Определение № 4397 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1395/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Ц. С. Х., чрез адвокат Ж. К., срещу въззивното решение на Пазарджишки окръжен съд №21/25.01.2024г. по в.г.д.№702/2023г. в частта, с която след частична отмяна на решение №1088/13.10.2023г. по г.д.№1721/2023г. на Районен съд – Пазарджик е отхвърлен предявения от касатора срещу „Областна дирекция Земеделие“ [населено място] иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от трудова злополука, настъпила на 05.01.2023г. за сумата над присъдените 2 000лв. до претендираните 8 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.01.2023г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдапроизводствените правила и необоснованост. Ответникът Областна дирекция „Земеделие“ – [населено място] с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат В. П., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по въпросите за наличието на груба небрежност и за задължението на съда да разгледа и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Излага, че въпросът касаещ разграничението между грубата небрежност по смисъла на чл.79, ал.2 от ЗДСл. и съпричиняването по чл.51, ал.2 от ЗЗД е неотносим към произнасянето на въззивния съд, който при оценка поведението на пострадалата е отчел понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл.79, ал.2 от ЗДСл. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и ал.2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пазарджишки окръжен съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Пазарджик е отхвърлил предявения от Ц. С. Х. срещу „Областна дирекция Земеделие“ [населено място] иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от трудова злополука, настъпила на 05.01.2023г. за сумата над присъдените 2 000лв. до претендираните 8 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.01.2023г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Към датата на инцидента 05.01.2023г. ищцата Ц. С. Х. е работила по служебно правоотношение в ОДЗ-Пазарджик на длъжност „главен експерт” в Главна дирекция „А. развитие”. На посочената дата, при изпълнение на трудовите си задължения и пренасяне на кашон с принтерна хартия между архива на службата (на третия етаж) и работното си място (на четвъртия етаж на сградата), се спънала и паднала по стълбите, вследствие на което получила травматично увреждане – надлъжна неразместена диафразна фрактура на петата метакарпална кост на лявата ръка. Злополуката била призната за трудова, съгласно удостоверение изх. № ЧР-..../02.05.2023 г., декларация за трудова злополука и разпореждане № 3 от 23.01.2023 г. от ТД на НОИ [населено място]. Съдът приел, че вида на понесените от ищцата увреждания е надлежно установен от приложените медицински документи и заключението по допуснатата пред първостепенния съд комплексна съдебно-медицинска и ортопедично-травматологична експертиза, кредитирано като компетентно и изчерпателно изготвено. Приел, че счупването на пета метакарпална (дланна) кост причинило на ищцата трайно затрудняване на движението на горния крайник за срок от 4-5 седмици, при правилно протичане на оздравителния процес. Най-силни болките от увреждането били след травмата до имобилизацията на ръката (на следващия ден). Според вещите лица, след имобилизацията е било възможно ищцата да е имала краткотрайни търпими болки за няколко дни. Известни краткотрайни болки е възможно да е имала и по време на рехабилитацията. Вещите лица посочили, че при поставяне на външната имобилизация не е било извършвано наместване и инвазивни процедури, които да са причинили допълнителни болки и страдания. Установили пълно възстановяване на функцията на лявата ръка, като не се очаквали бъдещи отклонения от нормата. Възможна била появата на търпими, краткотрайни болки при промяна на времето. Съдът установил, че периода, през който ищцата ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност бил от 06.01.2023 г. до 10.03.2023 г., вкл. Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съд направил извод, че ищцата е претърпяла трудова злополука, довела до временна нетрудоспособност. Получените травматични увреждания са отшумели и тя била напълно възстановена. По въведеното възражение за допусната от служителя груба небрежност довела до настъпване на трудовата злополука, съдът приел следното: При трудова злополука, дължимото от работодателя обезщетение за претърпените от служителя вреди може да бъде намалено, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си като е допуснал груба небрежност. Посочил, че съгласно установената съдебна практика, грубата небрежност е неполагане на дължима грижа, каквато и най-небрежният човек би положил