Определение № 5586 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2150/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. Р. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. Г. срещу решение № 9/09.01.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 480/2024 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 288/28.04.2024 г. по гр. дело № 232/2024 г. на Русенския окръжен съд (РОС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 1 от КЗПЧОС за заплащане на сумата 30 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от необосновано, неправилно и прекомерно задържане под стража за период от 113 дни, както и на сумата 6 400 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, представляващи доходите, от които ищецът бил лишен за същия период от 4 месеца, на база средната работна заплата за периода за област Русе, възлизаща на 1 600 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на задържането му 09.01.2021 г. до окончателното плащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора А., също чрез адв. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения, възражения и доводи на страните; и 2) как на едно лице, което е пострадало от действията на държавата, на което е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство, може да му бъде приспаднат периода на задържане и да се приложи чл. 59 от НК, когато неговото осъждане (окончателната му присъда) е условно, чието ефективно изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че бил решен от въззивния съд в противоречие с т. 12 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 20/09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 72/13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 131/14.08.2023 г. по гр. д. № 769/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 1/13.07.1953 г. и ППВС № 7/27.12.1965 г. По отношение на втория въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения същият да е от значение за развитието на правото. Сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на част от мотивите на въззивния съд. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд, въз основа писмените доказателства по делото е установил следното: Ищецът е бил задържан за периода 07.01.2021 г. - 29.04.2021 г. – първоначално за 72 часа, а след това – с мярка за неотклонение, взета от РОС и потвърдена от ВтАС, по повдигнато му обвинение (първоначално – с постановление от 08.01.2021 г.) за извършване на престъпление по чл. 302, т. 1, пр. 6, във вр. с чл. 301, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК – за четири деяния, извършени през периода 02.11.2020 г. - 06.01.2021 г. в съучастие като извършител с обвиняемия Б., а след това (с постановление от 18.01.2021 г.) – за същото престъпление – същите четири деяния, както и за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, извършено на 07.01.2021 г. Съдът е обобщил, че в рамките на досъдебната фаза спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период по-малко от 4 месеца (113 дни), като е посочил, че този срок е в рамките на чл. 63, ал. 4 от НПК. С прокурорско постановление от 29.04.2021 г. взетата мярка за неотклонение спрямо ищеца е изменена в „парична гаранция“ в размер 6 000 лв. и е постановено същият да бъде незабавно освободен от ареста след внасянето на гаранцията. С присъда № 22/18.10.2021 г. по н.о.х.д. № 634/2021 г. на РОС ищецът е признат за виновен и осъден за извършеното от него престъпление по чл. 302, т. 1, пр. 6, във вр. с чл. 301, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 20, ал. 4, във вр. с чл. 26, ал. 1 и вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изтърпяване е отложено с 3-годишен изпитателен срок, както и глоба в размер 3 000 лв. и лишаване от право да заема държавна длъжност в МВР и право да упражнява полицейска професия за срок от по 3 години. Със същата присъда ищецът е признат за невиновен по определени детайли от престъплението „подкуп“ и изцяло по повдигнатото му обвинение по чл. 339, ал. 1 от НК, по силата на чл. 9, ал. 2 от НК – поради малозначителност, представляващо административно нарушение, за което му е наложена глоба. Присъдата е потвърдена с решение № 5/16.01.2023 г. по в.н.о.х.д. № 289/2022 г. на ВтАС, а с решение № 139/19.04.2023 г. по н.д. № 274/2023 г. на ВКС е изменено въззивното решение на ВтАС само досежно наложените на ищеца наказания „лишаване от свобода“ и лишаване от правото да заема държавна длъжност в системата на МВР и лишаване от правото да упражнява полицейска професия – за срок от 3 години, като на основание чл. 58, б. „б“, във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, ВКС е определил наказание „лишаване от свобода“ и лишаване от гореизброените права за срок от 2 години; в останалата част въззивното решение е потвърдено. След като е цитирал накратко решаващите мотиви към първоинстанционното решение по делото, при преценката си дали извършените от ответната ПРБ действия и бездействия нарушават права, предоставени на ищеца от чл. 5, § 1 от КЗПЧОС, въззивният съд е посочил, че споделя тези решаващи изводи на първата инстанция и е намерил въззивната жалба на ищеца за неоснователна, като е изложил следните съображения: Приел е, че задържането на ищеца с мярката за неотклонение отговаря на общото изискване за законност и е пропорционално на преследваната цел. За да достигне до този извод, апелативният съд е обсъдил съображенията на наказателния съд по мярката, като е установил, че е обосновано подробно, с обсъждане на писмени и гласни доказателства, наличието на основателно предположение, че обвиняемият (ищецът) е извършил престъплението, за което му е повдигнато обвинението, както