Определение № 1084 от 08.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2579/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. П. Т. Н. и В. В. Н. обжалват Решение № 1066/11.08.2025 г. по в.гр.д. № 2244/2022 г. на АС-София, с което след отмяна на Решение № 261380/21.04.2022 г. по гр.д. № 2041/2019 г. е признато за установено по предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, че дължат солидарно сумата от 31 049,44 лв. – част от главница по договор за кредит от 04.11.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до погасяването и съдебни разноски. Касаторите навеждат касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочат, че процесният договор е сключен за рефинансиране на предоставен през 2007 г. кредит във швейцарски франкове, по който недължимо е платена сума, формирана като разлика между левовата равностойност на погасените задължения, изчислена по курса на банката към момента на погасяването, и равностойността им според действалия при сключване на договора обменен курс. Заявяват, че платеното без основание, възлизащо според заключението на счетоводната експертиза на сумата от 31 049,44 лв., подлежи на прихващане, каквото изявление е направено в процеса, но погрешно не е уважено от въззивния съд. За допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на недопустимост на решението в частта относно разноските, а по същество – на неговата очевидна неправилност, както и поставят въпрос, който намират за решен в противоречие с казуалната практика на ВКС и с практиката на СЕС. Ответникът по касационната жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, а напротив – съобразено е с нея и е правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предявило срещу касаторите искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване на солидарен дълг в размер от 80 000 лв., представляващ част от предсрочно изискуемата главница по договор от 04.11.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до погасяването. В срока за отговор ответниците са заявили възражение за съдебно прихващане с недължимо платена сума по договор за кредит от 2007 г., сключен във швейцарски франкове, формирана от разликата между левовата равностойността на погасените задължения, изчислена по обменния курс на банката към момента на усвояване на кредита, и стойността им според курса, действал към момента на извършване на погашенията. Първоинстанционният съд е установил следните факти: през 2007 г. между страните е сключен договор за кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 000 евро по курс „купува“ на банката за швейцарски франк към деня на усвояване на кредита (67 634 швейцарски франка); кредитът е предоставен по блокирана сметка в швейцарски франкове, а кредитополучателите са получили евровата му равностойност, но са се задължили да го погасяват в швейцарски франкове при служебно превалутиране на предоставената за плащане валута по курса на банката към деня на погасяването; през 2013 г. страните са сключили процесния договор, по силата на който с цел рефинансиране на договора от 2007 г. банката е предоставила на ответниците сумата от 119 400 лв.; с част от заетата сума ответниците са закупили 74 607,96 швейцарски франка по курса на банката към този момент, които са преведени за погасяване на оставащите им задължения за главница, възнаградителна лихва и такси по договора от 2007 г.; през 2016 г. процесният кредит е обявен за предсрочно изискуем. При тези факти съдът е приел, че договорът от 2013 г. не новира задълженията по този от 2007 г. поради липса на изрично изразено новационно намерение, нито има характер на спогодба или на преструктуриране на рискова експозиция, а е с напълно самостоятелно значение и действителността му не се влияе от валидността на договора от 2007 г. Изключил е приложението на клаузи от допълнително споразумение към договора, въвеждащи анатоцизъм, и е установил, че размерът на така изчислената дължима главница е по-голям от частично претендирания в настоящото производство. По възражението за прихващане съдът е намерил, че разпоредбите относно валутата на кредита и на погасяването му, установени в договора от 2007 г., са част от основния предмет и са ясни и разбираеми, но че са неравноправни клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от същия договор, защото с тях в нарушение на изискването за добросъвестност върху кредитополучателите е възложен валутен риск от поскъпване на обменния курс на швейцарския франк към националната валута, в която те получават доходите си. Така съдът е счел, че при погасяване на задълженията по договора от 2007 г. превалутирането е следвало да се извърши по курса на швейцарски франк към евро към датата на усвояване на кредита, а не към момента на погасяването (на