при подобни обстоятелства, а преценката за наличието ѝ следва да се направи въз основа на механизма на увреждането. В конкретния случай, съдът отчел изложените в исковата молба твърдения, според които ищцата е работила при ответника от 2005г. и е била запозната с начина на придвижване между етажите в сградата, на които се е намирали складът и работното ѝ място. Приел още, че: пренасянето на кашон с принтерна хартия било предприето по инициатива на служителя, не по възлагане от работодателя; за обезпечаване на личния ѝ работен процес не е бил необходим цял кашон хартия; решението за пренасянето му представлявало неправилен житейски избор на ищцата, тъй като товарът бил голям, неудобен и препятствал видимостта ѝ към стъпалата, която да предотврати спъване или неправилна преценка за височината на всяко стъпало и бил свързан с не съобразяване на обстоятелството какъв обем товар същата може да пренесе безпрепятствено. Въз основа на посочените обстоятелства въззивният съд направил извод, че поведението на ищцата е основната причина за настъпване на трудовата злополука, като същото било предприето в противоречие с всякаква житейска логика и инстинкт за самосъхранение. Това поведение съдът определил като груба небрежност на служителя при изпълнение на трудовите му функции имащо решаващо значение за настъпване на инцидента, поради което определил приноса на служителя в размер на 60 %. При определяне размера на следващото се на увреденото лице обезщетение, въззивният съд съобразил следните обстоятелства: полученото телесно увреждане, изразяващо се в счупване на пета метакарпална (дланна) кост, съставляващо средна телесна повреда, причинило трайно затруднение на движението на горния крайник; проведеното лечение с гипсова имобилизация и рехабилитация; периода на възстановителния период – повече от два месеца (64 дни); интензитета на търпените болки и страдания, които били най-силни непосредствено от травмата до имобилизацията (на следващия ден); краткотрайни и търпими по време на възстановяването и терапията; пълното възстановяване на ръката, както и обстоятелството, че не се очакват отклонения от нормата, като е възможно да се появяват търпими, краткотрайни болки при промяна на времето. Съдът съобразил икономическите условия в страната към датата на увреждането и съдебната практика по сходни случаи. В заключение, съдът приел, че справедливият размер за обезщетяване на претърпените от Ц. Х. неимуществени вреди възлиза на 5 000лв., което обезщетение намалил с определения размер на съпричиняване (60%), като уважил предявения иск за сумата от 2 000лв. Направил извод за основателност и на акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането до окончателното ѝ изплащане. Касаторът Ц. С. Х. обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал., т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Кои са критериите за преценка налице ли е „груба небрежност“, като степен на неполагане на дължимата грижа по смисъла на чл.79, ал.2 от ЗДСл? Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №55/21.06.2023г. по г.д.№3556/2022г. на ІІІ г.о. и 2/ Признаците на грубата небрежност, по смисъла на чл.79, ал.2 от ЗДСл, като специално правило и основание за намаляване на обезщетението при трудова злополука, следва ли да се отграничи от основанието на общото правило по чл.51, ал.2 ЗЗД и какви са критериите за това? Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС обективирана в решение №21/12.03.2018г. по г.д.№1459/2017г. на ІІІ г.о. Поставените въпроси са свързани с основанието за намаляване отговорността на работодателя при настъпила трудова злополука (наличие на груба небрежност на служителя); начина на установяване на същата и начина на определяне на степента и приноса на служителя за настъпване на вредата, респ. процента на съпричиняване. По същите е налице трайно установена съдебна практика на ВКС – решение № 523/07.08.2024 г. по г.д.№ 103/2023 г. на ІV г.о.; решение № 719/10.11.2009 г. по гр.д. №2898/2008 г. на І г.о.; решение № 60/05.03.2014 г. по гр.д. № 5074/2013 г. на ІV г.о.; решение № 348/11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010 г. на ІV г.о.; решение № 79/27.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. на ІV г.о. Съгласно дадените в нея разяснения, при трудова злополука отговорността на работодателя се намалява при допусната от работника/служителя груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание при изпълнение на възложените му функции, изразяващо се в пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, т.е неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Когато при трудовата злополука е установено такова поведение, отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен, която се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед механизма на настъпване на инцидента и всички конкретни факти и обстоятелства. Разяснено е още, че степента на намаляване се определя след съпоставка на тежестта на допринасяне за всеки от факторите, причинили травматичното увреждане, както и съотношението между причините, когато са повече от една; налице ли е баланс между тях или някоя от тях е основна (дали работодателят е обезпечил безопасното протичане на работния процес или безопасността на работниците/служителите е оставена на личната им дисциплина, самоконтрол и умения; дали работодателят е могъл и съответно е предприел мерки за техническо обезопасяване на работното оборудване и обучение на служителите или пострадалият явно е пренебрегнал правилата отнасящи се пряко до извършваната от него работата и др.). В конкретния случай въззивният съд извел извода си за наличие на груба небрежност въз основа на установените по делото факти и механизма на настъпване на произшествието, като отчел и обстоятелствата, имащи отношение към съучастието в увреждането: за работодателя – липса на възлагане на ищцата да пренесе цял кашон с принтерна хартия, както и липса на необходимост от такова количество хартия за обезпечаване на работния ѝ процес; за служителката – проявената груба небрежност изразяваща се в предприетото пренасяне на кашон с принтерна хартия, с обем и тежест, които не е могла да пренесе безопасно (с оглед познаване на сградата) и са препятствали видимостта ѝ към стълбите, нужна за безпроблемното им изкачване; прекият ѝ принос за настъпване на инцидента. Извършил е съпоставка на причините, довели до увреждането, вследствие на която приел нееднаква тежест на установените обстоятелства, като направил извод, че поведението на служителката е допринесло много по-значително за настъпване на произшествието и е в пряка причинно-следствена връзка с него. Заключенията на въззивния съд за наличие на груба небрежност и обективния принос на пострадалата в съпричиняването на вредоносния резултат са направени в съответствие с установените в практиката критерии и след преценка на конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, поради което не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Искането е обосновано с несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция, което е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова по чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите принципни разрешения за намаляване отговорността на работодателя при трудова злополука и начина на определяне на приноса на пострадалото лице, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело. Последният поставен в изложението въпрос е: За задължението на въззивния съд при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения, оплаквания и доводи на страните. Твърди се противоречие на обжалваното решение с разрешенията дадени в т.19 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №50255/17.01.2023г. по г.д.№649/2022г. на ІІІ г.о. Въведени са доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по основни възражения на ищцата: относно приложението на чл.79, ал.2 от ЗЗД и липсата на груба небрежност на служителя, тъй като признаците и изискванията към съдържанието на грубата небрежност като специално правно правило, не са изпълнени, а изводът за размера на приноса на пострадалата от 60% не е аргументиран (мотивиран) убедително и обосновано, а е декларативен. Този въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият принципно е значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, като в същото е установена фактическата обстановка, безспорна между страните; изложено е становище по наведените в хода на производството възражения за наличие на трудова злополука; претърпените от ищцата вреди; допуснатата от нея груба небрежност; приносът ѝ за настъпване на вредоносните последици от инцидента и размера на дължимото обезщетение, като е направил изводите си въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения, поради което не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на обжалването. Въпросът е обоснован с оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение, доколкото се оспорва изводът му за наличие на груба небрежност и размера на приноса на пострадалото лице за настъпване на злополуката, основани на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда, които не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на обжалването. Както беше посочено, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане Ц. С. Х. следва да бъде осъдена да заплати на Областна дирекция „Земеделие“ – [населено място] сумата от 2 000лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,