и достатъчни причини за прилагането на тази мярка за неотклонение. Съобразено е, че престъпленията, за които е повдигнато обвинението, са умишлени и тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК – за престъплението по чл. 302, т. 1, пр. 6 от НК законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10 години, глоба до 20 000 лв. и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК, а за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 2 до 8 години. Преценени са обстоятелствата, които обосновават вземането именно на мярката за неотклонение „задържане под стража“, като е прието наличие на опасност от извършване на друго престъпление, обоснована с начина и характера на извършените престьпления, факта, че разследването пo делото e в начален етап, както и наличните пo делото данни зa предстоящи разпити на свидетели, голяма част от които все още не са разпитани, възможността за неправомерно въздействие върху тях, c цeл пoвлиявaнe на бъдещите им показания, и в този смисъл – за налична реална опасност от реализиране на друго престьпно деяние. Преценена е необходимостта да бъде намерен баланс между целите, визирани в чл. 57 от HПK, относими към обществения интерес и засягането на правата на привлеченото към наказателна отговорност лице. Освен, че обвиненията са за извършване на тежки умишлени престъпления, като допълнителни обстоятелства са отчетени: начинът на извършване на деянията и служебните правомощия на обвиняемия (ищеца), който към момента не е бил отстранен от длъжност, данните за усложнена и продължителна престъпна дейност. Конкретно е мотивирано, че при дела от такъв характер реалността на наличната опасност обвиняемият да извърши друго престъпление, е от съществено значение, предвид служебните му правомощия, изразени в поредицата случаи на искан и получаван от длъжностни лица към МВР подкуп – поотделно и в престъпно съучастие, създадените условия за усложнена престъпна дейност с оглед множеството случаи, броя на извършителите, привличането на нови лица към създадената от обвиняемия Б. и обвиняемия А. активна съвместна престъпна дейност по чл. 302, т. 1, във вр. с чл. 301, ал. 1 от НК. С оглед гореизложеното, въззивният съд е приел, че задържането на ищеца се основава на относими и достатъчни мотиви, като в съдебните актове са изложени и съображения за адекватността на взетата мярка за неотклонение, съобразно преследваните цели, като е преценено, че с друга, по-лека мярка за неотклонение, същите не могат да бъдат постигнати. На следващо място апелативният съд е посочил, че държавата дължи обезщетение за вреди (имуществени и неимуществени), които са пряка и непосредствена последица от незаконно приложени мерки „задържане под стража“ и/или „домашен арест“, когато съществуващото към момента на вземането им законно основание по чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС е отпаднало, но те не са отменени от компетентния орган на наказателното производство и лицето не е освободено. Въззивният съд е установил, че в случая обаче, видно от данните по делото, в момента, в който са събрани и закрепени доказателствата по наказателното дело, поради което е отпаднал рискът от натиск върху свидетелите и другите посочени по-горе обстоятелства, мярката за неотклонение по отношение на ищеца е изменена с прокурорското постановление от 29.04.2021 г. от „задържане под стража“ в по-лека – „парична гаранция“, като е постановено същият да бъде незабавно освободен от ареста. В постановлението е посочено, че вече са събрани доказателствата по отношение на предявеното на ищеца обвинение и всички свидетели по същото са разпитани, като важните са дадени по реда на чл. 223 от НПК. Прието е също, че към този момент реалната опасност, ищецът да се укрие и да извърши друго престъпление, е занижена до степен, обосноваваща изменение на мярката за неотклонение в по-лека, а именно – „парична гаранция“, съобразена с имущественото му състояние, с която ще се постигнат целите на чл. 57 от НПК. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че ищецът е осъден с влязлата в сила на 19.04.2024 г. (вярната дата е 19.04.2023 г.) присъда за извършването на престъплението, за което е взета мярката за неотклонение. Изложил е и съображения, че обстоятелството, че изтърпяването на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК, с изпитателен срок от 3 години, който към момента на подаване на исковата молба и към настоящият момент (момента на постановяване на въззивното решение) не е изтекъл, не означава, че не е налице осъдителна присъда и не е възможно да се приложи чл. 59 от НК, като в тази връзка съдът е посочил и че на обезщетение подлежат неимуществените вреди, понесени от пострадалото лице, но в периода след изтичане на срока на наложеното наказание „лишаване от свобода“. По така изложените съображения, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция за неоснователност на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно от ЗОДОВ. При така изложените мотиви на въззивния съд, по наведените от страна на касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: По първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, която е основана на имащите задължителен характер разяснения в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 12 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/13.07.1953 г. и т. 1 от ППВС № 7/27.12.1965 г., каквато е и практиката по чл. 290 от ГПК, на която жалбоподателят се позовава. Тази константна съдебна практика приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Той следи служебно относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба (чл. 269 от ГПК). Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Ако не го стори, нарушава чл. 235, ал. 2 от ГПК, а още и засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 от ГПК. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 от ГПК), следва да се стреми да установи истината, а това се постига чрез установяване на фактите по вътрешно убеждение, почиващо на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК). Въззивният съд също формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства, като обосновката е извършена въз основа на формално-валидните умозаключения. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила. Правните изводи на съда, включително тези относно преюдициалните за спора въпроси, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 от ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора. Мотивите на съдебния акт, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване. Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд не е приел нещо различно и не се е отклонил от тази практика на ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства по делото, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно релевантните обстоятелства по делото, извел е и свои собствени правни изводи по същество, като по този начин е дал и отговор на всички доводи, възражения и оплаквания на страните, споделил е и рашаващите изводи на първата инстанция, съвпадащи с неговите. Следователно, тъй като не е налице твърдяното от жалбоподателя противоречие с практиката на ВКС, поставеният процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК не осъществява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В тази връзка следва да се отбележи и че също съгласно константната практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Касацинното обжалване не следва да се допуска и по втория формулиран от страна на жалбоподателя правен въпрос – как на едно лице, което е пострадало от действията на държавата, на което е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство, може да му бъде приспаднат периода на задържане и да се приложи чл. 59 от НК, когато неговото осъждане (окончателната му присъда) е условно, чието ефективно изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е давал разрешение на такъв правен въпрос, като не е приемал и ищецът да е пострадал от действията на държавата, каквато е част от хипотезата на въпроса, а напротив – съдът е изложил подробни съображения за законосъобразността на наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, предвид които е споделил както решаващите изводи на първата инстанция, че в случая не е налице нарушение на чл. 5, § 1 от КЗПЧОС, така и крайния му извод за неоснователност на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 1 от КЗПЧОС. Само като допълнително съображение към изложените преди това решаващи свои мотиви относно законосъобразността на наложената мярка, и в отговор на изричните доводи на жалбоподателя-ищец апелативният съд е приел, че при положение, че опреденият от наказателния съд изпитателен срок не е изтекъл към момента на подаването на исковата молба по делото и към момента на постановяването на въззивното решение, е възможно да се приложи чл. 59 от НК, но не е обсъждал конкретно как би могла да се осъществи тази възможност за приспадане на неговото задържане от наложеното му условно наказание „лишаване от свобода“, каквато е същността на втория правен въпрос. Този въпрос обаче, както и неговото разрешение не са от значение за изхода на правния спор по настоящото дело, именно предвид изтъкнатото от въззивния съд обстоятелство, че към момента на подаването на исковата молба и в течение на производството по делото определеният на ищеца изпитателен срок не е изтекъл. Същото следва и от ясния и еднозначен отговор на самия въпрос, а именно – ако осъденото при условията на чл. 66, ал. 1 от НК лице, в рамките на определения от съда изпитателен срок извърши друго престъпление, посочено в чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от НК, то лицето следва да изтърпи (чл. 68, ал. 1), респ. съдът може да постанови (чл. 68, ал. 2) лицето да изтърпи отложеното наказание, при което периодът на задържането му се приспада в хипотезата на чл. 59, ал. 1, т. 1 от НК (в този смисъл е и константната практика на наказателните съдилища). Следователно, при положение, че в случая определеният на ищеца изпитателен срок не е изтекъл, респ. не е започнал да тече и не е изтекъл и срокът на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ (както също е посочил въззивният съд), то такова приспадане по чл. 59 от НК на периода на задържането му от наложеното му наказание все още е възможно, респ. ищецът би могъл да търпи неимуществени вреди от невъзможност за същото едва след изтичането на изпитателния срок. По така изложените съображения, по отношение на втория поставен въпрос не е налице както общата, така и особената предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и соченото от страна на касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок – към него са изложени достатъчно ясни мотиви и не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Изтъкваното в тази връзка от страна на касатора неточно посочване в една част от мотивите към въззивното решение на датата на влизането в сила на присъдата – 19.04.2024 г. вместо вярната дата 19.04.2023 г., съставлява техническа грешка и по никакъв начин не се отразява на правилността на крайния резултат, постановен от въззивния съд, а още по-малко може да попадне в хипотезата на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от страна на жалбоподателя-ищец основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение