Определение № 1077 от 13.11.2015 г. на ВКС по д. № 4117/2015 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. №200/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен за сумата 500 лв., ведно със законната лихва от 15.04.09 г. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 5 500 лв. предявеният от И. М. срещу касатора иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение/ по което наказателното производство е прекратено/. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт по отношение началния момент на начисляване на законната лихва, в противоречие с чл.235, ал.2 ГПК. Налице е и противоречие с материалния закон – чл.111, б.”в” ЗЗД и практиката на ВКС в цитираните решения, при определяне на началния момент на дължимата законна лихва при изтекла тригодишна погасителна давност. Налице е и необоснованост на решението на въззивния съд по отношение на неустановените обстоятелства за вида на вредите, степента на въздействие, времето на проявление, размера им и причинната връзка с конкретните действия и бездействия/ на ответника по жалба/, което е в противоречие с чл.154, ал.1 и чл.235, ал. 2ГПК. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Касаторът се позовава на нарушение на процесуалния закон – чл.235 ГПК и на необоснованост на въззивното решение - оплаквания по чл.281,т.3 ГПК, които ВКС не разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. е разяснено, че осн. по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Така не са обосновани предпоставките на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, на които общо, с цитиране на законовата квалификация, се позовава касаторът. По въпроса за погасителната давност за вземането за законна лихва върху обезщетението за вреди приложената съдебна практика е непротиворечива – вземането за лихва се погасява с тригодишна давност, на осн. чл.111, б.”в” ЗЗД. Давността обаче не се прилага служебно, а по възражение на ответника, което може да се направи в срока за отговор на исковата молба – ТР №1/2013 г. ОСГТК. Такова възражение в отговора на исковата молба не е направено. Оплакване за неприложена погасителна давност по вземането за законна лихва не се съдържа и във въззивната жалба на прокуратурата. Поставеният сега в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпрос за давността, с която се погасява посоченото вземане, не представлява общо основание за допускане на обжалването, защото не е въведен своевременно в предмета на спора пред инстанциите по същество и те съответно не са се произнесли по него. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.