е постановено от съдията, на когото делото е разпределено съобразно вътрешните правила на съда. Изготвено е в писмена форма, подписано е от съдията, разгледал делото и дал ход по същество на производството и не е налице неразбираемост на волята на съда, която да води до нищожност на акта. Изложените от ищеца доводи за неоснователност на уважената с решението претенция са могли да бъдат обсъдени в инстанционно производство след обжалването му, но не и в производство по чл.270, ал.2 ГПК. Оплакването, че ищецът е бил представляван от особен представител в нарушение на съдопроизводствените правила би могло да се разгледа в производство за отмяна на вл. в сила решение по чл.303, ал.1,т.5 ГПК. Не водят до нищожност на въззивното решение оплакванията, че назначеният особен представител е неглижирал дотолкова защитата на ответника / сега ищец и касатор/, че дори не е подал отговор на исковата молба и че юрисконсултско възнаграждение е присъдено при допуснати съществени нарушения в определянето на размера на дължимите разноски. ВКС намира, че при предмета на делото и решаващите изводи на въззивния съд, не са налице сочените основания за допускане на обжалването: В практиката на ВКС, цитирана от въззивния съд – напр. р. по гр.д. №5113/14 г. на трето г.о., р. по гр.д. №1790/09 г. на първо г.о. и р. по гр.д. №777/11 г. на първо г.о., е прието, че нищожно е съдебното решение, когато е постановено от ненадлежен съдебен орган или от съд в незаконен състав, когато излиза извън правораздавателната власт на съда, когато не е изразено в писмена форма или волята на съда не може да бъде разкрита поради абсолютната й неразбираемост. В случая твърденията на ищеца в исковото производство по чл.270, ал.2 ГПК/ вкл. с поставените пред ВКС въпроси/ не сочат на такива пороци. По характера си те са оплаквания за неправилност на вл. в сила решение, които ищецът/касатор/ е могъл да изложи в други производства/ както е приел въззивният съд/, за да защити правото си на справедлив и състезателен процес с равнопоставеност на страните и на пълно изясняване на спора откъм фактическа и правна страна. Изложените от касатора съображения не сочат на противоречие на решението по гр.д. №3232/15 г. на БРС с Конституцията на РБ и с правовия ред в държавата, както и с правото на ЕС и съответно не обосновават основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което искът по чл.270, ал.2 ГПК е отхвърлен. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.