Определение № 2556 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4180/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Община Ямбол, чрез старши юрисконсулт З. В.-Х., против решение № 123 от 29.06.2022 г. по гр. д. № 258/2021 г. на Ямболския окръжен съд, 1 въззивен с-в. В жалбата са развити доводи за неправилност на решението поради необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения. Жалбоподателят поддържа, че при постановяване на въззивното решение съдът не е взел предвид установения от двете съдебно-медицински експертизи механизъм на увреждането на ищцата. Въззивният съд необосновано е приел, че процесната травма е причинена от действие на трето лице, назначено от [община], макар в действителност същата да е възможно да се получи поради остеопоротичните изменения у ищцата. Касаторът счита, че не са спазени критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е значително завишен, като не е обсъдено кои обстоятелства са взети предвид при определянето му. Поддържа и възражението за съпричиняване. Позовава се на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, изр. последно ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация П. С. А. изразява становище, че жалбата е неоснователна, както и че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване. Третото лице помагач Т. Д. К. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260310 от 08.07.2021 г. по гр. д. № 3202/2020 г. на Районен съд - Ямбол в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. С. А. против [община] иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, поради счупване на дясна подбедрица, в размер на 8500 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, и в тази част е постановено друго по същество на спора, с което [община] е осъдена да заплати на П. С. А. обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 8500 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.12.2020 г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата има 95 % т. н. р. с чужда помощ, страда от долна вяла парапареза в тежка степен до плегия вдясно, на базата на торакална миелопатия от ТН4 до ТН8като е посочено, че е обездвижена от кръста надолу, в тежко общо състояние, не поддържа поза, походка и самообслужване са невъзможни самостоятелно. А. е била включена в проект „Патронажна грижа за възрастни хора и лица с увреждания“, като за процесния период, месец февруари 2020 г., за неин рехабилитатор е била определена третото лице помагач на ответника Т. К.. Последната е извършвала на ищцата масаж на долни крайници и пасивна Л., дихателна гимнастика на 25.02.2020 г. и на 27.02.2020 г. От заключението по назначената съдебно медицинска експертиза се установява още, че на 04.03.2020 г. е било диагностицирано счупване на две кости на подбедрицата /малък и голям пищял/ на десния крак на ищцата, а на 06.05.2020 г. – и счупване на две ребра. В исковата молба се твърди, че посочените увреждания са следствие от проведената от рехабилитатора процедура на 25.02.2020 г. Според заключението на назначените по делото съдебно-медицински експертизи счупването на двете кости на подбедрицата е възможно да се получи в резултат на удар или натиск в тази област, повдигане или сваляне на долния крайник. Поради констатираните тежки остеопоротични изменения на костите е направен извод, че такова счупване е напълно възможно да се получи и по други механизми, свързани с невнимателно извършване на движения и манипулации в травмираната област с прилагане на незначителна сила, включително при ежедневното обслужване на болната от майка й и сина й. Според вещите лица поради липсата на сетивност в крайника ищцата не е изпитвала болки, състоянието й не е било значително повлияно от травмата, а извършването на операция на костта крие много рискове и не би подобрило състоянието й. Поради рисковото оперативно лечение такова не е извършено, а фрактурата е зараснала разместена и в лоша позиция. Относно счупването на две ребра от гръдния кош в материалите по делото не се откриват обективни данни за диагностицирано такова увреждане. От правна страна въззивният съд е обосновал извод, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на ищцата вследствие на инцидента. Въз основа на експертното заключение и изслушаните свидетелски показания е приел, че вредите са претърпени при изпълнение на работа, която е била възложена на рехабилитатора (трето лице-помагач по делото) от ответника. Посочил е, че с оглед притежаваните от рехабилитатора знания тя е трябвало да предвиди и допусне настъпването на вредата, още повече че е била запозната с наличието на остеопороза при ищцата. Съдът е приел, че с причиненото на ищцата увреждане е нарушен телесният й интегритет и макар да е нямала болкови усещания, тя е изпитвала е неудобства и страдания от причинените и затруднения, трябвало е да бъде преглеждана в Спешен център, да й бъде направена снимка. При определяне размера на неимуществените вреди, с оглед принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съдебният състав е съобразил вида, характера, продължителността, интензитета на търпените неимуществени вреди, възрастта на пострадалата (58 години към момента на увреждането), нейното увредено здравословно състояние към същия момент и обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането – 25.02.2020 г. Като краен резултат е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 8500 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните въпроси, които счита, че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд: 1. Задължен ли е съдът да постанови решението си, след като извърши преценка на всички относими към спора доказателства. 2. Може ли съдът да обоснове извода си само на база на едно от наличните по делото доказателства, или е длъжен да извърши преценка на това доказателство в съвкупност с всички останали събрани доказателства. 3. Налице ли е кумулативност в определението „болки и страдания“, дадено с ППВС №4/1964 г., за непозволено увреждане в хипотезата на доказана пълна парализа. 4. Необходимо ли е да бъдат изложени собствени мотиви на съда съобразно всички събрани по делото доказателства, за да аргументират формирането на крайния извод, че ищцата е изпитвала „неудобства и страдания от причинените й затруднения“. 5. Допустимо ли е съдът, в случая въззивна инстанция, да изгражда фактическите и правни изводи на база на предположения. За първите два въпроса твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а за останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първите два въпроса. Въззивният съд е обсъдил подробно двете съдебно-медицински експертизи, събраните по делото свидетелски показания и медицински документи. Не е налице изолирано тълкуване само на част от доказателствения материал – напротив, съдът е преценявал събраните доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност. В съответствие с практиката на ВКС и изискването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е посочил в мотивите си кои релевантни за спора факти приема за установени и какви правни изводи следват от тях. Несъгласието на жалбоподателя с тези изводи не е основание за допускане на касационно обжалване. Останалите въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на третия въпрос се съдържа в мотивите към т. 11 на цитираното ППВС № 4 от 1968 г., съгласно които причинените от телесното увреждане морални страдания са самостоятелен критерий при определяне на справедливия размер на обезщетението. Съдът всякога отчита преживените психически негативи и затруднения в ежедневието на пострадалия, като за присъждане на обезщетение не е необходимо кумулативното наличие и на претърпени физически болки. Това става ясно и от многобройните решения на ВКС по дела за обезщетения, присъждани на близките на починало в резултат на непозволено увреждане лице. Възприетият в съдебната практика подход не се нуждае от преосмисляне, а въззивният съд не се е отклонил от него. По последните два въпроса също има формирана трайна съдебна практика, според която при постановяване на своето решение въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви за приетите фактически и правни изводи, на базата на които да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция. Мотивите на съда трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви. Те следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност; като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като изводите му не могат да почиват на предположения, с изключение на изрично посочените в правните норми презумпции. В посочения смисъл са напр. решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50051 от 19.04.2023 г. по гр. д. № 1156/2022 г. на ВКС, III г. о. и решение № 382 от 12.12.2012 г. по гр. д. № 47/2011 г. на ВКС, III г. о.). Тази практика не се нуждае от осъвременяване, като касаторът не се е обосновал защо счита, че тя следва да бъде изоставена. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на делото [община] следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към подаване на отговора на касационната жалба, да заплати на адв. Ж. А., сумата 755 лв. адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ищцата пред настоящата инстанция, изразяващо се в подаване на отговор на касационната жалба. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,