Определение № 67 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3553/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по обща касационна жалба на наследниците на ищеца Т. Г. Е. – Ц. П. Е., Г. Т. Е. и Д. Т. Г., последната притежаваща юридическа правоспособност, срещу решение № 218 от 08.07.2020 год. по въззивно гр. д. № 605/2019 год. по описа на Софийски окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 88 от 12.07.2019 год., постановено по гр. д. № 15/2017 год. на Районен съд – Пирдоп, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани исковете с правно основание чл. 108 ЗС, във вр. с чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявени от Т. Г. Е. /починал на 28.01.2017 год. и заместен от наследниците му по закон/ срещу Т. И. Е., Г. Н. Е. и Д. Н. В., за признаване правото на собственост на ищците върху части от имоти, погрешно заснети като част от собствените на ответниците съседни имоти с идентификатори № *** и № *** по КККР на [населено място], вместо като част от имот с идентификатор № *** /собственост на ищците/, съответно за предаване владението от ответника Т. И. Е. на 44 кв. м. от имот с идентификатор № *** и за предаване владението от ответниците Г. Н. Е. и Д. Н. В. на 17 кв. м. от имот с идентификатор № ***. В касационната жалба се иска отмяна на решението поради нищожност, недопустимост и неправилност – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 1 - т. 3 ГПК. В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторите считат, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 год. по тълк. д. № 3/2010 год. и Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, като единственият въпрос, който се поставя е „Какво е правното основание, на което ответниците по касационната жалба са придобили собствеността си?“. Ответниците по касационната жалба не са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови решението, въззивният съд е възприел заключението по извършената в хода на въззивното производство СТЕ, съгласно която при сравнение на квадратурите, отчетени от изработения цифров модел и съответстващите им по действащата кадастрална карта, е констатирано минимално разминаване, което е в допустимите граници за определяне на площ. Съгласно мотивите на решението, за да отговори на въпроса каква е действителната квадратура на имотите по КККР и площта на имотите в действителни граници, вещото лице е извършило геодезическо заснемане, като е осъществена съпоставка на получените контури от заснемането и съответстващите им от кадастралната карта. След анализ на получените резултати и като е съобразил титула за собственост на страните /решение № 268 от 21.09.1973 год. на РС Пирдоп за делба/ съдът е констатирал, че собственият на касаторите имот с идентификатор *** е с площ по документ за собственост 401 кв. м., по КК – 411 кв. м., а по геодезическо заснемане – 412 кв. м. С оглед на това, доколкото действителното положение на имотните граници съответства на отразеното в КК и освен това, площта на процесния имот в действителност е дори по-голяма от отразената по документа за собственост, въззивният съд е достигнал до извода, че липсва втората предпоставка за уважаване на ревандикационния иск – вещта да се намира във владение на ответниците. С тези мотиви е приел, че липсват отменителни основания и е потвърдил първоинстанционното решение. При изложените фактически констатации на въззивната инстанция и направените въз основа на тях правни изводи настоящият съдебен състав намира, че не се обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Съображенията за това са следните: Въззивното решение е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на въззивния съд, постановено е в писмена форма, подписано е от съдиите, участващи в разглеждане на делото и съдържа ясно, пълно и точно волята на съда, изразена в мотивите и диспозитива на съдебния акт. Следователно не се констатира вероятна нищожност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Доводите за недопустимост касаторите обосновават с игнориране на доказателствения материал от страна на решаващия съд и твърдението, че изобщо не е разгледан предявеният от тях иск. Наведените оплаквания са несъстоятелни и не могат да обосноват наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Съдът се е произнесъл по предявения иск, като правилно е определил предметната рамка на спора, предпоставките за уважаване на иска и подлежащите на доказване факти. При констатация за липса на разминаване /извън допустимите граници/ между действително установените граници между имотите и правата на собственост на страните, съдът няма как да постанови различен резултат. Задължението на въззивния съд за излагане на собствени мотиви, като се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в случая е изпълнено. Съдът е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка на база на събраните в хода на делото относими доказателства, като е изложил кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти и защитните тези на страните, съгласно постановките на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год., дадените указания с ППВС № 7/27.12.1965 год. и в т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 год., както и с приетото в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК. Не се констатира и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като при изложените фактически и правни изводи на съда не се установява такъв порок, който с оглед неговата „очевидност“ да може да обоснове извод за наличието му при самия прочит на решението, без да се налага анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая касаторите се позовават бланкетно на основанията за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като в изложението се преповтарят дословно въведените в касационната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение. В контекста, в който се поставя единственият формулиран въпрос „Какво е правното основание, на което ответниците по касационната жалба са придобили собствеността си?“, не само, че е фактически, но и по никакъв начин няма отношение към изхода на конкретния правен спор, тъй като правата на ответниците по решението за делба от 1973 год. не се оспорват. Спорно по делото е дали последните са установили владение без правно основание върху части от собствения на касаторите недвижим имот, поради което и въззивният съд е изследвал в детайли именно евентуалното наличие на разминаване между квадратурата на процесните имоти по документ за собственост и КККР и площта им в действителни граници. В тази връзка неясни и неаргументирани остават и твърденията за противоречие с възприетото в ТР № 3/2010 год. и ТР № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, които касаят въпроси относно отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове, съответно исковете за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот. Даденото разрешение в първото ТР изобщо няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд по разглеждания от него конкретен правен спор. От друга страна, не се констатира противоречие с конкретните разрешения, съдържащи се в ТР № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, тъй като съобразно тях съдът е изследвал в производството наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта при отразяване на действителните права на страните и въз основа на събраните доказателства е формирал изводи за липса на такова разминаване. Предвид изложеното се налага изводът, че не се обосновават предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,