Определение № 2032 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 300/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 137294/10.12.2024 г., подадена от В. М. К., чрез процесуален представител адв. Й. К., против определение № 18543 от 18.11.2024 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК по в. гр. д. № 5006/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на В. М. К. за изменение на постановеното по делото въззивно решение, в частта за разноските. Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност на определението и иска отмяната му. Насрещната страна „Български пощи“ ЕАД, чрез процесуален представител гл. юрк. Г. К., е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че с решение № 3887 от 28.06.2024 г. по в. гр. д. № 5006/2024 г. по описа на Софийски градски съд е отменено решение № 16009/05.10.2023 г. по гр. д. № 19572/2023 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която „Български пощи“ ЕАД е осъдено да заплати на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ в полза на В. М. К. сумата над 11 041,26 лв. до 22 269,66 лв., ведно със законната лихва от 01.05.2023 г. до погасяването, представляваща обезщетение за оставане без работа за период от шест месеца, считано от 21.03.2023 г. до 21.09.2023 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 1781,51 лв. до сумата в размер на 2800 лв. – разноски за първоинстанционното производство, както и в полза на СРС сумата над 561,65 лв. до сумата в размер на 1010,79 лв. – държавна такса за първоинстанционното производство. Въззивният съд е стигнал до извод, че искът по чл. 225, ал. 1 КТ следва да бъде уважен до сумата в размер на 11 041,26 лв., а за разликата до 22 269,66 лв. бъде отхвърлен като погасен чрез съдебно прихващане с подлежащо на връщане обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 11 228,40 лв. Действително, изискуемостта на вземането на „Български пощи“ ЕАД, с което е извършено съдебно прихващане, е възникнала на 23.05.2023 г., т. е. след подаване на исковата молба – 12.04.2023 г. От друга страна, към момента на подаване на исковата молба и към момента на настъпване на изискуемостта на вземането, с което е извършено прихващане, ищецът не е имал право на пълния размер на обезщетението за оставане без работа, доколкото същото е дължимо за периода от 21.03.2023 г. до 21.09.2023 г. Следователно, ищецът има право на разноски за първоинстанционното производство само за частта от исковете, която реално е уважена, както е посочено в решението на въззивната инстанция. Молбата за изменение на решението в частта за разноските е неоснователна и следва да се отхвърли. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Изводите на Софийски градски съд, че на ищцата В. М. К. се дължат разноски съобразно крайния изход на делото – частично уважаване на претенцията й по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, са правилни и законосъобразни. Възражението за прихващане с изплатеното от работодателя обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 КТ е поставено под условие, че искът за отмяна на уволнението бъде уважен. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Съдебното прихващане включва материалноправното изявление за прихващане. Неговите особености произтичат от това, че: 1) предявеното от ищеца (пасивното) вземане по правило не е ликвидно (ако то е ликвидно, не би имало спор), ответникът може да го направи ликвидно и да го направи да се счита изискуемо, като предяви безусловно възражение за прихващане; ако възражението за прихващане е съчетано с оспорване на иска, то е условно, и нито прави пасивното вземане ликвидно, нито го прави да се счита изискуемо; и 2) насрещното вземане на ответника може да е ликвидно, но може и да не е ликвидно, както това на ищеца. Когато ответникът прихваща условно с ликвидно свое вземане, за да породи действие неговото изявление, трябва да бъде установено възникването и изискуемостта на вземането на ищеца и то да стане ликвидно, т. е. изявлението на ответника за прихващане поражда действие с влизането в сила на решението, което признава вземането на ищеца (тогава се сбъдва условието), като взаимното погасяване се осъществява към изискуемостта на по-късното вземане. Кога настъпва ликвидността на всяко от вземанията, е без значение за момента на тяхното взаимно погасяване. Когато не само вземането на ищеца, но и вземането на ответника е неликвидно, за да породи действие изявлението на последния, трябва да бъде установено възникването и изискуемостта и на двете вземания и те – двете да станат ликвидни, т. е. изявлението на ответника за прихващане поражда действие с влизането в сила на решението, което признава и двете вземания, като взаимното погасяване се осъществява към изискуемостта на по-късното вземане. Това че ликвидността на двете вземания е настъпила по-късно по едно и също време, е без значение за момента на тяхното взаимно погасяване, то винаги се осъществява към изискуемостта на по-късното вземане. Най-общо съдебното прихващане е средство за защита срещу иска, което става част от предмета на делото – чл. 298, ал. 4 ГПК (вж. т. 1 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС), поради което то не може да се разгледа в производството по чл. 248 ГПК поради посочената по-горе специфика на отговорността за разноски като правна последица на решението. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение