Определение № 856 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 345/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, предл.2 ГПК. С определение № 4029 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 1684/2023 г. на ВКС, II-ро г. о., е оставена без разглеждане касационната жалба на А. Н. Т. срещу решение № 90 от 24.02.1013 г. по гр. д. № 1/2023 г. на Смолянския окръжен съд и е прекратено касационното производство по тази жалба. Съставът на ВКС е приел, че предявената от А. Н. Т. претенция по чл.31, ал.2 ЗС е била с цена 5300 лв., но след приемане на експертиза по делото и след извършено на 12.10.2022 г. намаление на цената на иска, тази цена е станала 4656 лв. Тъй като цената на иска е под 5000 лв., то и въззивното решение по този иск не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Частна жалба срещу определението на предходния тричленен състав на ВКС е подадена от А. Н. Т.. Жалбоподателката поддържа, че само главницата е в размер на 4656 лв., но освен тази сума е предявен иск и за мораторна лихва в размер на 1059,37 лв. за периода от 10.04.2018 г. до завеждане на исковата молба на 23.06.2022 г. Според жалбоподателката тази сума също се включва в цената на иска по смисъла на чл.69, ал.1, т.1 ГПК и тази цена е над 5000 лв. Ответницата в производството М. С. Е. оспорва частната жалба. Позовава се на практика на ВКС, според която при обективно съединени искове прагът за допустимост на касационното обжалване се преценява при отчитане на цената на всеки един от исковете, без те да се сборуват. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество – неоснователна. Постоянна е практиката на ВКС, според която при преценка на прага на обжалваемост на въззивно решение по парични искове се преценява цената на всеки един от тези искове и ако тя е под 5000 лв., въззивното решение не подлежи на касационен контрол. Съображенията са, че всеки от обективно съединените искове има различен предмет и по всеки от тях съдът дължи самостоятелно произнасяне, като изводите на съда досежно основателността на всяка от претенциите могат да бъдат различни. Цената на всеки един от тези искове се определя поотделно и за всеки един от тях с събира държавна такса, съгласно чл.72 ГПК. В този смисъл е определение № 196 от 24.04.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1266/2015 г., I г. о., определение № 518 от 30.09.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2664/2015 г., I т. о., определение № 214 от 13.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1904/2015 г., I т. о., определение № 69 от 30.01.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 18/2012 г., III г. о., определение № 386 от 24.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 874/2012 г., IV г. о. и др. Обжалваното определение на предходния тричленен състав на ВКС съответства на посочената практика, тъй като цената на всеки един от обективно съединените искове по чл.31, ал.2 ЗС и чл.86 ЗС е под 5000 лв. и въззивното решение по тези искове не подлежи на касационен контрол. При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят сторените разноски за частното производство в размер на 400 лв. по договор за правна защита и съдействие от 23.01.2024 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,