рефинансирането), и позовавайки се на заключението на счетоводната експертиза, е заключил, че задълженията по кредита от 2007 г. биха били погасени в национална валута със сумата от 83 395 лв. (вместо 114 444,44 лв.) и че недължимото плащане над този размер (31 049,44 лв.) подлежи на връщане. В резултат искът за главница е уважен до сумата от 48 950,56 лв., а в останалата част е отхвърлен като погасен чрез прихващане. Първоинстанционното решение е обжалвано в отхвърлителната част. Въззивният съд е установил идентична фактическа обстановка, както и е споделил правния извод за неравноправност на клаузите от договора от 2007 г., с които върху кредитополучателите се възлага носенето на валутен риск. Приел е, че на това основание са нищожни онези разпоредби от приложението към договора от 2013 г., с които задълженията по кредита от 2007 г. се превалутират към валутата на втория кредит (лева) според актуалния обменен курс „купува“ на банката за швейцарски франкове. Въпреки това съдът е заключил, че главничното задължение по договора от 2007 г. надхвърля сумата от 80 000 лв. и че размерът му не би бил по-малък след приспадане на доброволните плащания по договора от 2013 г. в размер от 8 108,84 лв. В резултат е счел, че частичната претенция за главница до тази сума се явява основателна. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, което касаторите поддържат за решението в частта относно присъдените за първоинстанционното производство разноски, не може послужи за допускане на касационно обжалване. Всеки порок на акта относно разноските се релевира първоначално чрез искане за изменение/допълване по реда на чл. 248 ГПК, а при неудовлетвореност от резултата защитата се осъществява чрез обжалване на новия акт. В случая обаче не е налице необходимост от провеждане и на такава процедура, тъй като присъждането на разноски за първата инстанция при промяна на изхода от спора с въззивното решение не съставлява недопустимо ревизиране на необжалван акт (според наведеното оплакване), а прилагане на предвидена в закона последица от осъществяването на определени факти, каквито са заявеното искане за присъждане на разноски и промененият изход от делото, даващ право на присъждането им. Поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните доказателства, а да може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото. Касаторите са поставили следния въпрос: „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, и кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът за сключен в резервната валута на страната (евро) и в коя валута се дължи връщането на кредита?“ Питането не удовлетворява общия критерий, тъй като няма никакво отношение към съображенията на въззивния съд, с които той е мотивирал отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на иска за главница в неуважената му част. Въззивният съд е стигнал до правен извод за нищожност на клаузите относно валутния риск, съдържащи се в договора от 2007 г., и не е отрекъл тезата на касаторите за превалутиране на погашенията по курса на швейцарския франк към лева към момента на сключване на договора. Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Последната съставлява порок, при който с решението е нарушена императивна разпоредба или логическо правило и това е видимо от акта или от мотивите му без анализ на доказателствата, но също и когато липсват каквито и да е мотиви, обосноваващи формирания извод, или същите са дотам неясни, че не може да бъде оценена тяхната логичност или съобразеността им със закона. В настоящия случай въззивният съд е формирал извод за нищожност на част от клаузите на рефинансирания договор, но не е изложил никакви съображения защо счита за невъзникнало заявеното чрез прихващане активно вземане за връщане на платената въз основа на нищожните клаузи сума. Същевременно е заключил, че главницата (имайки предвид вероятно тази по договора от 2007 г., доколкото обсъжда обменен курс) надхвърля сумата от 80 000 лв. и че нейният размер не би се променил при отчитане на доброволните плащания в размер от 8 108,84 лв., извършени по договора от 2013 г.; не е аргументирал защо плащанията на вноски по втория договор се отнасят към дълга по договора от 2007 г. и най-вече - защо не се зачита погасителният ефект на плащането по договора от 2007 г., извършено със заетата по договора от 2013 г. сума. Липсата на мотиви за отричане на активното вземане, заявено с прихващане, както и излагането на неясни съображения относно крайния размер на целия дълг, претендиран частично в настоящото производство, съставлява очевиден порок, свързан с възможна неправилност на съдебното решение. Това налага допускането на касационно обжалване на това основание. При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,