Определение № 4464 от 08.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4876/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ „Св. Г.“ ЕАД, чрез адв. В. Б., срещу въззивно решение № 278 от 24.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 317/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 269 от 15.03.2023 г., постановено по гр. д. № 2287/2022 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, за отхвърляне на предявения от УМБАЛ „С. Г.“ ЕАД срещу А. Р. А. и Д. Ф. Б., иск за признаване за установено, че двамата ответници дължат на ищеца солидарно сумата от 5672 лева, представляваща незаплатена от НЗОК част от стойността на медицинско изделие – клапа и вентрикуларен катетър, поставени на детето А. Д. Б. по време на проведено оперативно лечение на 16.11.2020 г. в рамките на болничния му престой в периода 11.11.2020 г. – 26.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.04.2022 г., до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение № 650/12.04.2022 г. по ч. гр. д. № 1126/2022 г. на Районен съд – Пазарджик. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Налице ли е нормативно установен срок за подаване на заявление по чл. 23 от „Наредба № 2 от 27.03.2019 г. за медицинските услуги и други услуги по чл. 82, ал. 1а и ал. 3 от Закона за здравето и за реда и условията за тяхното одобряване, ползване и заплащане“, за одобряване, ползване и заплащане на услуги по чл. 7 от Наредбата, в конкретния случай за кандидатстване за финансово подпомагане за закупуване на медицински изделия, необходими за оперативно лечение?“; 2/ „Допустимо ли е да бъде подадено ново заявление по чл. 23 от „Наредба № 2 от 27.03.2019 г. за медицинските услуги и други услуги по чл. 82, ал. 1а и ал. 3 от Закона за здравето и за реда и условията за тяхното одобряване, ползване и заплащане“ за одобряване, ползване и заплащане на услуги по чл. 7 от Наредбата, в случай че по първоначално подаденото заявление производството е прекратено с влязла в сила заповед без да е налице произнасяне по съществото на заявлението и това ново заявление да бъде подадено след изтичане на визирания в чл. 23, ал. 1, т. 2 двумесечен срок?“; 3/ „От значение ли е поведението на ответниците, изразяващо се в проявена от тяхна страна форма на вина – небрежност, незаинтересованост, недостатъчна грамотност и пр., както и неизползване на възможността за изразяване на изрично писмено съгласие за упълномощаване на определен от ръководителя на ЛЗ служител, съгласно чл. 23, ал. 7 от Наредбата, за ангажиране на отговорността им за заплащане на цената на медицинските изделия и в тази връзка дължат ли заплащане на процесната сума?“ – сочи се, че поставените първи, втори и трети въпроси покриват селективния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът им и тяхното правилно решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; 4/ „относно приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона“ – твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 171 от 21.06.2019 г., постановено по гр. д. № 2912/2018 г. и решение № 55 от 16.04.2019 г., постановено по гр. д. № 1754/2018 г. и двете на IV г.о. Жалбоподателят поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответниците А. Р. А. и Д. Ф. Б. не вземат становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е установил, че е предявен осъдителен иск за заплащане на направени от медицинското заведение разходи за предоставена медицинска помощ и медицински услуги (консултативни прегледи, медицински изследвания и лечение), с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 82, ал. 1, ал. 1а, ал. 3, чл. 87, ал. 3 Закона за здравето /ЗЗ/ и чл. 23, ал. 1 и ал. 7 Наредба № 2/27.03.2019 г. за медицинските и други услуги по чл. 82, ал. 1 и ал. 3 ЗЗ /Наредбата/. От фактическа страна е посочил, че на 16.11.2020 г. лечебното заведение е оказало спешно медицинско оперативно лечение на малолетното дете А. Д. Б. на стойност 6572 лв. с ДДС, от която сума НЗОК е заплатила на лечебното заведение 1080 лв., полагащи се по съответната клинична пътека. Съобразил е също така, че съгласно чл. 82, ал. 1а ЗЗ българските граждани имат право на заплащане на предоставените медицински услуги, в случаите, когато те не се финансират от държавния или общински бюджет или от бюджета на НЗОК. В обжалваното решение е прието за установено още, че според акта за раждане детето има установен произход само от майката Д. Ф. Б., не и от бащата, но по делото са събрани данни, че биологичен баща на А. е лицето А. Р. А., който не го е припознал. Изложени са съображения от въззивната инстанция, че съгласно разпоредбите на чл. 82, ал. 3 ЗЗ, чл. 87, ал. 1 и ал. 4 ЗЗ, чл. 23, ал. 1 и ал. 7 Наредбата е предвидена правната възможност разликата до пълната стойност на проведеното лечение да се заплати от родителя на детето, когато детето не е навършило 18 г.; плащането следва да бъде извършено по бюджета на НЗОК, като може да бъде извършено и от болничното заведение, но по пълномощие на родителя. В допълнение въззивният състав е намерил за установено по делото, че доплащането на медицинското лечение е извършено от лицето А. Р. А., който според акта за раждане не е биологичен баща на детето и на това основание НЗОК не е приела извършеното плащане. От правна страна е прието, че искът, с който е сезиран съдът е предявен от лечебното заведение против майката на детето и лицето А. Р. А., като претенцията е с правно основание чл. 122 и чл. 125 СК за солидарното осъждане на ответниците да доплатят лечението на детето, в качеството им на негови родители. Претенцията против А. Р. А. е намерена за неоснователна, доколкото лицето няма качеството на родител и посочените правни норми са неприложими в конкретния казус. Претенцията против родителя Д. Ф. Б. също е приета за неоснователна, тъй като спрямо нея не е изчерпана специалната процедура за дофинансиране на лечението, предвидена в ЗЗ и Наредбата. Формиран е извод, че наличието на специален законов ред за дофинансиране на лечението изключва приложението на общия исков ред по чл. 79 ЗЗД, във вр. с чл. 258 и сл. ЗЗД. Изложени са съображения, че майката на детето Д. Ф. Б. има законовото право, на основание чл. 82, ал. 1а и ал. 3 ЗЗ да доплати разходите, направени от болницата за извършеното лечение, като плащането към НЗОК следва да се извърши чрез подаване на заявление по образец от майката до НЗОК (чл. 23, ал. 1 Наредбата) или от болничното заведение, по изрично пълномощие на майката, на основание чл. 87, ал. 4 ЗЗ и чл. 23, ал. 1 и ал. 7 Наредбата. Поради съвпадане на фактическите и правните изводи на районния съд с тези на въззивната инстанция, обжалваното решение е потвърдено като правилно и законосъобразно. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В конкретния случай поставените от касатора в т. I от приложеното изложение на основанията – първи, втори и трети въпрос, не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Така както са формулирани, същите съдържат условията за наличието на нормативно установен срок за подаване на процесното заявление, възможността за подаване на ново такова, както и за правното значение на проявено от страна на ответниците бездействие, като подобни условия не се съдържат в мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпросите, не е давал и правно разрешение по така поставените от жалбоподателя въпроси, което да обуславя решаващите му крайни изводи. В действителност след анализ на установените по делото обстоятелства и приложимата към случая правна уредба, в това число и подзаконовата такава, въззивната инстанция е формиралa извод, че претенцията против майката Д. Б. e неоснователна, доколкото по отношение на нея като родител не е изчерпана специалната процедура за дофинансиране на лечението, предвидена в Закона за здравето и Наредба № 2/27.03.2019 г. за медицинските и други услуги по чл. 82, ал. 1 и ал. 3 от Закона за здравето, което изключва приложението на общия исков ред по чл. 79 ЗЗД, във вр. с чл. 258 и сл. ЗЗД. Претенцията спрямо втория ответник по делото също е приета за неоснователна по съображения, че същият няма качеството на родител. Предвид изложеното, поставените въпроси не кореспондират с установеното по делото и основните и решаващи правни изводи на съда по съществото на спора в обжалваното решение, с оглед което не могат да обосноват общото основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото по така наведените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване, то при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. За изчерпателност следва да се посочи, че допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава, е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В настоящия случай касаторът не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не, с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. В т. ІI от приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е поставил процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК, който е свързан с множеството оплаквания в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил голяма част от изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи на касатора-ищец, събрани по делото доказателства във връзка с тях, както и, че не е основал решението си на установените факти и на закона. Въпросът обуславя решаващите изводи на съда, поради което и за извършване на преценка дали въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установената практика на ВКС, израз на която са и решенията, посочени в изложението на касатора, съгласно които, при разглеждане на спора, съдът по съществото на същия следва да обсъди всички допустими и релевантни доказателства, възражения, твърдения и доводи на страните по делото, касационното обжалване следва да се допусне по този въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,